О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
С., 22.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2399/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] / [фирма]/ – [населено място], срещу въззивно решение № 442 от 24.02.2014 г., постановено по т.д. № 1300/2013 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 43 от 29.10.2012 г. по т. д. № 2297/2011 г. на Софийски градски съд в частта за осъждането на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 50 000 лв. – част от дължимо застрахователно обезщетение по издадени 20 бр. застрахователни полици в размер на 431 132.50 лв. по рамков договор за застраховане № 0012647/01.02.2007 г., ведно със законната лихва от 13.06.2011 г. до окончателното плащане и с направените по делото разноски. Решенията са постановени при участие на [фирма] като подпомагаща страна на страната на ответника [фирма].
С касационната жалба са въведени доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. По съображения, подробно изложени в жалбата, касаторът моли за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения срещу него осъдителен иск с присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Становището е аргументирано в писмен отговор от 01.07.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на застраховател по сключен в полза на ищеца [фирма] рамков договор за застраховка № 0012647/01.02.2007 г. ответникът [фирма] дължи на банката – ищец претендираната с частичния иск сума от 50 000 лв., представляваща част от застрахователно обезщетение по 20 бр. застрахователни полици по повод настъпило застрахователно събитие – неплащане на дължими погасителни вноски по договор за предоставяне на кредитна линия № 686/28.12.2006 г. между [фирма] като кредитополучател и [фирма].
От фактическа страна по делото не е имало спор, че с договора от 28.12.2006 г. е уговорено [фирма] да предостави на [фирма] кредитна линия в максимално лимитиран размер до 300 000 лв. с краен срок за погасяване 31.12.2007 г., като средствата по кредита да се използват за финансиране на лизингови сделки на автомобили, свързани с основната дейност на кредитополучателя. С последващи анекси страните са уговорили увеличение на размера на кредитната линия на 600 000 лв. и продължаване на крайния срок за погасяване на кредита до 31.12.2009 г. В чл.17, ал.1 от договора е предвидено кредитополучателят да представи на банката – кредитор застрахователна полица от [фирма] за всяка отделна лизингова сделка с включен покрит риск от неплащане на дължимите суми. Рамковият договор за застраховане, на който е основана исковата претенция, е сключен на 01.02.2007 г., като с него застрахователят [фирма] се е задължил да застрахова финансовия риск на застрахования по договора за кредитна линия. В изпълнение на договора застрахователят е издал 20 бр. застрахователни полици за застрахователни суми, съответстващи на отпуснатите траншове по кредита. С анекс от 28.05.2007 г. размерът на застрахования финансов риск е увеличен на 600 000 лв., съобразно увеличения лимитиран размер на финансирането по кредита. Поради просрочие с повече от 30 дни на дължими погасителни вноски на 03.12.2009 г. кредиторът [фирма] е отправил уведомление до кредитополучателя [фирма], че на основание чл.18, ал.3 от договора за кредит обявява кредита за предсрочно изискуем в пълния му размер от 473 687.53 лв. След връчване на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем банката – ищец е отправила уведомление до застрахователя [фирма] за настъпване на застрахователното събитие от неплащане на кредитните задължения и е поискала да й бъде изплатено застрахователно обезщетение. Застрахователят – ответник е отказал да изплати поисканото обезщетение, позовавайки се на визирани в застрахователния договор и в общите условия към него основания, което е станало причина за предявяване на иска по чл.208 КЗ.
Разглеждайки въззивната жалба на ответника, въззивният съд е счел за неоснователен поддържаният в жалбата довод за наличие на предпоставки по чл.211, т.2 КЗ за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение, предвид неизпълнението на задължението на застрахования за уведомяването му относно сключения между [фирма] и [фирма] анекс за промяна на падежа на последната погасителна вноска по договора за кредитна линия на 31.12.2009 г. Като е съобразил задължителната практика на ВКС в решение № 49/29.07.2013 г. по т. д. № 840/2013 г. на ВКС, І т. о., според която приложението на чл.211, т.2 КЗ е обусловено от установяването на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение на застрахования, визирано в закона и/или в застрахователния договор като значително от гледна точка на интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от него, въззивният съд е изразил становище, че липсата на уведомяване не се намира в причинно – следствена връзка с обявената предсрочна изискуемост на кредита и не обосновава право за застрахователя да се освободи от отговорност на основание чл.211, т.2 КЗ. Отсъствието на основанието по чл.211, т.2 КЗ е аргументирано и с обстоятелството, че преди подписването на анекса за продължаване на срока на договора за кредит застрахователят е издал застрахователни полици със срок на покритие, по-дълъг от новия срок на кредита, което изключва правната значимост на неуведомяването за продължения срок. Посочено е също, че пропускът да бъде уведомен застрахователят за продължаването на срока за издължаване на кредита е ирелевантно за отговорността на застрахователя, предвид публично обявените в Търговския регистър данни за наличие на свързаност между застрахователя [фирма] и застрахования [фирма] по време на сключване на сделките, предназначени да служи като обезпечение пред банката с цел получаване на кредита.
Като неоснователни са преценени доводите на ответника за недължимост на застрахователното обезщетение поради неизпълнение на задълженията на банката – ищец да го уведоми за застрахователното събитие в 30-дневен срок от неговото настъпване и да му изпрати поне две уведомителни писма за просрочените плащания на кредитополучателя. За първото задължение въззивният съд е приел, че то е изпълнено надлежно от ищеца с изпратено на 04.01.2010 г. уведомително писмо, а за второто – че с оглед наличието на свързаност между застрахователя и кредитополучателя застрахователят е знаел за допуснатото просрочие по кредита, за което банката е уведомила писмено кредитополучателя. Извън изложеното съдът е преценил, че няма релевантна за приложението на чл.211, т.2 КЗ причинно – следствена връзка между пропуска за уведомяване на застрахователя и настъпването на застрахователното събитие.
Въззивният съд не е възприел и довода на ответника, че не следва да отговаря по застрахователния договор поради неизпълнение на поетото от ищеца задължение по т.8 от приложение № 2 към рамковия договор за застраховане, а именно – да предоставя траншовете по кредита след получаване от кредитополучателя на набор от документи, включващи и одобрение от страна на застрахователя на всеки отделен лизингополучател по сключваните от кредитополучателя лизингови сделки със съответните параметри на сделката. От факта, че ответникът е издал застрахователни полици „Каско” за всички сключени от [фирма] лизингови сделки, по повод на които са усвоявани средствата по кредита, съдът е направил извод, че застрахователят е одобрил лизингополучателите с конклудентни действия. Аналогични съображения са изложени и по отношение на довода за отпускане на траншове по кредита за закупуване на МПС на възраст над 10 години в нарушение на приложени № 1 към рамковия договор, след като е прието за установено, че траншовете са отпускани след представяне от [фирма] на издадени от ответника застрахователни полици за лизингови сделки с такива автомобили.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 /неправилно квалифицирана като т.2/ ГПК се поддържа по отношение на следния въпрос, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 173 от 22.11.2013 г. по т. д. № 727/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. : „Възникването на свързаност между застрахователя и третото лице – кредитополучател при договор за застраховка на финансов риск по договор за кредитна линия води ли автоматично до дерогиране на условия по застрахователния договор и/или по общите условия на застрахователя, приложими към съответния застрахователен договор, и освобождава ли от отговорност застрахованото лице при неизпълнение на поетите задължения”. Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал становището си за основателност на иска по чл.208, ал.1 КЗ и за неоснователност на доводите на касатора за наличие на предпоставки по чл.211, т.2 КЗ за освобождаването му от задължение за изплащане на застрахователно обезщетение, са свързани с преценката за липса на причинно – следствена връзка между неизпълнението на посочените в отговора на исковата молба конкретни задължения на застрахования по рамковия договор за застраховка и настъпването на застрахователното събитие, по повод на което е претендирано обезщетението. Фактът, че застрахователят по договора за застраховка на финансов риск и кредитополучателят по договора за кредитна линия са имали качеството на свързани лица, е изтъкнат от въззивния съд само като допълнителен аргумент в подкрепа на изводите за отсъствие на предпоставките по чл.211, т.2 КЗ за освобождаване от застрахователна отговорност. Поради това въпросът за свързаността не може да се определи като обуславящ за постановения с въззивното решение правен резултат – осъждане на касатора да заплати уговореното в застрахователния договор обезщетение, и да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
За изчерпателност следва да се отбележи, че не е доказана и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е обвързано искането за допускане на касационно обжалване. С цитираното от касатора решение № 173/22.11.2013 г. по т. д. № 727/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., е даден отговор на въпросите има ли право застрахователят по имуществена застраховка да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие, като се позове на факт, за чието съществуване е знаел към момента на сключване и влизане в сила на застрахователния договор; допустимо ли е страните по застрахователен договор, сключен при действието на общи условия, да дерогират изисквания на общите условия с конклудентни действия или за това е необходима изрична писмена уговорка; обусловено ли е прилагането на правилото на чл.186, ал.1, изр.3 КЗ от наличие на изрична уговорка в застрахователния договор за дерогиране на въведено с общите условия изискване; възможно ли е влезлият в сила застрахователен договор да не осигурява застрахователно покритие за уговорения застрахователен риск. Обжалваното въззивно решение не съдържа произнасяне по нито един от посочените въпроси, тъй като те не са част от предмета на разрешения с него правен спор и по тази причина не са обсъждани от въззивния съд. Въззивният съд изобщо не е излагал съображения за дерогиране на уговорки в застрахователния договор и/или общите условия към него с конклудентни действия на страните, което изключва противоречието между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС в решението по т. д. № 727/2012 г. на ІІ т. о.
Касаторът е аргументирал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по релевантни за изхода на делото въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно : „Допустимо ли е разширително тълкуване на презумпцията за наличие на знание за увреждане при свързани лица или тя е приложима само в изрично определените от законодателя случаи спрямо сделки между свързани лица; Допустимо ли е прилагането на презумпцията за наличие на знание за увреждане, ако самото увреждане не е резултат от сделка между свързаните лица; Отпадат ли правата на застрахователя по чл.211 КЗ при договор за застраховка на финансов риск в случай, че е налице свързаност с трето лице – кредитополучател”. Касационно обжалване по така формулираните въпроси не може да се допусне, тъй като въпросите са поставени хипотетично, извън контекста на мотивите към обжалваното решение, и нямат връзка с решаващите изводи на въззивния съд по съществото на правния спор. В действителност въпросите инкорпорират поддържаното в касационната жалба оплакване, че въззивният съд е уважил иска по чл.208 КЗ, „прилагайки по един произволен начин презумпцията за знание при сделки между свързани лица”. Неправилното тълкуване и прилагане на презумпцията за знание към спорното правоотношение е от значение за правилността на въззивното решение, която според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не е предмет на производството по чл.288 ГПК, а може да бъде преценявана само по реда на чл.290 ГПК при условие, че се допусне касационно обжалване. Поставените въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и поради това не предпоставят допускане на въззивното решение до касационен контрол, за да е възможна проверка на правилността на изводите на въззивния съд относно презумпцията за знание при сделки между свързани лица. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождават касационната инстанция от задължението да обсъжда допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на която касаторът се е позовал формално.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 1300/2013 г.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 442 от 24.02.2014 г., постановено по т.д. № 1300/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :