7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 708
София, 08.12.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 567/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. Г. от [населено място], К. Г. Г. от [населено място] и Теменуга Г. К. от [населено място] и насрещна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № V-129 от 10.10.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1348/2013 г. на Бургаски окръжен съд.
С касационната жалба е обжалвана частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решение № 807 от 14.05.2013 г. по гр. д. № 10674/2012 г. на Бургаски районен съд са отхвърлени предявените от В. Д. Г., К. Г. Г. и Теменуга Г. К. против [фирма] искове за заплащане на суми в размер на по 8 439.53 лв. /разлика над присъдените от първоинстанционния съд по 1 666.67 лв. до 10 106.20 лв. за всеки от ищците/, представляващи възнаграждение за 2007 г., дължимо на наследодателя им Г. Н. Г., починал на 19.12.2010 г., в качеството му на управител на ответното дружество, на основание чл.3, раздел V от договор за възлагане на управление от 29.07.2005 г., сключен между Г. Г. и [община] като едноличен собственик на капитала на [фирма], ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане и разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на закона – чл.114, ал.2 ЗЗД и чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД. Касаторите излагат доводи, че въззивният съд е интерпретирал неправилно релевантните за спора факти и е направил необосновани и незаконосъобразни изводи за началния момент, от който тече погасителната давност за претендираните с исковете вземания, и за погасяване по давност на частта от вземанията, предмет на допуснатото в хода на делото увеличение на исковете.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в решение № 22 от 14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г. на ВКС, І т. о., и с практиката в решение № 3205 от 25.12.1972 г. по гр. д. № 2364/1972 г. на ВС, І г. о., по следния значим за изхода на делото правен въпрос : Предявеният частичен иск спира ли давността по отношение и на останалата, непредявена част от вземането, или направеното увеличение на частичния иск в хода на процеса, но след изтичане на петгодишната погасителна давност, е погасено по давност.
Предмет на обжалване с насрещната касационна жалба на [фирма] – [населено място], е частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по гр. д. № 10674/2012 г. на Бургаски районен съд в частта за осъждане на дружеството да заплати на В. Д. Г., К. Г. Г. и Теменуга Г. К. суми в размер на по 1 667.67 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното плащане и разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
К. – ответник навежда оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради противоречие със закона на решаващия извод на въззивния съд, че претендираните с иска вземания за възнаграждение по договор за възлагане управлението на търговско дружество нямат характер на „периодични плащания” и не се погасяват с кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, а с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Във връзка с тези оплаквания като значими за изхода на делото са посочени въпросите : Представляват ли „периодични плащания” по чл.111, б.”в” ЗЗД или не вземания, които макар и уговорени като годишни, се дължат при съществуването на определено условие – съществуването на годишна счетоводна печалба; Ако едно вземане е обусловено от съществуването на определено условие, същото представлява ли априори такова с инцидентен характер, което да изключва квалифицирането му като „периодично плащане” по чл.111, б.”в” ЗЗД, или преценката се извършва за всеки конкретен случай при съобразяване на съответния правопораждащ юридически факт – договор. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
В писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касация [фирма] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната от ищците част и за неоснователност на подадената от същите касационна жалба.
Касаторите – ищци не заявяват становища по подадената от ответника насрещна касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба и насрещната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивните срокове по чл.283 ГПК и чл.287, ал.2 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по гр. д. № 10674/2012 г. е образувано пред Бургаски районен съд по предявени от В. Д. Г., К. Г. Г. и Теменуга Г. К. против [фирма] субективно съединени искове за заплащане на сумата 5 000 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за 2007 г. по договор за възлагане на управлението на ответното дружество от 29.07.2005 г., дължимо на наследодателя на тримата ищци Г. Н. Г., починал на 19.12.2010 г. В исковата молба е посочено, че по предварителни данни реалният размер на вземането за възнаграждение е около 35 000 лв., но исковете се предявяват като частични общо за сумата 5 000 лв. С определение, постановено в открито заседание на 05.03.2013 г., е допуснато увеличение на заявените като частични искове до размер на сумата 39 780 лв., като е уточнено, че от тази сума всеки от ищците претендира по 13 260 лв.
Първоинстанционният съд е уважил исковете за сумата 30 318.61 лв. – по 10 106.20 лв. за всеки от ищците, и ги е отхвърлил за разликите до пълните размери от 13 260 лв. – общо 39 780 лв., приемайки, че с оглед заключението на счетоводната експертиза по делото действителният размер на дължимото възнаграждение за 2007 г. възлиза на 30 318.61 лв. Възражението на ответника за погасяване на претендираните с исковете парични вземания по давност е счетено за неоснователно.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Бургаски окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени до първоначално предявения размер от 5 000 лв. – по 1 666.67 лв. за всеки от ищците, и след отмяна на решението в останалата осъдителна част е отхвърлил исковете за разликите над сумите 1 666.67 лв. до присъдените от първата инстанция по 10 106.20 лв. За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника за погасяване по давност на частта от вземанията, въведена като предмет на спора с допуснатото в хода на делото увеличение на исковете. Позовавайки се на задължителната практика в решение № 211 от 28.04.2010 г. по т. д. № 66/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решаващият състав на Бургаски окръжен съд е изразил становище, че макар да е уговорено като годишно, вземането за възнаграждение по договор за възлагане на управлението на търговско дружество се дължи при осъществяване на определено условие – реализиране на годишна счетоводна печалба от дружеството, поради което не съставлява „периодично плащане” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД и не се погасява с тригодишна давност, както е поддържал ответникът, а с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Относно началния момент на давността въззивният състав е преценил, че с оглед правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД давността е започнала да тече от 01.01.2008 г., когато е възникнало вземането на наследодателя на ищците за дължимото за 2007 г. възнаграждение. С аргумент, че към датата на предявяване на исковете – 14.12.2012 г., не е бил изтекъл петгодишният срок на давността, съдебният състав е приел, че вземанията на ищците не са погасени по давност за частта, за която са предявени частичните искове – общо 5 000 лв. За разликата над заявения с частичните искове размер от 5 000 лв. до присъдения от първата инстанция общ размер от 30 318.61 лв. е направен извод, че вземанията са погасени по давност, тъй като тази част от вземанията е въведена като предмет на спора с предприетото на 05.03.2013 г. увеличение на исковете, към който момент давността вече е била изтекла. Въззивният състав е изложил съображения, че с предявяването на частичните искове е прекъсната погасителната давност само за претендираната с тях част от вземанията, но не и за останалата непредявена част до пълния размер на вземанията.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване в обжалваната с касационната жалба на ищците част, с която след отмяна на първоинстанционното решение предявените по делото искове са отхвърлени за разликите над сумите 1 666.67 лв. до сумите 10 106.20 лв.
Правният въпрос, с който касаторите – ищци са обосновали приложното поле на касационното обжалване – дали предявяването на частичен иск спира давността и по отношение на непредявената с него част от вземането, за която в хода на делото е допуснато увеличение на иска, но след изтичане на давностния срок, е от значение за изхода на делото. Отхвърлянето на исковете на касаторите за посочените разлики е обусловено от извода на въззивния съд, че с предявяване на исковете като частични не е прекъсната, а съответно и спряна, погасителната давност относно непредявената част от спорните вземания, с което е изпълнено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Осъществена е и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. При формиране на изводите си относно давността въззивният съд се е позовал на задължителната практика в решение № 22 от 14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г. на ВКС, І т. о. Цитираното решение е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпроса със завеждането на частичен иск прекъсва ли се давността по отношение на останалата част до пълния размер на вземането. Отговорът, който е дал съставът на ВКС, І т. о., е в смисъл, че със завеждането на частичен иск не се прекъсва погасителната давност по отношение на останалата част на вземането – до пълния му размер; С предявяване на частичния иск се спира течението на давностния срок по чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД за цялото вземане, което спиране следва да се зачете в хода на съдебното производство, след като не е формирана сила на пресъдено нещо по частичния иск. В съответствие със задължителната практика въззивният съд е приел, че с предявяването на частичните искове не е прекъсната давността относно непредявената част от вземанията, за която впоследствие е допуснато увеличение на исковете, но се е отклонил от задължителната практика като не е зачел последването от предявяването на частичните искове спиране на давностния срок по чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД за целия размер на вземанията, в т. ч. и за частта, предмет на допуснатото увеличение. Констатираното отклонение от задължителната практика съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от касаторите – ищци част.
Поради наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не следва да се обсъждат доводите на касаторите – ищци за противоречие на въззивното решение с казуалната практика в постановеното по реда на ГПК /отм./ решение № 3205 от 25.12.1972 г. по гр. д. № 2364/1972 г. на ВС, І г. о., относима към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната с насрещната касационна жалба на [фирма] осъдителна част.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да са от значение за изхода на делото, тъй като изводът на въззивния съд, че вземането за възнаграждение по договор за възлагане на управление на търговско дружество не съставлява „периодично плащане”, е обусловил преценката на съда за приложимост на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД.
Независимо от значимостта на въпросите за изхода на делото, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне поради отсъствие на поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. По въпросите за правната същност на допълнителното годишно възнаграждение /тантием/, дължимо на управителя на търговско дружество по силата на сключен договор за възлагане управлението на дружеството, и приложимата по отношение на това вземане погасителна давност съществува задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав. Задължителната практика е обективирана в решение № 211 от 28.04.2010 г. по т. д. № 66/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че като обусловено от постигнат определен стопански резултат – реализирана от дейността на дружеството печалба, вземането на управителя няма характер на възнаграждение за престиран труд и се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, а не с кратката тригодишна давност по чл.111, б.”а” ЗЗД за вземания за трудово възнаграждение. С възприемане на разрешението, че вземанията на управителя за възнаграждение по договора за възлагане на управление се погасяват с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, Върховният касационен съд е отрекъл характера на този род вземания на „периодични плащания” в смисъла, изяснен с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, а оттук – и приложението към тези вземания на уредената в чл.111, б.”в” специална тригодишна давност. Като е приел, че давността за спорните вземания е петгодишна, а не тригодишна, въззивният съд не се е отклонил от приложимата към спора задължителна практика и няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол в обжалваната от касатора – ответник част.
Мотивиран от изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Бургаски окръжен съд въззивно решение № V-129 от 10.10.2013 г. по в. гр. д. № 1348/2013 г. в частта, с която след частична отмяна на решение № 807 от 14.05.2013 г. по гр. д. № 10674/2012 г. на Бургаски районен съд са отхвърлени предявените от В. Д. Г., К. Г. Г. и Теменуга Г. К. против [фирма] искове за заплащане на разликите над сумите 1 666.67 лв. до сумите 10 106.20 лв., както и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
УКАЗВА на касаторите В. Д. Г., К. Г. Г. и Теменуга Г. К. в едноседмичен срок от уведомяването да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 506.37 лв. /петстотин и шест лв. и тридесет и седем ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-129 от 10.10.2013 г. по в. гр. д. № 1348/2013 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 807 от 14.05.2013 г. по гр. д. № 10674/2012 г. на Бургаски районен съд в частта, с която е осъдено [фирма] да заплати на В. Д. Г., К. Г. Г. и Теменуга Г. К. суми в размер на по 1 667.67 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното плащане и разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :