5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 778
София, 30.10. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 178/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], общ. П., срещу въззивно решение № 549 от 07.12.2011 г., постановено по в. гр. д. № 877/2011 г. на Окръжен съд – Благоевград. С посоченото решение е потвърдено решение № 141 от 08.04.2011 г. по гр. д. № 712/2010 г. на Районен съд – Петрич, с което дружеството – касатор е осъдено да заплати на [фирма] сумата 16 245.82 лв. – задължение по фактура № 0198/10.12.2008 г. и протокол обр.19 от 10.12.2008 г. за извършени СМР по договор от 16.07.2007 г. за изграждане на обект “Шивашки цех” в [населено място], ведно със законната лихва от 10.05.2010 г. до окончателното плащане, сумата 308.12 лв. – лихви за забава за периода 13.02.2010 г. – 20.04.2010 г., и 1 613 лв. – деловодни разноски.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради наличие на визираните в чл.281, т.3 ГПК касационни основания. К. поддържа, че въззивният съд е възприел правна квалификация на иска – чл.266, ал.1 ЗЗД, различна от тази на първата инстанция – чл.79, ал.1 ЗЗД, и не е отстранил допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения по чл.146 ГПК, изразяващи се в липса на указания в доклада по делото относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест. Позовава се на неправилна преценка на доказателствата и в частност – на фактура № 198/10.12.2008 г. и протокол обр. 19 от същата дата, на които ищецът е основал претенцията си за заплащане на възнаграждение за извършени СМР. В жалбата са наведени и доводи за необоснованост и противоречие с материалния закон на извода, че спорните СМР са извършени и приети по смисъла на чл.264 ЗЗД, поради което възложителят дължи за тях възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в пространно изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което са смесени касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Всички релевирани в касационната жалба нарушения на материалния и процесуалния закон са поставени в изложението като “въпроси” по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението се твърди, че “въпросът” за променената от въззивния съд правна квалификация на иска е от значение за развитието на правото; че “въпросите” за процесуалните нарушения във връзка с доклада по чл.146 ГПК, разпределянето на доказателствената тежест и установяването на фактите по делото, обсъждането на доказателствата и изясняването на авторството на фактура № 198/2008 г. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са решени в противоречие с практиката на ВКС в решение № 886/13.12.2010 г. по гр. д. № 1553/2009 г. на І г. о., решение № 600/11.09.1990 г. на ІІ г. о. и решение № 459/23.11.2011 г. по гр. д. № 82/2011 г. на І г. о. За доказване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК са представени и определения на ВКС по чл.288 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор по чл.287 ГПК, в който е изразил становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди постановеното от Районен съд – Петрич осъдително решение, Окръжен съд – Благоевград е приел, че предявените от [фирма] против [фирма] искове за заплащане на възнаграждение за извършени СМР по договор от 16.07.2007 г. и двустранно подписан протокол обр.19 от 10.12.2008 г., заедно с обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД, са доказани по основание и размер, поради което в качеството му на възложител по договора ответникът дължи заплащане на претендираните с исковете парични суми в размер съответно на 16 245.82 лв. и 308.12 лв.
Въз основа на твърденията в исковата молба, че сумата 16 245.82 лв. представлява неизплатено възнаграждение за извършени и приети СМР по сключения между страните договор за изработка /строителство/, въззивният съд е квалифицирал иска за заплащането й като иск на изпълнителя по чл.79, ал.1 ЗЗД за реално изпълнение на задължението на възложителя по чл.266, ал.1 ЗЗД. След цялостен анализ на приетите по делото писмени доказателства и заключение на съдебно – счетоводна експертиза съдът е достигнал до извод, че ищецът – изпълнител е извършил всички строителни работи, актувани като вид и количества с констативния протокол обр.19 № 3/10.12.2008 г., за които е начислил възнаграждение в размер на 16 245.82 лв. с фактура № 0198/10.12.2008 г. и които са приети без възражения от ответника – възложител. Изводите за извършване и приемане на работите са обосновани с доказания по делото факт, че протоколът за видовете и количествата СМР и фактурата за дължимото възнаграждение са подписани от едноличния собственик на капитала и управител на възложителя [фирма] и не са оспорвани преди завеждане на делото. Отчетено е обстоятелството, че обектът, на който са реализирани работите, е приет от възложителя по предвидения в ЗУТ ред и е въведен в експлоатация с удостоверение за ползване. Взети са предвид и неопроверганите констатации в заключението на счетоводната експертиза, според които вземането на ищеца за сумата 16 245.82 лв. е отразено счетоводно при ответника, фактура № 0198/10.12.2008 г. е включена в дневниците за продажби на двете страни и в подадените от тях справки – декларации по ЗДДС, ответникът е ползвал данъчен кредит по ЗДДС по повод на сделката, за която е издадена фактурата. Като е съобразил посочените обстоятелства и се е позовал на практиката в решение № 34/22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., въззивният съдебен състав е приел, че след като не е провел успешно оспорване на двустранно подписания протокол обр.19, не е възразил срещу съдържанието му незабавно след неговото съставяне и е отразил счетоводно задължението си за заплащане на стойността на извършените СМР по протокола и фактура № 0198/10.12.2008 г., ответникът е длъжен да плати претендираното с иска по чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждение, заедно с обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
К. е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които имат значение за правилността на обжалваното решение, но не попадат в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК нарушения на материалния и процесуалния закон съставляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които могат да бъдат преценявани само в производството по чл.290 ГПК в случай на допуснато касационно обжалване, не и по повод допускане на обжалването в селективния стадий на чл.288 ГПК. В тази насока са и указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съобразяването на които не позволява постановеното от Окръжен съд – Благоевград решение да се допусне до касационен контрол по съображения за неправилност.
Наред с изложеното трябва да се отбележи и това, че данните по делото не сочат на отклонение от константната и от задължителната практика на ВКС при разрешаване на въпросите за правомощията на въззивния съд по определяне на правната квалификация на иска, изпълнението на процесуалните задължения по чл.146 ГПК, доказването на предпоставките от фактическия състав на чл.266, ал.1 ЗЗД и разпределянето на доказателствената тежест по иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД.
В качеството си на инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС като е дал самостоятелна правна квалификация на спорното материално право. Възприетата от въззивния съд правна квалификация – чл.79, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД, е определена на база твърдените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства и заявеното в петитума на молбата искане. Тя не се различава, а допълва квалификацията на първата инстанция, според която искът за заплащане на възнаграждение за извършени СМР по договор за изработка намира своето основание в общата разпоредба на чл.79, ал.1 ЗЗД, уреждаща отговорността за договорно неизпълнение.
Въззивната жалба на [фирма] не съдържа оплаквания за допуснати в първоинстанционното производство нарушения при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК и конкретно – за липса на дадени с доклада указания относно подлежащите на доказване факти и разпределянето на доказателствената тежест по иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Доводите в жалбата касаят изцяло процесуалните действия на първата инстанция по преценка на доказателствата и установяване на фактическата страна по спора. Поради това, с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничил проверката на правилността на обжалваното пред него решение до заявените в жалбата пороци, без да изследва необходимостта от изготвяне на повторен доклад по чл.146 ГПК. Процесуалните нарушения по чл.146 ГПК са релевирани за пръв път пред касационната инстанция и по тази причина не могат да се отнесат към приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, което включва само въпроси, релевантни за формиране на решаващата правна воля на въззивната инстанция по предмета на спора. Доколкото „въпросите” за нарушаване на установените в чл.146 ГПК съдопроизводствени правила не покриват общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е да се обсъждат твърденията на касатора за противоречие на решението със задължителната практика на ВКС в представените решения по чл.290 ГПК. Що се отнася до определенията по чл.288 ГПК, те не формират съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и са без значение за достъпа до касация.
Произнасянето на въззивния съд по основателността на иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД е съобразено изцяло със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК с решение № 34/22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на ІІ т. о., решение № 94/02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. на ІІ т. о., решение № 138/17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на ІІ т. о., решение № 65/16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ІІ т. о. и др. В посочените решения е прието, че : Възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД се дължи от изпълнителя на възложителя по договор за изработка за извършена и приета работа; Извършването и приемането на работата може да се доказва с всички предвидени в ГПК доказателства и доказателствени средства; Двустранно подписаният между страните протокол за изпълнени видове СМР, в който са посочени количеството, единичната и обща стойност на отделни видове СМР, има значението на предавателно – приемателен протокол за извършените и подлежащи на заплащане от възложителя работи; По същността си протоколът съставлява частен свидетелстващ документ и като такъв е лишен от материална доказателствена сила; В случай на оспорване от възложителя тежестта за доказване, че всички или част от отразените в двустранно подписания предавателно – приемателен протокол работи не са изпълнени или са изпълнени некачествено, се носи от възложителя; Ако възложителят или негов представител е подписал издадена от изпълнителя фактура за дължимо възнаграждение по повод извършени СМР, отразил е фактурата в счетоводните си регистри и е ползвал данъчен кредит по повод на нея, тези действия следва да се тълкуват като конклудентно приемане на работите по смисъла на чл.264 ЗЗД, респ. като доказателство за тяхното извършване и за дължимост на търсеното от изпълнителя възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД. За да уважи иска по чл.266, ал.1 ЗЗД, Окръжен съд – Благоевград се е позовал на неопроверганото съдържание на приетия констативен протокол обр.19 за извършени СМР, подписан от законния представител на дружеството – възложител, и на установения по категоричен начин факт, че възложителят е отразил в счетоводните си книги съставената от ищеца – изпълнител фактура за следващото се по повод на тези работи възнаграждение и е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит върху тяхната стойност. Разрешаването на правния спор е в съответствие с цитираната задължителна практика, поради което няма основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 549 от 07.12.2011 г., постановено по в. гр. д. № 877/2011 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :