4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
София, 14.10.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 116/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 1640 от 14.10.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1671/2013 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 2044 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 3416/2012 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от М. Г. Н. против А. И. А. иск за съществуване на парично вземане за сумата 20 000 лв. по запис на заповед от 06.12.2010 г. с падеж 06.09.2011 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение № 10609/17.09.2011 г. по ч. гр. д. № 15767/2011 г. на Пловдивски районен съд.
В касационната жалба се навеждат оплаквания, че въззивният съд е нарушил закона и е постановил необосновано решение, отхвърляйки предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск с мотив, че при направено от длъжника възражение за липса на каузално правоотношение, съставляващо причина за издаване на записа на заповед, и за неполучаване на паричната сума по записа на заповед ищецът – кредитор задължително трябва да въведе каузалното правоотношение и да докаже вземането си по него. Излагат се съображения, че въззивният съд е постановил неправилно решение като е отхвърлил иска при установена в хода на делото формална редовност на записа на заповед, недоказаност на поддържаното от ответника – длъжник възражение за антидатиране на менителничния ефект и отсъствие на доказателства за несъществуване на произтичащото от ефекта вземане.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения по следните правни въпроси, които са от значение за изхода на делото и се решават противоречиво от съдилищата : 1. Следва ли при установителния иск по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК, с който се иска да бъде признато за установено спрямо издател на запис на заповед, че се дължи сума по записа на заповед, за да прецени основателността на процесния иск, съдът да провери и наличието на каузално правоотношение между издателя и поемателя и обвързаността на записа с такова правоотношение; 2. При направено възражение от длъжника за недължимост поради липса на каузално правоотношение /т. нар. безпаричност на записа на заповед/ следва ли ищецът да въведе наличие на каузално правоотношение между издателя и поемателя и да доказва вземането си по него; 3. Издаденият редовен запис на заповед основание и доказателство ли е за съществуването на вземането, когато длъжникът не е въвел каузално правоотношение, а само твърди, че не е получил пари и няма никакви правоотношения с поемателя.
Ответникът по касация А. И. А. от [населено място], обл. П., не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от М. Г. Н. против А. И. А. установителен иск за съществуване на парично вземане за сумата 20 000 лв. по запис на заповед от 06.12.2010 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Пловдивски окръжен съд е приел, че ищцата не е доказала вземането си, тъй като не е въвела и установила конкретни отношения между нея като поемател и ответника като издател на записа на заповед, извън самия документ и основанието за неговото издаване. Въззивният съд е изложил съображения, че макар да съставлява самостоятелна абстрактна сделка, записът на заповед се издава заради конкретни каузални правоотношения между издателя и поемателя, което изисква в производството по чл.422, ал.1 ГПК кредиторът /поемател/ да въведе и докаже каузата, заради която е издаден конкретният запис на заповед. С оглед на това и независимо от формалната редовност на записа на заповед, е направил решаващия извод, че след като с отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение, че липсва каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, и че не е получавал пари от ищцата, уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е обусловено от въвеждане и доказване на каузално правоотношение, каквото доказване ищцата не е провела.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се свеждат до един общ въпрос – този за предмета на делото и за разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.422, ал.1 ГПК при предявен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК. Въпросът е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на предявения от касаторката положителен установителен иск.
Поради наличието на противоречива съдебна практика, включително такава по чл.290 ГПК, въпросът за предмета на делото и за разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.422, ал.1 ГПК при предявен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед е отнесен до Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС. С Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. – т.17, ОСГТК на ВКС се е произнесло по поставения въпрос, като дадените в тази насока разрешения са задължителни за всички съдилища в Република България. Според цитираното тълкувателно решение, предмет на делото в разглежданата хипотеза е съществуване на вземането, основано на записа на заповед; В производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното, право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В съобразителната част към решението /т.17/ е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
В исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, ищцата – кредитор /сега касатор/ е посочила като основание за възникване на спорното парично вземане единствено записът на заповед, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповедта за изпълнение. С отговора на исковата молба ответникът е възразил, че вземането по записа на заповед не съществува, тъй като между него и ищцата няма каузални отношения; че не е получавал от ищцата паричната сума, за която е издаден записът на заповед и че е бил подведен /„измамен”/ да подпише записа на заповед. При така направеното общо оспорване за липса на каузално правоотношение въззивният съд е отхвърлил иска за съществуване на вземането с мотив, че ищцата не е въвела и доказала каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед, респ. за възникване на вземането. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е разрешил значимия за изхода на делото правен въпрос в противоречие с т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС, с които е подкрепено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са постановени преди приемане на тълкувателното решение и с оглед на това не следва да се обсъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1640 от 14.10.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1671/2013 г. на Пловдивски окръжен съд
УКАЗВА на касаторката М. Г. Н. от [населено място] в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 400.00 лв. /четиристотин лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :