6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 860
София, 20.11.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 285/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/ – [населено място], представлявано от синдика Д. И., срещу постановеното от Варненски апелативен съд решение № 280 от 28.11.2011 г. по в. т. д. № 484/2011 г., с което е потвърдено решение № 79 от 16.05.2011 г. по т. д. № 10/2008 г. на Шуменски окръжен съд и касаторът е осъден да заплати разноски на ответника в размер на 3 531.80 лв., а по сметка на съда – държавна такса на основание чл.620, ал.5 ТЗ в размер на 2 606.67 лв. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от [фирма] /н./ против Е. Д. Г. искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 46 800 лв. – парични средства на дружеството, получени от ответника без правно основание на 19.12.2003 г., и 18 366.64 лв. – лихви за забава за периода 03.01.2005 г. – 03.01.2008 г.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно и за уважаване на исковете, ведно с присъждане на направените разноски. К. поддържа, че решението е необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила за допускане и преценка на доказателствата. Твърди, че въззивният съд е основал изводите си за наличие на правно основание ответникът да получи преведените от сметката на дружеството парични средства на недопустими свидетелски показания, на базата на които е приел за доказано възникването на заемни правоотношения по повод на сумата 46 800 лв., без по делото да са представени писмени доказателства за сключване на договор за заем. Навежда оплакване, че съдът не е зачел обвързващата материална доказателствена сила на изходящ от ответника частен свидетелстващ документ – декларация от 16.06.2003 г. по чл.4, ал.7 от Закона за мерките срещу изпирането на пари, съдържащ неизгодно за автора изявление относно произхода на внесени по сметка на дружеството парични средства, част от които са предмет на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което касаторът е формулирал правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изложил е аргументи за осъществяване на предвиденото в чл.280, ал.1, т.2 ГПК основание за достъп до касация и е посочил бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация Е. Д. Г. от [населено място] е депозирал писмен отговор по чл.287 ГПК, в който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, с което са отхвърлени предявените от [фирма] /н./ против Е. Г. Д. искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, след като е приел, че в полза на ответника е съществувало основание по смисъла на чл.55 ЗЗД да получи сумата 46 800 лв., преведена на 19.12.2003 г. от банкова сметка на [фирма] по негова лична банкова сметка. След преценка на защитните тези на страните и обстоен анализ на събрания в хода на делото доказателствен материал съдът е приел за установено, че в изпълнение на решение от 14.06.2003 г. на общото събрание на съдружниците в [фирма] /по-късно преобразувано в Е./ за закупуване чрез търг на недвижими имоти от дружеството Е. Г. – тогава управител, е сключил в лично качество договори за заем с физически лица, чрез които е набавил парични средства за участие в търговете на обща стойност 46 800 лв., които е внесъл на 16.06.2003 г. по сметката на [фирма] в ТБ [фирма] като част от сумата 89 695 лв. Сключването на договори за заем на сумата 46 800 лв. е прието за доказано на базата на представените от ответника разписки и писмени договори за заем, датирани в периода 12 – 15.06.2003 г., и на показанията на посочените в съдържанието им физически лица – заемодатели, разпитани като свидетели по делото. Свидетелите са допуснати и разпитани относно обстоятелствата, при които са сключени заемните договори, предвид предприетото от ищеца оспорване на съдържанието на разписките и на договорите. Взето е предвид заключението на назначената съдебно – счетоводна експертиза, според което в периода 14.06.2003 г. – 16.06.2003 г. в счетоводните книги на [фирма] не е отразявано наличие в каса или по банкови сметки на парични средства на стойност 89 695 лв. и получаване на приходи от търговска дейност в такъв размер. Съобразен е и протокола от проведеното на 14.06.2003 г. общо събрание, в който е вписано решение на съдружниците за закупуване на имотите да се използват финансови средства от заеми и са отразени като вече получени в заем от свидетелите З. К. и В. Б., както и от други лица, парични заеми на стойност 24 800 лв., 1 000 щ. д. и 1 000 евро. Въззивният съд е преценил, че посочените доказателства и констатациите в експертното заключение установяват сключването на оспорените заемни договори и опровергават съдържанието на представената от ищеца декларация по чл.4, ал.7 ЗМСИП с дата 16.06.2003 г., с която в качеството си на управител на [фирма] ответникът е декларирал, че цялата внесена на 16.06.2003 г. в ТБ [фирма] сума в размер на 89 695 лв. представлява доходи на дружеството от търговска дейност. В съответствие с тези фактически и доказателствени изводи съдът е приел, че след като част от внесените средства до размер на исковата сума 46 800 лв. са получени от ответника по силата на сключени в личното му качество договори за заем и впоследствие са върнати от него на третите лица – заемодатели, той е имал право да търси от дружеството тяхното възстановяване и получаването им чрез извършения на 19.12.2003 г. банков превод не е лишено от основание. Поради това е отхвърлил иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и е изложил съображения, че евентуалните вреди от действията на ответника по повод на извършения превод съставляват основание за търсене на отговорност по реда на чл.145 ТЗ.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Поддържаното от касатора основание – чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предполага поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси да са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора и да се решават противоречиво от съдилищата. Данните по делото сочат, че и двете условия не са изпълнени, поради което искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Правилността на въззивното решение не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и с оглед на това е недопустимо да се обсъжда дали въведените с изложението въпроси имат значение за правилното формиране на доказателствените, фактическите и правните изводи в решението.
Не са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросите дали е допустимо при липса на писмени доказателства за съществуване на заемно правоотношение и при изрично противопоставяне на насрещната страна в процеса да се установява със свидетели сключването на договор за заем на стойност 46 000 лв., включително предаването на заетата сума /п.І и п.ІІ от изложението/. За доказване на защитната си теза относно произхода на сумата 46 000 лв. и основанието за получаването й ответникът е представил писмени договори и разписки за получен заем, което оборва твърдението на касатора, че въззивният съд е приел за доказано възникването на заемни правоотношения само въз основа на свидетелски показания, без да има писмени доказателства. Изводът на въззивния съд за получени заеми на стойност 46 000 лв. произтича от съвкупната преценка на писмените доказателства и на заключението на счетоводна експертиза. Свидетелските показания са събрани по повод оспорването на съдържанието на договорите и разписките за заем и са използвани за проверка на верността им, а не за установяване на фактическия състав на договора за заем.
Без значение за изхода на спора е и третият въпрос в изложението – допустимо ли е да се опровергава със свидетелски показания съдържанието на изходящ от страната частен свидетелстващ документ, който се ползва с обвързваща материална доказателствена сила поради удостоверените в съдържанието му неизгодни за издателя факти, при изрично противопоставяне на насрещната страна срещу разпита на свидетелите. За да отрече доказателствената сила на подписаната от ответника декларация по чл.4, ал.7 ЗМСИП относно произхода на внесените по сметката на [фирма] парични средства, въззивният съд се е позовал на констатациите в заключението на счетоводната експертиза, а не на показанията на допуснатите свидетели. Със заключението е мотивиран изводът, че отсъствието на отразени в счетоводните книги на дружеството приходи от търговска дейност на стойност 89 695 лв. опровергава изявлението на декларатора, че внесените на 16.06.2003 г. парични средства произхождат изцяло от търговска дейност, респ. че не са получени в заем от трети лица. Опровергаването на декларацията не е аргументирано пряко със свидетелските показания във връзка със заемните правоотношения, поради което повдигнатият в тази насока въпрос е извън приложното поле на касационния контрол по чл.280, ал.1 ГПК.
Наред с отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не е налице и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК допълнителна предпоставка – противоречива съдебна практика по посочените в изложението процесуални въпроси. По въпроса допустимо ли е да се доказва със свидетели договор за заем на стойност над 1 000 лв., съответно над 5 000 лв., съществува задължителна практика на ВКС, с която са уеднаквени противоречията в практиката на останалите съдилища. Според разрешенията, възприети в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС – № 546 по гр. д. № 856/2009 г. на V г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по т. д. № 167/2011 г. на ІV г. о., решение № 287/10.09.2012 г. по гр. д. № 1782/2010 г. на ІV г. о. и др., с оглед забраните на чл.133, ал.1, б.”в” ГПК /отм./ и чл.164, ал.1, т.3 ГПК е недопустимо при липса на писмени доказателства и без съгласие на насрещната страна да се установява сключването на договор /в т. ч. и договор за паричен заем/ на стойност над 1 000 лв., респ. 5 000 лв.; Ограниченията на закона, които изключват допустимостта на свидетелските показания, са неприложими, когато чрез поисканите свидетели страната цели установяване на обстоятелствата, при които е сключен договорът, а също и когато съществуването на договора има значение за други отношения между страните или за отношения на някоя от страните с трето лице. Въззивното решение не е постановено в отклонение от цитираната задължителна практика. Свидетелските показания не са ползвани за установяване на договорите за заем между ответника и третите лица – заемодатели, а за проверка на съдържанието на оспорените от насрещната страна писмени договори и разписки за заем, и за установяване на обстоятелствата, наложили сключването на заемните договори. С решение № 51/21.07.2010 г. по т. д. № 528/2009 г. на ВКС, І т. о., е уеднаквена и противоречивата съдебна практика по въпроса за доказателствената сила на частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодни за издателя факти. В решението е прието, че частният документ се ползва с материална доказателствена сила, ако удостоверява неизгодни за издателя факти, но не е отречена допустимостта за опровергаване истинността на обективираното в документа изявление чрез други писмени доказателства или чрез заключение на съдебна експертиза. В конкретния случай при преценката на оспорената декларация по чл.4, ал.7 ЗВСИП съдът се е позовал на писмените доказателства и на експертното заключение, поради което не е налице противоречие със задължителната практика в цитираното решение.
Поради изложеното решението по в. т. д. № 484/2011 г. на Варненски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 204 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 01.03.2012 г., платено за изготвяне на отговор на касационната жалба.
На основание чл.620, ал.5 ТЗ във вр. с чл.18, ал.2, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати държавна такса в размер на 30 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 280 от 28.11.2011 г., постановено по в. т. д. № 484/2011 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/ със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ап.23, да заплати на Е. Д. Г. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] сумата 204.00 лв. /двеста и четири лв./ – деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/ да заплати по сметката на Върховен касационен съд сумата 30.00 лв. /тридесет лв./ – държавна такса по чл.18, ал.2, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, на основание чл.620, ал.5 ТЗ.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :