5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 813
София,06.11.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 137/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 521 от 11.11.2011 г., постановено по т. д. № 968/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 41 от 19.05.2011 г. по гр. д. № 184/2010 г. на Хасковски окръжен съд е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 322 631.42 лв., претендирана като дължимо възнаграждение по договор от 04.09.2006 г. за извършени услуги по оползотворяване на отпадъци от пуснато на пазара Е. за периода м. август 2008 г. – м. януари 2010 г., и са присъдени разноски на ответника в размер на 13 512 лв.
В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за неправилност на въззивното решение и се прави искане същото да бъде отменено, а искът – уважен със законните последици. К. поддържа, че необосновано и в противоречие с материалния закон въззивният съд е отрекъл доказателствената стойност на приетите в първоинстанционното производство и надлежно отразени в счетоводствата на двете страни фактури, доказващи дължимостта и размера на търсеното с иска възнаграждение. Навежда доводи, че в нарушение на съдопроизводствените правила по чл.152 ГПК и чл.190 ГПК въззивният съд е отказал да обсъди приетите от първата инстанция месечни справки за пуснато на пазара Е. и да съобрази неизпълнението на задължението на ответника за представяне на оригиналите им. Позовава се и на процесуално нарушение по чл.162 ГПК като твърди, че след като е констатирал, че искът е доказан по основание, но не и по размер, съдът е бил длъжен служебно да назначи експертиза за установяване на размера на претендираното възнаграждение.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с въпросите : „1. Осчетоводяването на фактурите от страна на ответника и ползването на данъчен кредит по тях представлява ли признание за дължимостта на сумите по тези документи. 2. Допустимо ли е при доказано основание за плащане на определена сума въз основа на клауза от договор, ако съдът счете, че размерът й е недоказан, да отхвърли иска или е следвало да се преценява приложението на чл.162 ГПК и да се определи размера на престацията чрез служебно назначаване на допълнителна експертиза, независимо че няма направено такова доказателствено искане от заинтересованата страна; 3. Допустимо ли е събрани от първоинстанционния съд доказателства да бъдат изключени от доказателствения материал по делото във въззивното производство и трябва ли това да стане след уведомяване на страните и даване на указания, че следва да бъдат събрани други доказателства, въпреки забраната на чл.266 ГПК.”. Допускането на касационно обжалване се поддържа, както следва : По първия въпрос – на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 100/01.03.2005 г. по т. д. № 459/2004 г. на ВКС, І т. о., и решение № 909/10.06.2008 г. по гр. д. № 21/2008 г. на Пловдивски окръжен съд; По втория въпрос – на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК поради отклонение на решението от задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.10, решение № 630/19.10.2010 г. по гр. д. № 1838/2009 г. на ІІ г. о., решение № 454/11.06.2010 г. по гр. д. № 342/2009 г. на ІІІ г. о. и решение № 437/01.07.2010 г. по гр. д. № 1333/2009 г. на ІІІ г. о., както и поради противоречие с практиката в други решения на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК от 1952 г.; По третия въпрос – на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор по чл.287 ГПК, в който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Пловдивски апелативен съд е приел, че ищецът [фирма] не е провел успешно доказване на размера на претендираното с иска по чл.79 ЗЗД възнаграждение за извършени услуги по договор от 04.09.2006 г. по оползотворяване на отпадъци от пуснато на пазара от ответника Е. в периода м. август 2008 г. – м. януари 2010 г.
Решаващият въззивен състав е квалифицирал сключения между страните договор от 04.09.2006 г. като договор за изработка, модифициран от правилата на специалния Закон за употреба на отпадъците /ЗУО/ и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове. След анализ на договорните клаузи съдебният състав е направил извод, че по силата на чл.22 и чл.23 от договора за ответника – възложител е възникнало задължение да заплати на ищеца – изпълнител лицензионно възнаграждение за дължимите в рамките на исковия период услуги по оползотворяване на отпадъци и излязло от употреба електрическо и електронно оборудване /Е./, пуснато на пазара от [фирма], в размер, определен на база установената в специалните наредби по чл.24, ал.2 ЗУО продуктова такса за Е. и предоставените от възложителя месечни справки и документи за внесеното от него Е.. В мотивите към решението е обосновано становище, че с оглед предмета на договора възнаграждението се дължи независимо от действителното престиране на договорената услуга, тъй като фактическото извършване на услугата от ищеца е предмет на специален предварителен контрол по реда на ЗУО от страна на държавата чрез МОСВ.
Въпреки извода за наличие на предвиденото в договора основание за заплащане на претендираното възнаграждение, въззивният съд е отхвърлил иска с аргумент, че не е доказан размера на следващото се лицензионно възнаграждение. Преценил е, че представените от ищеца и неподписани от ответника 14 бр. данъчни фактури, придружени с кредитни известия, не могат да послужат като доказателство за вписания в съдържанието им размер на начисленото лицензионно възнаграждение. Този извод е аргументиран с предприетото от ответника оспорване на фактурите и с отсъствието на други доказателства относно релевантните за изчисляване на възнаграждението факти – количество пуснато на пазара Е. през исковия период и стойност на валидната за периода продуктова такса. За ирелевантно е счетено позоваването на ищеца на представените в първоинстанционното производство изходящи от ответника месечни справки за пуснато на пазара Е.. Въззивният състав е отказал да обсъди справките с мотив, че са във вид на незаверени ксерокопия и не са приети като доказателства по делото. За неосноветелен е счел довода на ищеца, че отразяването на фактурите в счетоводните регистри на ответника и ползването на данъчен кредит по повод на тях съставляват признание за съществуването и за размера на търсеното с иска вземане. Изложил е съображения, че след като фактурите са оспорени и ищецът не е ангажирал доказателства за редовно водене на счетоводството си, счетоводното им отразяване от ответното дружество е ирелевантно за спора.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по следните съображения :
С оглед мотивите към решението първият поставен в изложението правен въпрос – за доказателственото значение на фактурата, която не е подписана от задължената по договора страна, но е отразена в счетоводните й книги и в дневниците за покупко – продажби и по повод на оформената с нея сделка страната е упражнила правото на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС, е обуславящ за изхода на делото и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Основателно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по повод на посочения въпрос, тъй като същият е разрешен от въззивния съд в отклонение от създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС, намерила израз в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. 465/2010 г., решение № 34/22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и др. В цитираните решения е застъпено становището, че макар да не е подписана от купувача или от възложителя по договор за изработка и да не съдържа всички изискуеми от ЗСч. реквизити, фактурата може да послужи като доказателство за сключване на договора и за възникване на вписаните в съдържанието й задължения, ако индивидуализира съществените елементи на конкретната сделка; Отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни, вписването й във водените от тях дневници за покупко – продажби и в справките-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит от задължената страна са обстоятелства, които насочват към извод за възникване на договорното правоотношение, по повод на което тя е съставена, и за признание на задължението за плащане на посочените в нея суми. Поради наличие на задължителна практика и констатираното отклонение от нея, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а не на поддържаното от касатора основание – чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Останалите въпроси в изложението са от значение за делото, но не са обуславящи за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът им предполага проверка на правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия, свързани с обсъждането и преценката на доказателствата и с приложението на разпоредбата на чл.162 ГПК като израз на въведения с чл.7, ал.1 ГПК принцип на служебното начало при изясняване на обективната истина по делото. Поради относимостта им към правилността на решението, а не към очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол, въпросите по п.2 и п.3 от изложението следва да бъдат квалифицирани като касационни доводи по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и да бъдат разгледани при реализиране на касационния контрол в производството по чл.290 ГПК, без да се обсъжда обвързаността им със сочените допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Мотивиран от изложените съображения Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 521 от 11.11.2011 г., постановено по т. д. № 968/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма] – [населено място], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 6 452.63 лв. /шест хиляди четиристотин петдесет и два лв. и шестдесет и три ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :