5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
София, 06.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2685/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. Р. от [населено място], обл. С., срещу постановеното от Бургаски апелативен съд въззивно решение № 86 от 15.10.2012 г. по в. гр. д. № 218/2012 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 146 от 25.04.2013 г. по същото дело. С въззивното решение, след отмяна на решение № 19 от 06.04.2012 г. по гр. д. № 158/2011 г. на Сливенски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, е осъден Р. И. Р. да заплати на ЗК [фирма] сумата 45 000 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение на трети увредени лица за причинени им неимуществени вреди от наследодателя на Р. Р. – И. Р. Р., при пътно – транспортно произшествие от 07.07.2008 г., ведно със законната лихва от 23.03.2011 г. до окончателното плащане, както и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 2 797.50 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. К. счита за необосновани и незаконосъобразни изводите на въззивния съд, че е приел наследството на своя наследодател с конклудентни действия и че не е налице съпричиняване на вредите, за които ищецът – застраховател е изплатил обезщетение на третите увредени лица, от страна на пострадалите при произшествието техни наследодатели. Поддържа доводи, че действията, с които съдът е свързал мълчаливото приемане на наследството, не сочат на намерение от негова страна да приеме наследството на починалия си син. Навежда и аргументи в подкрепа на становището за принос на пострадалите при произшествието лица.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в самата касационна жалба и в самостоятелно изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В жалбата е посочено, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл най-малко по два основни материалноправни въпроса, по отношение на които са налице визираните в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК основания : Кои са обстоятелствата и действията, които манифестират несъмнената воля за приемане на наследството, когато това приемане се осъществява с конклудентни действия; Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат, ако действията на виновния водач са част от общите действия на група лица /виновен водач и пострадали пасажери/ при условие, че тези общи действия представляват една цялостна, единна и безпротиворечива в съдържателно и волево отношение обстановка на съвместно веселие, когато едноличното решение е последица от и основание за нови общи решения и действия по тяхното изпълнение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени твърдения, че въззивният съд е разрешил поставените по делото материалноправни въпроси и казуса, очертан в параметрите на касационната жалба, в противоречие с практиката в решение № 54/03.05.1961 г. по гр. д. № 36/61 г. на ОСГК на ВС, решение № 596/12.06.1991 г. по гр. д. № 353/91 г. на ВС, І г. о., решение № 725/19.03.1979 г. по гр. д. № 3028/78 г. на ВС, І г. о., решение № 1284/15.06.1968 г. по гр. д. № 583/68 г. на ВС, І г. о., решение № 2351/04.10.1971 г. по гр. д. № 1526/71 г. на ВС, І г. о., решение № 310/09.04.2009 г. по гр. д. № 721/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 868/04.07.2008 г. по гр. д. № 3865/2007 г. на ВКС, ІІ г. о. К. се е позовал и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргументи, че институтът на наследяването е фундаментален за гражданския оборот; материалноправната проблематика относно приемането на и отказа от наследство е със същата стойност като самото наследяване; оборотът би бил взривен, ако практиката на съдилищата по този въпрос е противоречива и неустойчива; ще нараства и важността на материята относно съпричиняването, поради което не бива да се допуска противоречива и незаконосъобразна практика на съдилищата по този въпрос.
В срока по чл.287 ГПК не е постъпил отговор от ответника по касация ЗК [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи във връзка с чл.280, ал.1, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Сливенски окръжен съд в обжалваната пред него част и да уважи предявения от ЗК [фирма] против Р. И. Р. регресен иск с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ за сумата 45 000 лв., Бургаски апелативен съд е приел, че в качеството на наследник по закон /баща/ на водача на превозно средство И. Р. Р., реализирал виновно и противоправно след употреба на алкохол пътно – транспортно произшествие на 07.07.2008 г., довело до смъртта на трети пътуващи в автомобила лица, ответникът дължи на ищеца – застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” съответстващата на дела си в наследството – ?, част от изплатеното на наследниците на пострадалите лица обезщетение за неимуществени вреди, възлизащо общо на сумата 90 000 лв.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че поради извършен на 05.08.2011 г. отказ от наследството на И. Р. не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения от застрахователя регресен иск. След анализ на доказателствата по делото съдът е достигнал до извод, че преди да се откаже от наследството ответникът е извършил действия, които по своята целенасоченост разкриват воля за мълчаливо приемане на наследството. Като конклудентни действия по мълчаливо приемане на наследството са квалифицирани подаденото от ответника, в качеството му на законен наследник на И. Р., писмено искане от 23.09.2008 г. до органите на досъдебното производство за освобождаване на собствения на И. Р. лек автомобил, задържан като веществено доказателство, и последващото получаване на автомобила на 17.10.2008 г., заедно с намиращите се в него движими вещи на собственика. Решаващият въззивен състав е преценил, че с тези свои активни действия ответникът е приел наследството на сина си и че последващият отказ от наследство, извършен на 05.08.2011 г. след връчване на препис от исковата молба на ЗК „Л. И.”, е нищожен и негоден да доведе до освобождаване от регресна отговорност по чл.274, ал.1, т.1 КЗ във вр. с чл.60, ал.2 ЗН.
За неоснователно е прието и възражението на ответника, че изплатеното на наследодателите на третите увредени лица застрахователно обезщетение е несправедливо завишено и несъобразено с приноса на пострадалите, които преди да се качат в управлявания от сина му автомобил също са били употребили алкохол. Въззивният състав е изразил становище, че изплатеното обезщетение е съобразено с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и че няма основание за намаляването му по правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като доказателствата по делото сочат, че произшествието и смъртта на увредените лица са пряка последица единствено от поведението на водача И. Р..
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият поставен в касационната жалба въпрос – кои са обстоятелствата и действията, които манифестират несъмнената воля за приемане на наследството, когато това приемане се осъществява с конклудентни действия, попада в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е уважил иска по чл.274, ал.1, т.1 КЗ, след като е приел, че ответникът – касатор е извършил действия по мълчаливо приемане на наследството на застрахования водач, реализирал пътно – транспортно произшествие след употреба на алкохол, което предопределя значимостта на въпроса за изхода на делото.
Независимо от наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по така поставения въпрос не може да се допусне поради отсъствие на специфичните за достъпа до касация допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса за мълчаливото приемане на наследството в хипотезата на чл.49, ал.2 ЗН съществува задължителна практика на ВС, създадена при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ – Постановление № 4/30.10.1964 г. на Пленума на Върховния съд, както и задължителна практика на ВКС, формирана по новия съдопроизводствен ред на чл.290 ГПК от 2007 г. – напр. решение № 535/02.09.2011 г. по гр. д. № 92/2010 г. на ІІ г. о., решение № 395/04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ІІ г. о. и др. С ППВС № 4/1964 г. са дадени указания, че при спор дали е извършено мълчаливо приемане на наследството съдилищата имат възможност да преценяват свободно всички обстоятелства, от които може да се направи извод за мълчаливото приемане на наследството. В цитираните решения по чл.290 ГПК, съобразявайки указанията в ППВС № 4/1964 г., отделните състави на ВКС са изразили разбиране, че : Мълчаливо приемане на наследство съгласно чл.49, ал.2 ЗН е налице при извършване на фактически или правни действия от наследника, които несъмнено предполагат неговото намерение да приеме наследството; Действията не трябва да са двусмислени, а трябва по безспорен и несъмнен начин да създават убеждението, че наследникът приема или има намерение да приеме наследството; Законът предвижда във всеки отделен случай съдът да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството, което означава, че въпросът за конкретните действия, с които се осъществява мълчаливото приемане на наследство, е фактически и различен за всеки казус. Обжалваното решение е съобразено с посочените разрешения, тъй като изводът за мълчаливо приемане на наследството от страна на ответника – касатор е направен с оглед на предприети от последния действия, за които въззивният съд е преценил, че разкриват недвусмислено намерение и воля да се приеме откритото наследство. Дали конкретните действия действително съставляват конклудентни действия с последиците по чл.49, ал.2 ЗН, е фактически въпрос от значение за правилността на обжалваното решение, а тя не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Поради съответствието му със задължителната практика на ВС и ВКС въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на задължителна практика по приложението на чл.49, ал.2 ЗН прави неоснователно и искането за допускане на касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е вторият формулиран в жалбата въпрос, свързан със съпричиняването на вредоносния резултат. Въпросът е поставен абстрактно и хипотетично, без да има връзка с решаващия извод на въззивния съд за липса на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. От мотивите към обжалваното решение е видно, че за да отрече приноса на пострадалите пътници в автомобила, съдът е приел, че доказателствата по делото сочат като единствена причина за настъпване на произшествието поведението на виновния водач. Изводът за липса на съпричиняване не е обвързан с обсъждане дали реализирането на произшествието е предхождано от съвместни решения и действия на водача и на пътниците, което изключва значимостта на въпроса за изхода на делото. Не е осъществена и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД съществува задължителна практика на ВКС, която не се налага да бъде изоставяна или променяна.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 218/2012 г. на Бургаски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 86 от 15.10.2012 г., постановено по в. гр. д. № 218/2012 г. на Бургаски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :