О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
Гр. С.,22.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2267/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Е. А., С. А. Б. и Ю. А. О. – всички от [населено място], обл. Стара З., чрез процесуалния им представител адв. Петя К., срещу въззивно решение № 2345 от 18.12.2013 г., постановено по гр. д. № 2737/2013 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 2769 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 8656/2010 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от касаторите против [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликите над сумите 53 333.33 лв. до претендираните размери от 150 000 лв. – за И. Е. А., и по 120 000 лв. – за С. А. Б. и Ю. А. О.; в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касаторите да заплатят на [фирма] разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 1 450 лв. и на [фирма] разноски по чл.78, ал.4 във вр. с ал.8 ГПК в размер на 3 350 лв.; в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на [фирма] разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 11 482.45 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваните части и се прави искане за неговата отмяна. Касаторите навеждат оплаквания за нарушения на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, при произнасянето на въззивния съд по възражението на ответника за съпричиняване и при определяне на размера на дължимите обезщетения. Твърдят, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като е уважил несвоевременното искане на ответника за изслушване на обяснения по реда на чл.176 ГПК на Ю. О., оставил е без уважение основателните им искания за допускане на доказателства и е извършил неправилна преценка на фактите и доказателствата относно поведението на наследодателя им към момента на настъпване на произшествието. В жалбата са развити и оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта за разноските.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация ЗАД [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на решението до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 17.04.2014 г.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК ответникът [фирма] е депозирал насрещна касационна жалба срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по гр. д. № 8656/2010 г. на Софийски градски съд в частта за осъждането му да заплати на Ю. А. О. обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ в размер на 53 333.33 лв. Касаторът – ответник поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно, тъй като въззивният съд е уважил иска по чл.226, ал.1 КЗ, без да обсъди доводите му във въззивната жалба за липса на близки отношения между ищеца и пострадалия и без да е доказано, че ищецът е търпял неимуществени вреди от смъртта на баща си. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „Попадането на наследника в кръга на лицата, които могат да претендират за неимуществени вреди, достатъчно основание ли е за присъждане на застрахователно обезщетение или следва да бъде изследвано наличието на близки отношения между наследник и наследодател”.
Касаторите – ищци оспорват насрещната касационна жалба по съображения в писмен отговор от 14.07.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба на ищците И. Е. А., С. А. Б. и Ю. А. О. е подадена в преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта за отхвърляне на исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ.
В частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта за присъдените на [фирма] разноски за въззивното производство, касационната жалба има характер на молба по чл.248 ГПК. Разглеждането на молбата по чл.248 ГПК е от компетентността на съда, постановил решението. Поради това производството по жалбата следва да бъде прекратено в посочената част и същата да бъде изпратена на Софийски апелативен съд за разглеждане по реда на чл.248 ГПК като молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
В частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени на ответника [фирма] /по отношение на когото производството по делото е прекратено поради оттегляне на иска/, касационната жалба има характер на частна касационна жалба по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 ГПК и подлежи на разглеждане при предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството им на наследници – съпруга и деца, на починалия при ПТП на 29.10.2008 г. А. А. ищците имат право на справедливо обезщетение за неимуществените вреди, които са претърпели по повод смъртта на наследодателя си, в размер на по 80 000 лв. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил възрастта на пострадалия към момента на настъпване на произшествието – 75 г., степента на родствена близост между него и тримата ищци, съществувалите помежду им отношения на взаимна обич, привързаност и подкрепа, преживеният от ищците психически стрес и понесените от тях мъки и страдания от загубата на близкия им човек, както и обществено – икономическите условия в страната към момента на произшествието. Изхождайки от разбирането за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, съдът е преценил, че с оглед на всички посочени обстоятелства сумата 80 000 лв. е достатъчна, за да възмезди всеки от ищците за претърпените неимуществени вреди. В съответствие с така направения извод съдът е уважил исковете на всеки от ищците до размер на 80 000 лв. и ги е отхвърлил като неоснователни за разликите до 150 000 лв. и 120 000 лв.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника – застраховател, че ищецът Ю. О. няма право на обезщетение за неимуществени вреди, тъй като 6 г. преди смъртта на баща си е заминал на работа в чужбина и оттогава не се е завръщал в България, не е живял в общо домакинство с пострадалия и не е поддържал близки отношения с него. Като е взел предвид депозираните пред първата инстанция свидетелски показания, съдът е направил извод, че продължителното отсъствие на Ю. О. по никакъв начин не е намалило привързаността и обичта към баща му и няма значение за основателността на иска по чл.226, ал.1 КЗ.
В хода на делото ответникът – застраховател е поддържал и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия А. А., което въззивният съд е приел за доказано и основателно. След анализ на заключението на автотехническата експертиза съдът е направил извод, че с поведението си пострадалият е нарушил чл.15, ал.4 ЗДвП, тъй като при наличие на велосипедна алея на мястото на инцидента се е придвижвал с велосипед по пътното платно за автомобили в тъмната част на денонощието и по този начин е улеснил настъпването на произшествието и на вредоносния резултат. В зависимост от възприетия механизъм на произшествието съдът е определил степен на съпричиняване 1/3 и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намалил дължимите обезщетения от 80 000 лв. на 53 333.33 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта за отхвърляне на исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликите над сумите 53 333.33 лв. до претендираните размери от 150 000 лв. и 120 000 лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите – ищци са обосновали приложното поле на касационното обжалване с три групи въпроси, по отношение на които поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Първата група включва 5 процесуалноправни въпроса, свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като е уважил несвоевременното искане на ответника за изслушване на Ю. О. по реда на чл.176 ГПК и е оставил без уважение доказателствените искания на касаторите за допускане на свидетел и за изслушване на С. Б., вместо Ю. О.. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да са от значение за изхода на делото поради това, че разрешаването им от въззивния съд не е обусловило частичното отхвърляне на преките искове по чл.226, ал.1 КЗ. Въззивният съд е задължил ищеца Ю. О. да се яви лично, за да отговори по реда на чл.176 ГПК на въпросите на ответника не е ли вярно, че към момента на произшествието е живял отделно от родителите си извън България и че в продължение на 6 години не се е връщал в България. По този повод процесуалният представител на ищците /сега касатори/ е направил искане да се допусне свидетел за обстоятелствата, до които се отнасят зададените въпроси, и на въпросите да отговори С. Б., тъй като здравословното състояние на Ю. О. не му позволява да пътува до България. Въпреки, че е оставил доказателствените искания без уважение и в мотивите към решението е приел за вярно твърдението на ответника за продължително отсъствие на Ю. О. от България, въззивният съд е изразил становище, че продължителното отсъствие на ищеца не изключва правото му на обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на баща му и не е основание за присъждане на обезщетение в по-нисък размер. При така възприетото разрешение формулираните в изложението процесуалноправни въпроси са лишени от значимост за изхода на делото и не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поради отсъствие на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на поддържаните от касаторите допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Втората група въпроси, според твърденията на касаторите, са поставени „във връзка с неправилно приетото съпричиняване при постановяване на решението” и са в следния смисъл : „Може ли да се приеме съпричиняване от страна на пострадалия велосипедист за това, че е нарушил чл.15, ал.4 от ЗДвП, като не се е движил по велосипедната алея, при положение, че мястото на удара е настъпило след края на тази велосипедна алея, по посоката на движение на велосипедиста; Може ли да се приеме съпричиняване от страна на пострадалия велосипедист за това, че не се е движил по велосипедната алея, без да има каквито и да е доказателства, че тази алея е годна за движение и ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието, извън населено място, без наличие на някакво осветление”. От формулировката на въпросите е видно, че те са насочени към оспорване на изводите на въззивния съд за установено от доказателствата по делото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за обсъждането и преценката на доказателствата и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не съставляват общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правилността на въззивното решение не е предмет на производството по чл.288 ГПК и дори въззивният съд да се е произнесъл неправилно по поставените въпроси, въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол на това основание. С оглед на изложеното не следва да се обсъжда цитираната в изложението съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Третата група въпроси се отнасят до приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на присъдените с въззивното решение обезщетения за неимуществени вреди. Въпросите са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на тях не са осъществени допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
При определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил всички общи и специфични за конкретния случай факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД. В съответствие със задължителните указания в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС съдът е взел предвид момента на настъпване на увреждащото произшествие, възрастта на пострадалия, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, степента на родствена близост между него и ищците и действителното съдържание на отношенията помежду им, интензитета и трайния характер на понесените от ищците болки и страдания по повод внезапната загуба на близкия им човек, цялостното негативно отражение на смъртта на пострадалия върху живота и психоемоционалното състояние на ищците. В съобразителната част на решението въззивният съд е посочил изрично, че за да определи размера на обезщетението, отчита и обществено – икономическите условия в страната към момента на настъпване на деликта, намиращи отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, в каквато насока е задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ІІ т. о., решение № 60/29.04.2013 г. по т. д. № 3049/2013 г. на ІІ т. о. и др. Съобразяването на посочените обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”, прави неоснователни доводите в изложението за постановяване на обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Релевираното от касаторите нарушение на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията е от значение за правилността на обжалваното решение и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не е основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Поради наличие на задължителна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, включително по въпроса за съобразяването на обезщетенията за неимуществени вреди с лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, искането на касаторите за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК е неоснователно. За основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК следва да се отбележи, че представените с изложението решения на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд не доказват противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като различните размери на определените с тях обезщетения за неимуществени вреди са обусловени от спецификата на фактите по всяко от делата, а не от различно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 2737/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта за отхвърляне на исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ.
Насрещната касационна жалба на ответника [фирма] е подадена в преклузивния срок по чл.287, ал.2 ГПК и е процесуално допустима, но предвид изхода на делото по първоначалната касационна жалба на касаторите – ищци, същата следва да бъде оставена без разглеждане – чл.287, ал.4 ГПК.
По частната касационна жалба срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд в частта за присъдените на [фирма] разноски :
За да потвърди първоинстанционното решение, Софийски апелативен съд е приел, че независимо от оттеглянето на иска и прекратяването на производството по отношение на него, ответникът [фирма] има право на разноски и на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.4 и ал.8 ГПК, след като преди оттеглянето на иска е организирал защитата си в процеса и е депозирал отговор на исковата молба, съдържаща конкретни възражения и доказателствени искания. Като ирелевантно за правото на разноски е преценено обстоятелството, че първоинстанционният съд е прекратил делото срещу посочения ответник едва с решението си, а не с изрично определение, предхождащо постановяването на решението. Изложени са съображения, че разноските биха били дължими и при своевременно прекратяване на делото с определение, доколкото оттеглянето е предприето след връчването на препис от исковата молба на ответника и предприемането на действия от негова страна за организиране на защита по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на закона по следните въпроси, имащи значение за изхода на делото в частта за разноските : „1. Обстоятелството, кога е извършено оттегляне на иска по отношение на ответника и дали това е станало само след подаване на един отговор или след провеждане на съдебни заседание и изясняване на делото от фактическа страна, релевантно ли е за размера на разноските, които следва да се присъдят на този ответник; 2. Размера на разноските, които следва да получи една страна, зависят ли от свършената работа и етапа на участие по делото и може ли за подаване на един отговор и цялостно участие по делото до постановяване на решение да се дължат разноски в еднакъв размер; 3. Как следва да се определят разноски на ответник – застраховател, чието участие се изразява само в един формален отговор, без проучване на делото, а ако съдът прецени за изясняване на този въпрос, да се допълни – и при положение, че тази застраховка е установена в полза на увредения, а в редица случаи има обективни причини за неправилно ангажиран застраховател, като се отчете факта, че често при застраховки „Гражданска отговорност” на автомобилистите има плащане на разсрочени премии, сключване на няколко застраховки с различни застрахователи и независимо от справката в ИЦ на ГФ, коя полица е валидна се установява едва след отговора на ответника; 4. Не противоречи ли на „добрите нрави”, въведени с разпоредбата на чл.26 от ЗЗД, присъждане на възнаграждение в размер на 3 350 лв. само за подаден един формален отговор, след направена комплексна оценка на реално извършената работа от процесуалния представител и реално направените разноски от застрахователя не се ли стига до несправедливост и недобросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и съответно до несправедливо облагодетелстване на ответника; Целта на разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК е компенсиране на разноски, а не трупане на печалба; 5. При присъждане на разноски на ответник – застраховател следва ли да се даде решение на фона на изменящите се отношения във връзка с обезщетения при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и факта, че претенциите са в значителни размери, предвид лимита на отговорност /като и премиите са значителни/ и моралните страдания от загуба на близък и телесни увреждания с последици за пострадалия, като се отчете задължителната съдебна практика, че лимита е един от критериите, имащ значение за размера на обезщетението. Това, че се е променил размера на претенциите, не е довело до утежняване и усложняване на работата на юрисконсулта.”
Допускането на касационното обжалване по поставените въпроси се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с аргументи, че въпросите са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС в определение № 8/11.01.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ІІ т. о. и в противоречие с практиката в определение № 250/27.01.2014 г. по гр. д. № 3769/2013 г. на Софийски апелативен съд. Бланкетно се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съобразявайки формулираните въпроси, настоящият състав на ВКС намира, че те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение, което в частта за разноските има характер на определение. Въпросите са изградени върху тезата на касаторите, че съдът неправилно е присъдил на ответника разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 350 лв., без да отчете обстоятелството, че предявеният срещу него иск е оттеглен в началния стадий на процеса и че извършените до оттеглянето процесуални действия се изчерпват с подаване на „формален отговор на исковата молба”, без проучване на делото. Мотивите към въззивното решение разкриват, че при произнасянето по разноските въззивният съд е съобразил момента, в който е предприето оттеглянето на исковете, но същевременно е взел предвид и това, че към този момент ответникът вече е бил организирал защитата си и е възложил изготвяне на отговор на исковата молба, съдържащ конкретни възражения и доказателствени искания, а не формално оспорване на исковете, както твърдят касаторите. Преценката на въззивния съд, че на ответника се следват разноски за предприетите действия за процесуална защита, е обоснована с разпоредбите на чл.78, ал.4 и ал.8 ГПК, които признават право на ответника да бъде възмезден за разноските в случай на прекратяване на неоснователно заведено срещу него дело. Виждането на касаторите, че присъждането на разноски и юрисконсултско възнаграждение в определения от първата инстанция размер противоречи на добрите нрави и води до несправедливо облагодетелстване на ответника, има субективен характер и не е аргумент за допускане на решението до касационен контрол с цел освобождаване на касаторите от отговорност по чл.78, ал.4 ГПК. Що се отнася до въпросите за предназначението на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и нивата на застрахователно покритие по нея, те са поставени абсолютно неуместно, тъй като нямат връзка нито с отговорността за разноски по чл.78, ал.4 ГПК, нито с изводите на въззивния съд за дължимост на разноските.
За изчерпателност на мотивите следва да се посочи, че касационно обжалване не може да се допусне и поради недоказаност на допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. В подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите са се позовали на определение на ВКС по чл.288 ГПК, което според указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не формира задължителна съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е представено определение на Софийски апелативен съд, което не съдържа отбелязване да е влязло в сила и предвид указанията в т.3 от цитираното тълкувателно решение не следва да се преценява като източник на съдебна практика. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната с частната касационна жалба част.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2345 от 18.12.2013 г., постановено по гр. д. № 2737/2013 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 2769 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 8656/2010 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от И. Е. А., С. А. Б. и Ю. А. О. против [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 53 333.33 лв. до сумата 150 000 лв. – за И. Е. А., и за разликите над сумите 53 333.33 лв. до сумите 120 000 лв. – за С. А. Б. и Ю. А. О., и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на И. Е. А., С. А. Б. и Ю. А. О. да заплатят на [фирма] разноски по чл.78, ал.4 вр.с ал.8 ГПК в размер на 3 350 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на [фирма] срещу частта от решение № 2345 от 18.12.2013 г., постановено по гр. д. № 2737/2013 г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 2769 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 8656/2010 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на [фирма] да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ на Ю. А. О. сумата 53 333.33 лв.
ПРЕКРАТЯВА производството по подадената от И. Е. А., С. А. Б. и Ю. А. О. касационна жалба срещу въззивно решение № 2345 от 18.12.2013 г., постановено по гр. д. № 2737/2013 г. на Софийски апелативен съд, в частта относно присъдените на [фирма] разноски за въззивното производство, и ИЗПРАЩА касационната жалба в посочената част на Софийски апелативен съд за разглеждане по реда на чл.248 ГПК като молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчването само в частта за оставяне на насрещната касационна жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :