5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 24.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1457/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 5966 от 02.08.2013 г., постановено по в. гр. д. № 10371/2012 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” състав.
С касационната жалба е обжалвана частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решение от 27.10.2011 г. по гр. д. № 38588/2010 г. на Софийски районен съд [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 4 333.33 евро – наемна цена по договор за наем от 18.05.2009 г. за периода 18.02.2010 г. – 10.04.2010 г., на основание чл.232, ал.2 ЗЗД, сумата 335.83 евро – неустойка по чл.6, ал.1 от договора за периода 26.02.2010 г. – 30.07.2010 г., на основание чл.92 ЗЗД, законна лихва от предявяване на иска до окончателното плащане и сумата 1 343.42 лв. – разноски по компенсация, на основание чл.78, ал.1 ГПК. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на писмено доказателство от значение за изхода на спора и липса на мотиви относно начина на изчисляване на присъдения наем. Навеждат се оплаквания за неправилно приложение на чл.78, ал.5 ГПК при произнасянето по отговорността за разноски във въззивното производство.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор. Възразява срещу допустимостта на жалбата в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта за разноските. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД, предявен за сумата 7 500 евро, равностойни на 14 668.72 лв. В частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл.92 ЗЗД, предявен за сумата 581.25 евро с левова равностойност 1 136.83 лв., жалбата е процесуално недопустима на основание чл.280, ал.2 ГПК и следва да бъде оставена без разглеждане.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД до размер на сумата 4 333.33 евро, Софийски градски съд е приел, че ответникът дължи на ищеца посочената сума, представляваща неплатен наем по договор за наем от 18.05.2009 г. за ползването на наето с договора рекламно съоръжение през периода 18.02.2010 г. – 10.04.2010 г. При произнасянето по размера на наема е съобразено уговореното в договора, че дължимата от наемателя наемна вноска за периода 18.02.2010 г. – 18.05.2010 г. е в размер на 6 250 евро без ДДС, както и обстоятелството, че ползването на рекламното съоръжение е преустановено на 10.04.2010 г.
В хода на делото ответникът – наемател е поддържал възражение, че не дължи заплащане на наем за времето след м. февруари 2010 г. поради предсрочното прекратяване на договора за наем, извършено от негова страна на основание клаузата на чл.6, ал.1. С посочената клауза е уговорено, че наемателят може да се откаже от наетите рекламни площи без санкция само в срок, по-голям от 42 календарни дни преди 18-та дата на текущото платено тримесечие, в случая 18.02.2010 г. – 18.05.2010 г. Въззивният съд е счел възражението за неоснователно по съображения, че не е доказано ответникът да е упражнил правото си по чл.6, ал.1 да се откаже едностранно от наетите рекламни площи. Позовал се е на липсата на доказателства за отправено изявление за прекратяване на договора на основанието по чл.6, ал.1. Посочил е, че представеното по делото споразумение от 23.02.2010 г. за прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие, подписано само от наемателя, не може да се разглежда като изявление за отказ от договора, тъй като визира друга хипотеза на прекратяване на наемното правоотношение – тази по чл.7, ал.2 от договора.
В зависимост от изхода на въззивното производство въззивният съд е присъдил на ищеца [фирма] разноски по компенсация в размер на сумата 1 343.49 лв. При произнасянето по отговорността за разноски съдът е намалил на основание чл.78, ал.5 ГПК поисканите от ответника разноски за адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.3 ГПК.
Становището на настоящия съдебен състав по допускане на касационното обжалване е следното :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : 1. Налице ли са мотиви на едно съдебно решение тогава, когато съдът е обосновал една част от правните си изводи – относно основателността /в разглеждания случай частична/ на предявения иск, но е пропуснал да изложи съображения за друга част от решението си – тази, определяща размера на уважената искова претенция, при все, че не може да се установи как е формиран постановения резултат; 2. Може ли /допустимо ли е/ съдът, при тълкуване на един договор, да не съобрази волята на страните, отразена в него; 3. Може ли /допустимо ли е/ съдът, при изграждането на своите изводи да не обсъди и да не се съобрази с доказателство, което е релевантно за решавания казус и е събрано по установени от процесуалния закон ред. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдение, че посочените въпроси са разрешени в отклонение от задължителната практика в решение № 217/09.06.2013 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Първият въпрос е поставен във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е изложил мотиви за начина, по който е изчислил присъдения с решението наем. Въпросът не е обуславящ за изхода на делото и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд е изложил мотиви към решението си, които разкриват методиката, по която е изчислен присъденият наем. Наемът е изчислен на база уговорената в договора наемна вноска за последния тримесечен период, съотнесена към броя на дните, за които съдът е преценил, че се дължи наем. Мотивите отразяват ясно изводите на съда по отношение на уважената част от исковата претенция по чл.232, ал.2 ЗЗД, което изключва хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по въпроса за необходимостта от мотивиране на съдебното решение. Доводите на касатора за допуснати от съда грешки при определянето на периода на задължението за наем и при пресмятането на наема са относими към правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
С правилността на въззивното решение е свързан и втория въпрос, отнасящ се до тълкуването на договора. За това сочат аргументите, с които касаторът е обяснил значението на въпроса за изхода на делото – че „изопачаване на данните по делото съставлява и тълкуването на процесния договор несъобразно волята на страните, изразена в него”. Неправилното тълкуване на договора или на отделни негови клаузи съставлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Третият въпрос в изложението е поставен с оглед оплакването в жалбата, че въззивният съд не е обсъдил приетото като доказателство по делото писмо от 09.03.2010 г., в което ищецът – наемодател е изразил воля за едностранно прекратяване на договора по реда на чл.6, ал.1 – едностранен отказ на наемателя. Макар мотивите към въззивното решение да не съдържат изводи по отношение на цитираното писмо, неговото необсъждане не е обусловило частичното уважаване на иска по чл.232, ал.2 ЗЗД. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства наемателят да е упражнил правото си по чл.6, ал.1 да прекрати договора с едностранно волеизявление, отправено до наемодателя. При формиран извод, че прекратяването на договора предпоставя изрично волеизявление на наемателя, каквото няма доказателства да е отправяно, изразената писмено воля на наемодателя за прекратяване на договора при предпоставките на чл.6, ал.1 е ирелевантна за изхода на спора по иска с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД. Необсъждането на доказателство, което с оглед изводите на съда няма значение за изхода на делото, не следва да се разглежда като процесуално действие на съда, отклоняващо се от цитираната в изложението задължителна практика, в т. ч. и от тази в Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 10371/2012 г. на Софийски градски съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 780 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба по договор за правна защита и съдействие от 16.04.2004 г.
В приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс не е предвидена възможност за самостоятелно обжалване на решението по съществото на спора в частта за разноските. В случай на несъгласие с произнасянето на въззивния съд по отговорността за разноски във въззивното производство страната разполага с процесуалната възможност да поиска изменение на решението в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК и да обжалва с частна жалба определението по чл.248 ГПК, ако не е удовлетворена от постановения с него резултат. Според задължителните указания в т.24 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определението, с което въззивният съд се произнася за пръв път по направените пред него разноски, подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2 ГПК.
С касационната жалба касаторът [фирма] е обжалвал въззивното решение в частта за разноските, без преди това да е сезирал Софийски градски съд с искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК. Предвид указанията в цитираното тълкувателно решение, касационната жалба в тази част следва да се квалифицира като молба по чл.248 ГПК и да се изпрати по компетентност на въззивния съд, който следва да я разгледа и да се произнесе по нея с определение по чл.248 ГПК, което ще подлежи на обжалване с частна жалба по чл.274, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5966 от 02.08.2013 г., постановено по в. гр. д. № 10371/2012 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” състав, в частта, с която след отмяна на решение от 27.10.2011 г. по гр. д. № 38588/2010 г. на Софийски районен съд [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 4 333.33 евро – наемна цена по договор за наем от 18.05.2009 г. за периода 18.02.2010 г. – 10.04.2010 г., на основание чл.232, ал.2 ЗЗД.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] с ЕИК[ЕИК] срещу частта от въззивното решение, с която след отмяна на решението по гр. д. № 38588/2010 г. на Софийски районен съд дружеството е осъдено да заплати на [фирма] сумата 335.83 евро – неустойка по чл.6, ал.1 от договор за наем от 18.05.2009 г. за периода 26.02.2010 г. – 30.07.2010 г., на основание чл.92 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 780 лв. /седемстотин и осемдесет лв./ – разноски по делото.
ИЗПРАЩА подадената от [фирма] с ЕИК[ЕИК] касационна жалба вх. № 101686/17.09.2013 г. в частта, с която е обжалвано решение № 5966 от 02.08.2013 г. по в. гр. д. № 10371/2012 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” състав, в частта за разноските, на Софийски градски съд, ІІ „д” състав, за разглеждане по реда на чл.248 ГПК като молба за изменение на решението в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчването само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :