5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
София, 01.03.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 607/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място], срещу решение № 158 от 04.04.2012 г., постановено по в. т. д. № 121/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 148 от 13.12.2011 г. по т. д. № 97/2010 г. на Пазарджишки окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, е осъдена [община] да заплати на [фирма] сумата 90 935.11 лв. – неизплатено възнаграждение по договор № 368/13.10.2008 г. за строително – ремонтни и монтажни работи на обект Основно училище „Отец П.” в [населено място], обл. П., ведно със законната лихва от 26.07.2010 г. до окончателното плащане, сумата 6 093.32 лв. – обезщетение за забава за периода 01.12.2009 г. – 23.07.2010 г., и сумата 11 348.73 лв. – деловодни разноски.
В жалбата се излагат касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. К. поддържа, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено доказателствата по делото и е направил необоснован извод за липса на направени от възложителя възражения за некачествено извършени СМР по смисъла на чл.264 ЗЗД и чл.265 ЗЗД. Излага оплаквания, че въпреки наличието на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК, въззивният съд е отказал да допусне поискани с отговора на въззивната жалба доказателства и да назначи компетентно вещо лице, което да установи процента и стойността на некачествено извършените СМР, лишавайки го по този начин от възможността да направи възражение за прихващане при условията на чл.371 ГПК за вземанията си към ищеца, произтичащи от неточното изпълнение на договора.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с необходимостта от правилно тълкуване на разпоредбата на чл.266 ЗЗД „относно приемането на СМР под заплаха от физическо насилие”; с необходимостта от правилно анализиране на извършените и приети СМР по договора с цел създаване на практика по въпроса, че след като приемането на работите е поетапно, във всеки момент могат да се правят възражения за некачественото им изпълнение; с разрешените от въззивния съд процесуалноправни въпроси „чл.197, чл.198, чл.200, ал.3 ГПК и чл.266, ал.3 ГПК”, разглеждането на които ще допринесе за промяна на съдебната практика, създадена в резултат на неточното тълкуване на съответните законови норми от Апелативен съд – П.. Доводи във връзка с приложното поле на касационното обжалване се съдържат и в касационната жалба, в която е посочено, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по релевантен за изхода на делото процесуалноправен въпрос – за допускането във въззивното производство на недопуснати от първата инстанция доказателства /чл.266 ГПК/, който се решава противоречиво от съдилищата, а поради липса на съдебна практика по приложението на чл.371, пр.2 ГПК е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения, развити подробно в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Пловдивски апелативен съд е приел, че ответникът [община] дължи на ищеца [фирма] сумата 90 935.11 лв., претендирана на основание чл.266, ал.1 ЗЗД като дължимо възнаграждение за строително – монтажни и ремонтни работи, извършени на обект Основно училище „Отец П.” в [населено място] в изпълнение на сключен по реда на чл.31 НВМОП договор № 368 от 13.10.2008 г. Въззивният съд е основал решението си на представените по делото двустранно подписани констативни протоколи обр.19 от 13.07.2009 г. и 22.12.2009 г., установяващи завършването на възложените с договора СМР, и на заключенията на назначената в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза. На базата на тези доказателства е направен извод, че ищецът – изпълнител е извършил реално всички актувани с протоколите видове и количества работи, част от стойността на които – 90 935.11 лв., е останала неразплатена между страните. Поради това е осъдил ответника да заплати посочената сума на ищеца на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, уважавайки и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6 093.32 лв., представляваща обезщетение за забава върху неплатеното в срок възнаграждение.
Като се е позовал на констатациите в експертното заключение относно действително извършените на обекта работи, решаващият въззивен състав е счел за недоказано и неоснователно възражението на ищеца за недължимост на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД поради наличие на актувани, но неизвършени скрити работи на стойност 36 000 лв. За неоснователно е прието и възражението, че ищецът няма право на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД поради откритите след предаване на обекта явни недостатъци в изпълнението на част от извършените строително – ремонтни работи. Изложени са съображения, че след като при подписване на протоколите обр.19 възложителят не се е възползвал от правото по чл.264, ал.2 ЗЗД на възражения за неправилно изпълнение на договора, работите следва да се презумират за приети без възражения по силата на чл.264, ал.3 ЗЗД. Посочен е и аргумент, че при отсъствие на заявени от ответника насрещни претенции по чл.265, ал.1 ЗЗД за поправяне на некачествено извършени работи, за заплащане на разходи за отстраняване на недостатъците или за отбив от уговорената цена, няма основание да се откаже на изпълнителя присъждане на възнаграждение за действително изпълнените по договора работи.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Въпреки формалното изпълнение на задължението за представяне на изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не е посочил нито един материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото. Формулираните в жалбата и в изложението”процесуални въпроси” съставляват оплаквания за неправилна преценка на доказателствата и за необоснованост на фактическите и правни изводи, с които въззивният съд е мотивирал становището си за основателност на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД. В качеството им на касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК въпросите не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация, тъй като са относими към правилността на обжалваното решение, а според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС тя не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК за селекция на касационните жалби. Отделно от това, доколкото пред въззивната инстанция не са правени твърдения за упражнена заплаха с цел приемане на спорните работи, въпросът за „приемането на СМР под заплаха” не е намерил отговор в мотивите към обжалваното решение. Лишен от значение за изхода на делото е и въпросът за приложението на чл.266, ал.3 ГПК във вр. с чл.371, пр.2 ГПК. До приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция касаторът не е противопоставял възражение за прихващане със свои насрещни вземания към ищеца, произтичащи от неточно изпълнение на възложените с договора от 13.10.2008 г. строително – ремонтни работи, нито се е позовавал на влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, признаващи съществуването на такива вземания. След като съдът изобщо не е бил сезиран с възражение за прихващане, обосновано със специфичните предпоставки на чл.371, пр.2 ГПК, недопускането на доказателства за доказване на вземанията, които касаторът е възнамерявал да противопостави за прихващане, по никакъв начин не е рефлектирало върху положителния изход на спора по иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Недопускането на поисканите с отговора на въззивната жалба доказателства е резултат от преценката на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл.266, ал.1 – ал.3 ГПК, а правилността на тази преценка е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.
Неотносимостта на поставените с жалбата и с изложението въпроси към общото основание на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно разглеждането на специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК допълнителни предпоставки. За изчерпателност следва да се отбележи, че доколкото са изведени от неправилността на обжалваното решение, въпросите не биха могли да допринесат за уеднаквяване на съдебната практика, респ. за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Като самостоятелен аргумент за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК може да се посочи и наличието на многобройна, в т. ч. и задължителна, практика на ВКС по тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл.266 ЗЗД и чл.266 ГПК. В частност следва да се имат предвид решение № 157/08.11.2010 г. по т. д. № 1135/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 65/16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 118/05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. В цитираните решения е прието, че двустранно подписаният протокол за извършени СМР съставлява частен свидетелстващ документ за предаване и приемане на отразените в съдържанието му видове и количества СМР, които подлежат на заплащане от възложителя съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД; при направено възражение, че част от вписаните работи не са извършени от изпълнителя, тежестта на доказване на възражението е върху възложителя; недостатъците на престирания резултат – предмет на изработката, не погасяват задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД за извършената от изпълнителя работа, а пораждат права за възложителя, които следва да бъдат упражнени по реда на чл.265 ЗЗД с иск или възражение и ако бъдат упражнени, могат да доведат до намаляване на размера на възнаграждението или до отлагане на неговата изискуемост. Макар да не се е позовал изрично на посочената практика, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с нея като е уважил иска по чл.266, ал.1 ЗЗД вследствие на изводите, че ответникът – възложител не е опровергал съдържанието на подписаните от самия него констативни протоколи обр.19, с които е установено извършването на процесните СМР, и че наличието на недостатъци в изпълнението не е причина за отхвърляне на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД, след като ответникът не е упражнил правата си по чл.265 ЗЗД с насрещен иск или възражение.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение по в. т. д. № 121/2012 г.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят поисканите с отговора на касационната жалба разноски в размер на сумата 1 500 лв. /платено адвокатско възнаграждение/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 158 от 04.04.2012 г., постановено по в. т. д. № 121/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] – [населено място], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :