5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
София, 29.09.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 4585/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 101 от 01.10.2013 г., постановено по т. д. № 204/2013 г. на Бургаски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 42 от 29.04.2013 г. по т. д. № 16/2013 г. на Ямболски окръжен съд [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 15 100 лв. от общо дължими 42 876 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на договор за наем от 20.02.2012 г., ведно със законната лихва от 06.02.2013 г. до окончателното плащане, и разноски в размер на 580 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушения на закона. К. навежда оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон – чл.82 ЗЗД, като е уважил иска за обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на договора за наем, въпреки липсата на доказателства за виновно неизпълнение на поетите от негова страна задължения, за причинна връзка между поведението му на наемодател и твърдените от ищеца пропуснати ползи и за тяхната реалност и сигурност. Релевира довод, че съдът е нарушил съществено разпоредбата на чл.372, ал.2 ГПК, основавайки изводите си по съществото на спора на писмени доказателства, представени от ищеца след срока за допълнителна искова молба. Излага оплаквания за необоснованост на изводите на съда относно съдържанието на поетите с договора за наем задължения и пропускането на ползите, за които е присъдено обезщетение на основание чл.82 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : 1. Съдът следи ли служебно за настъпила процесуална преклузия за представяне на доказателства; 2. Допустимо ли е съдът да формира вътрешното си убеждение на база доказателства, за които е настъпила процесуална преклузия; 3. Договорът, сам по себе си, произвежда ли главно и пълно доказване на пропуснати ползи, без представяне на други доказателства за реалното изпълнение, включително за фактическото предаване на вещите /приемо – предавателни протоколи, фактури, банкови бордера и фискални бонове/; 4. Пропуснатата полза присъжда ли се при липса на доказателства за реалността и правната сигурност на претърпените вреди; 5. Виновното неизпълнение на договор от лицето, което търси обезщетение за пропусната полза, може ли да е източник на пропуснати ползи и предпоставка за присъждане на обезщетение. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос е обосновано с твърдения, че първоинстанционният и въззивният съд, в нарушение на практиката на ВКС в решение № 163/17.01.2012 г. по т. д. № 965/2010 г. и определение № 1369/17.12.2009 г. по гр. д. № 1275/2009 г., са допуснали писмени доказателства да бъдат приети по делото след приключване на двойната размяна на книжа по чл.372, ал.2 ГПК; по втория въпрос – че въззивният съд недопустимо и в нарушение на практиката на ВКС в Тълкувателно решение 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 156/29.11.2010 г. по т. д. № 142/2010 г. и решение № 535/13.08.2007 г. по т. д. № 211/2007 г. е кредитирал доказателства, приети при настъпила процесуална преклузия, като е формирал преценката си за основателност на иска именно на базата на тях; по третия въпрос – че приемайки за доказано наличието на пропуснати ползи и реалното изпълнение на договора за наем само с представянето на договора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в Тълкувателно решение 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 156/29.11.2010 г. по т. д. № 142/2010 г. и решение № 535/13.08.2007 г. по т. д. № 211/2007 г.; по четвъртия въпрос – че в противоречие с практиката на ВКС в Тълкувателно решение 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 535/13.08.2007 г. по т. д. № 211/2007 г. съставът на въззивния съд е приел, само и единствено на основание представянето на договора за наем, че е налице пълно и главно доказване на пропуснатите ползи; по петия въпрос – че макар да не са налице доказателства за реалното изпълнение на представения договор за наем /т. е. налице е неизпълнение от ищцовото дружество/, въззивният съд неправилно и в противоречие с практиката на ВКС в Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 61/25.04.1995 г. по гр. д. № 810/94 г. и решение № 128/29.12.1982 г. по гр. д. № 104/82 г. на ОСГК е приел, че по същия се дължи обезщетение за пропуснатите ползи /пропуснати поради неизпълнението на договора именно от ищцовата страна/. С аргумент, че в съществуващата правна уредба и в съдебната практика липсва яснота относно начина на доказване на претърпените пропуснати ползи, допускането на касационно обжалване се поддържа и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], обл. Стара З., изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да отмени частично решението на Ямболски окръжен съд и да осъди [фирма] да заплати на [фирма] сумата 15 100 лв. – част от вземане на обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на договор за наем от 20.02.2012 г., Бургаски апелативен съд е приел, че са осъществени предпоставките на чл.82 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника – наемодател за обезщетяване на ищеца – наемател за ползите, които последният е пропуснал да реализира в резултат на виновното неизпълнение на поетото от наемодателя задължение да предаде за ползване 3 бр. пътностроителни машини – валяк W110 комбинативен, грейдер XG18001 и автогрейдер СXM-125 Б. Като е съобразил, че договорът за наем не съдържа уговорки предаването на машините за ползване да стане след изрично поискване от страна на наемателя, въззивният съд е направил извод, че самото непредаване съставлява виновно неизпълнение на основното договорно задължение на наемодателя, пораждащо основание за носене на отговорност по чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел, че е доказано и настъпването на вреди под формата на пропуснати ползи в патримониума на наемателя, намиращи се в пряка причинно – следствена връзка с неизпълнението на задължението на наемодателя за предаване на трите пътностроителни машини. Пропуснатите ползи са съизмерени с разликата в наемната цена на машините, уговорена в договора за наем от 20.02.2012 г., и наемната цена на същите машини, която ищецът е следвало да получи за период от 90 дни чрез преотдаването им под наем на трето лице [фирма], съгласно сключен договор за наем от 16.01.2012 г. При формиране на изводите си за наличие на елементите от фактическия състав на чл.82 ЗЗД въззивният съд е посочил, че реалното настъпване на вредите /пропуснатите ползи/ се установява и от приложените към делото изчислителни таблици и протоколи за изпълнени от ищеца работи на Автомагистрала „Т.”.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
К. е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. Всички въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК представляват преформулировка на оплакванията в касационната жалба за необоснованост на въззивното решение и за допуснати при постановяването му нарушения на материалния и процесуалния закон, към които са отнесени специфичните за достъпа до касация допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Първите два въпроса – дали съдът следи служебно за настъпила процесуална преклузия за представяне на доказателства и допустимо ли е съдът да формира вътрешното си убеждение на база доказателства, за които е настъпила такава преклузия, са поставени във връзка с релевирания в касационната жалба довод за постановяване на обжалваното решение в нарушение на процесуалната разпоредба на чл.372, ал.2 ГПК. Съдържанието на мотивите към решението не позволява да се приеме, че въззивният съд е основал решаващите си изводи за осъществяване на предпоставките на договорната отговорност по чл.79 във вр. с чл.82 ЗЗД единствено на доказателства, представени след изтичане на преклузивния срок на чл.372, ал.2 ГПК. Въззивният съд не се е позовавал на конкретни доказателства, а се е произнесъл по исковата претенция след преценка на всички писмени и гласни доказателства, приобщени към делото. Поради това не може да се приеме, че като е посочил в мотивите, че реалното настъпване на вредите се установява и от писмените доказателства, които според касатора са приети в нарушение на чл.372, ал.2 ГПК, съдът е разрешил правния спор само на базата на тези доказателства.
Въпросите по п.3 и п.4 от изложението – дали договорът за наем сам по себе си „произвежда главно и пълно доказване на пропуснатите ползи, без представяне на други доказателства” за реалното му изпълнение и за предаване на наетите вещи, съответно дали пропуснатите ползи „се присъждат при липса на доказателства за реалността и правната сигурност на претърпените вреди”, са изведени от тезата на касатора, че въззивният съд е уважил предявения срещу него осъдителен иск, без по делото да има доказателства за виновно неизпълнение на договорните му задължения на наемодател и за настъпване на твърдените от ищеца вреди под формата на пропуснати ползи. Становището на въззивния съд, че договорът за наем е достатъчен, за да установи виновното неизпълнение на задължението на наемодателя да предаде наетите пътностроителни машини за ползване на наемателя, произтича от анализа на съдържащите се в договора уговорки, от които е направен извод за липса на необходимост наемателят да отправя изрично искане до наемодателя за предаване на машините, а съответно и да ангажира доказателства за това. Присъждането на обезщетение за пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД е обусловено от преценката, че по делото са представени доказателства, достатъчни да установят настъпването на вреди под формата на пропуснати ползи в патримониума на ищеца, включително реалността и сигурността на ползите. Така формираните изводи са в разрез с твърденията на касатора за уважаване на иска при липса на доказателства за наличие на предпоставките по чл.82 ЗЗД. Доколко преценката на въззивния съд за доказаност на фактическия състав на чл.82 ЗЗД е обоснована и законосъобразна, е въпрос на правилност на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК и не може да бъде обсъждана в рамките на същото. В този смисъл са и задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Последният въпрос в изложението изобщо не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, с които е аргументирана основателността на иска по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД. Въззивният съд не е излагал мотиви за неизправност на ищеца – наемател като страна в наемното правоотношение, а е приел, че неизправна страна по договора е само ответникът – наемодател. При така формирания извод въпросът дали виновното неизпълнение на договора от лицето, което търси обезщетение за пропусната полза, може да е източник на пропуснати ползи и предпоставка за присъждане на обезщетение, не може да се квалифицира като релевантен за изхода на делото.
Поради несъответствие на поставените въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на поддържаните от касатора допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 204/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и не е представил доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение, уговорено в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита от 11.11.2013 г. С оглед на това разноски не следва да му бъдат присъждани, независимо от изхода на производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101 от 01.10.2013 г., постановено по т. д. № 204/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :