2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 243
гр. София, 05.04. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 607/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. М. М. и Б. Х. Х. – двамата от [населено място], обл. Велико Т., срещу решение № 971 от 06.12.2010 г., постановено по гр. д. № 573/2010 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 10.05.2010 г. по гр. д. № 2911/2008 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против ЗК [фирма] субективно съединени искове с правно основание чл.226 КЗ за заплащане на сумата 100 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на синовете им М. Е. М. и М. Е. М., настъпила при пътно – транспортно произшествие на 12.05.2007 г., и са присъдени разноски на ответника в размер на 2 700 лв. Решенията са постановени при участие на Гаранционен фонд като трето лице – помагач на страната на ответника ЗК [фирма].
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за отмяната му с произтичащите от това последици. Касаторите поддържат, че въззивният съд е квалифицирал неправилно спора като е приел, че е сезиран само с искове по чл.226 КЗ, не и с алтернативно предявени искове с правно основание чл.273, ал.4 КЗ, и не се е произнесъл по алтернативните претенции за осъждане на застрахователя да им заплати търсените обезщетения при условията на чл.273, ал.4 КЗ. Развиват подробни доводи за необоснованост и несъответствие с материалния закон – чл.226 КЗ, чл.261, ал.1 и ал.2 КЗ, чл.295, ал.7 КЗ и чл.273, ал.4 КЗ, на приетия решаващ извод за освобождаване на ответника от отговорност по чл.226, ал.1 КЗ поради валидно прекратяване на застраховката “Гражданска отговорност” с виновния водач вследствие неплащане на изискуема преди увреждащото събитие вноска от разсрочената застрахователна премия.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а поставените като значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси са формулирани изрично в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация ЗК [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор по чл.287 ГПК, в който изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор и от третото лице – помагач Гаранционен фонд – [населено място], който изразява съгласие с оплакванията на касаторите за неправилно отхвърляне на предявените срещу застрахователя искове, но счита за неоснователни оплакванията в касационната жалба за нарушение на чл.273, ал.4 КЗ.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение, след като е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд за липса на основание по чл.226, ал.1 КЗ за ангажиране отговорността на ответника ЗК [фирма] в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищците Е. М. и Б. Х. вследствие смъртта на синовете им М. Е. М. и М. Е. М., настъпила при пътно – транспортно произшествие на 12.05.2007 г. За да отрече основателността на исковете по чл.226, ал.1 КЗ, съставът на Софийски апелативен съд се е позовал на безспорен по делото факт – неплащане на дължима вноска от разсрочената при сключване на застраховката “Гражданска отговорност” застрахователна премия на стойност 76 лв. Като е съобразил, че падежът на неплатената втора вноска от премията е настъпил преди датата на произшествието, въззивният съд е направил извод, че действието на застрахователния договор е прекратено по право при условията на чл.260, ал.2 КЗ във вр. с чл.202, ал.2, изр.2 КЗ с факта на неплащането, предвид изрично указаните в застрахователната полица последици от неизпълнение на задължението за своевременно погасяване на дължимите вноски. Независимо от доводите на ищците за доброволно платено от ответника застрахователно обезщетение в размер на сумата 80 000 лв. и за липса на отправено до Гаранционен фонд уведомление за прекратяване на застрахователния договор с виновния водач, въззивният състав е възприел защитното възражение на застрахователя за недължимост на претендираните обезщетения поради прекратяване на застрахователното правоотношение при условията на чл.202, ал.2, изр.2 КЗ.
За неоснователна е счетена поддържаната във въззивната жалба на ищците теза за присъждане на обезщетенията на основание чл.273, ал.4 КЗ. Въззивният съд е изразил съгласие с мотивите на първата инстанция, че разпоредбата на чл.273, ал.4 КЗ е предназначена да уреди разрешаването на възникнали между Гаранционния фонд и застрахователите по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” извънсъдебни спорове за изплащане на застрахователни обезщетения, но не намира приложение при съдебно разглеждане на предявени срещу застрахователя искове.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване поради следното :
В п.5 от изложението касаторите са поставили материалноправен въпрос, чието разрешаване е обусловило отхвърлянето на исковете им по чл.226, ал.1 КЗ. Въпросът е формулиран непрецизно и неточно, но обстоятелствата в изложението позволяват да бъде прецизиран от настоящата инстанция в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същият се свежда до предпоставките, при които застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” може да се освободи от отговорност към увреденото лице – ищец по иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, като се позове на прекратяване на застрахователното правоотношение с деликвента преди изтичане на срока на застрахователния договор поради неплащане на дължима вноска от разсрочената при сключване на договора застрахователна премия.
По реда на чл.290 ГПК е създадена задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/08.07.2009 г. по т. д. № 2/2009 г. на І т. о., решение № 134/29.06.2010 г. по т. д. № 999/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 83/05.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на ІІ т. о., по въпроса за предпоставките, при които застрахователят може да се освободи от застрахователна отговорност с възражение за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на вноски от разсрочената застрахователна премия по застраховката „Гражданска отговорност” в хипотезите на чл.387, ал.2 ТЗ /отм./ и чл.202, ал.2, изр.2 КЗ. Произнасянето в решенията е съобразено с разликата в правната уредба при действието на чл.387, ал.2 ТЗ /отм./ и чл.202, ал.2, изр.2 КЗ, но независимо от приложимата уредба във всяко от тях е застъпено едно общо принципно становище – че фактът на неплащане на дължима вноска от премията сам по себе си няма характер на прекратително условие спрямо действието на застрахователния договор и че прекратяването е обусловено от упражняване на правото на застрахователя – кредитор да се ползва от уговорените, респ. от предвидените в закона, неблагоприятни последици от неплащането. С обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил исковете по чл.226, ал.1 КЗ, позовавайки се на неплащане на станалата изискуема преди увреждащото събитие втора вноска от разсрочената премия, без да изследва дали и в кой момент ответникът – застраховател е упражнил признатото в чл.202, ал.1 КЗ право за предсрочно прекратяване на застрахователния договор с виновния водач, включително като се има предвид доброволно изплатеното на ищците застрахователно обезщетение в размер на 80 000 лв. Изложеното сочи, че въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС, което съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Не попадат в приложното поле на касационния контрол останалите въпроси, формулирани в п.1 – п.4 от изложението. Въпросите касаят предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл.273, ал.4 КЗ, но тъй като въззивният съд е отрекъл значението й за конкретния спор, изводите му не са обусловили отхвърлянето на исковете. Доводите на касаторите за неправилно приложение на чл.274, ал.3 КЗ са относими към правилността на въззивното решение и подлежат на разглеждане по реда на чл.290 ГПК.
Касаторите са освободени от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК, с оглед на което не дължат такса по чл. чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, за разглеждане на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 971 от 06.12.2010 г., постановено по гр. д. № 573/2010 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав.
Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :