4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 752
С., 24.11.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 164/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 92 от 28.10.2010 г., постановено по гр. д. № 172/2010 г. на Бургаски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 92 от 14.04.2010 г. по гр. д. № 180/2009 г. на Бургаски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, е отхвърлен предявеният от дружеството – касатор против [фирма] иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, с който е поискано да се признае за нищожен поради липса на съгласие договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен между страните на 11.08.2006 г. във формата на нотариален акт № 40, том ІІІ, рег. № 3755, н. д. № 379/2006 г., в частта, касаеща продажбата на над 67.68 % от сутерен с площ 416 кв. м. от сградата на [улица] [населено място], изградена в УПИ ІІІ-651 от кв.80 по плана на [населено място], и са присъдено разноски на ответника за двете съдебни инстанции в размер на 9 850 лв.
К. моли за отмяна на въззивното решение като се позовава на неговата неправилност вследствие наличието на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В касационната жалба са изложени подробни оплаквания за необоснованост и несъответствие с материалния закон на изводите на въззивния съд, че процесният сутерен представлява обща част към продаваната сграда, поради което за действителността на договора за продажба не е необходимо изрично съгласие за неговото прехвърляне, отделно от съгласието за прехвърляне на сградата. Релевиран е довод, че отхвърлянето на иска за прогласяване нищожност на договора за продажба не кореспондира с разпоредбата на чл.137, т.7 ТЗ, изискваща решение на общото събрание на търговско дружество, респ. на едноличния собственик на капитала на еднолично дружество с ограничена отговорност, за отчуждаване на недвижим имот, собственост на дружеството.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като обуславящи за изхода на делото са поставени следните въпроси : 1. Съставлява ли решението на едноличния собственик на капитала елемент от фактическия състав на сделка за отчуждаване на недвижим имот, собственост на еднолично дружество с ограничена отговорност; 2. Разполага ли съдът с правомощия да постанови решение за разпореждане с недвижим имот, различно от решението на едноличния собственик на капитала. По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 /неправилно квалифицирано по т.1/ ГПК като се твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, изразена в решение № 542 от 21.07.2005 г. по т. д. № 852/2004 г. на ІІ т. о. и решение № 648 от 28.09.2007 г. по т. д. № 301/2007 г. на ІІ т. о. Вторият въпрос е обвързан с бланкетно посоченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор от 10.02.2011 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната с въззивната жалба на ответника [фирма] част, с която по предявен от [фирма] – [населено място] иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД е признат за нищожен поради липса на съгласие сключеният между страните договор от 11.08.2006 г. за покупко – продажба на сутерен с площ от 416 кв. м. в сградата на [улица] [населено място] за разликата над 67.68 % от собствеността, и е отхвърлил иска по съображения за неговата неоснователност. За да постанови решение в този смисъл, решаващият съдебен състав е приел, че сутеренът не съставлява самостоятелен обект в сградата на [улица], а има статут на обща част, предназначена да обслужва продадените с договора от 11.08.2006 г. три етажа от сградата, което изключва необходимостта от изрично съгласие на продавача за продажба на общата част, дадено отделно от съгласието за продажба на етажите. Изводът, че сутеренът представлява обща част, а не самостоятелен обект на правото на собственост, е изграден след преценка на описанието на продавания имот в представените по делото писмени доказателства – договор за продажба, акт за държавна собственост и акт за общинска собственост, както и на неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, според което сутеренът не отговаря на установените в действащите строителни правила и норми изисквания за самостоятелен етаж и обект на собственост. В съответствие с така направената преценка е обосновано становище, че след като сутеренът не може да бъде обект на разпоредителна сделка отделно от етажите, които е предназначен да обслужва, съгласието на едноличния собственик на капитала на дружеството – продавач [фирма] – [община], за отчуждаване на три етажа от сградата на [улица] включва и съгласие за отчуждаване на обслужващия ги сутерен, поради което договорът за продажба на сутерена не е нищожен на релевираното в исковата молба основание – липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД. В подкрепа на извода си въззивният съд се е позовал и на приложеното към исковата молба решение по протокол № 16 от 18/20 декември 2008 г. на Общински съвет – Б., в което е изразена волята на [община] като едноличен собственик на капитала на [фирма] да се предяви иск за прогласяване нищожността на договора за покупко – продажба от 11.08.2006 г. в частта, касаеща сутеренния етаж, но само при условие, че сутеренът представлява индивидуален обект по смисъла на ЗУТ.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
К. е обосновал приложното поле на касационния контрол с два въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – съставлява ли решението по чл.137, т.7 ТЗ на едноличния собственик на капитала елемент от фактическия състав на сделка за отчуждаване на недвижим имот, собственост на търговско дружество, и разполага ли съдът с правомощия да постанови решение за разпореждане с недвижим имот, различно от решението на едноличния собственик на дружеството – продавач. Посочените въпроси, макар и относими към предмета на делото, не са обуславящи за неговия изход и поради това не отговарят на въведеното в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касация. Решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал становището си за действителност на атакуваната с иска по чл.26, ал.2 ЗЗД разпоредителна сделка, са резултат от направената въз основа на доказателствата по делото преценка, че сутеренът не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, а обща част, която следва съдбата на главната вещ. Именно констатациите относно правнотехническия статут на сутерена са обусловили извода, че доколкото сутеренът не притежава белезите на индивидуален обект на собственост, а има обслужващо предназначение спрямо другите етажи в сградата, за действителността на продажбата му не е необходимо изрично волеизявление на собственика, след като същият е изразил валидна воля за продажба на етажите. Отхвърлянето на иска по чл.26, ал.2 ЗЗД не е свързано с произнасяне по въпроса дали действителността на договора от 11.08.2006 г. предпоставя решение по чл.137, т.7 ТЗ на едноличния собственик на капитала на дружеството – продавач [фирма] за продажба на сутерена. Изложеното сочи, че въведените от касатора въпроси не са рефлектирали върху формирането на решаващата правна воля на въззивната инстанция по съществото на правния спор и поради това искането за допускане на касационно обжалване по повод на тях е неоснователно.
Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК освобождава настоящата инстанция от задължение да обсъжда твърдението на касатора за осъществяване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради наличие на противоречива съдебна практика по прилагане на разпоредбата на чл.137, т.7 ТЗ и бланкетно соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В тази насока са и указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложените съображения, решението по гр. д. № 172/2010 г. на Бургаски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените за производството по чл.288 ГПК разноски в размер на сумата 2 700 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.02.2011 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 92 от 28.10.2010 г., постановено по гр. д. № 172/2010 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], Индустриална зона „Север”, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 2 700 лв. /две хиляди и седемстотин лв./ – деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :