5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 718
София, 18.11. 2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Върбанова
ЧЛЕНОВЕ : Камелия Ефремова
Бонка Йонкова
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 458/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г., живущ в А., чрез процесуалния му представител в Република България адв. А. Д., срещу решение от 12.02.2010 г. по гр. д. № 4417/2009 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав, с което е потвърдено решение от 23.03.2009 г. по гр. д. № 26289/2008 г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от касатора против ЗАД „А.” иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ за разликата над сумата 247.32 лв. до претендирания размер от 2 398.16 лв., ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответната страна в размер на сумата 269.05 лв., и е осъден касаторът да заплати на ЗАД „А.” разноски за въззивното производство в размер на 269 лв.
В касационната жалба се излагат подробни доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд е тълкувал и приложил неправилно разпоредбата на чл.105, ал.1 от КМЧП като е приел, че приложимото към спорното правоотношение право, според което следва да се определи размера на обезщетението за имуществени вреди, е правото на Република България. Твърди, че при постановяване на решението е нарушен установения в чл.51, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.223 от КЗ принцип за пълно обезщетяване на вредите от застрахователното събитие и не е съобразено, че повредите по увредения автомобил следва да бъдат отстранени в друга държава – А., за да се присъди обезщетение според цените по местоизвършване на ремонта. В жалбата се релевират и доводи за неправилно изчисление на размера на присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение поради несъобразяване с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Доводите относно приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК са инкорпорирани в самата касационна жалба. Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за спора : Приложимото право при непозволено увреждане, причинено от застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с международен елемент; Размерът на дължимото обезщетение, което следва да получи увреденият чуждестранен гражданин за причинени имуществени щети вследствие на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на територията на Република България; Ц., по които следва да се изчисли обезщетението за повреденото имущество, когато увреденият е чуждестранно лице и живее постоянно в чужбина, където се търпят вредите и са разходвани средствата за тяхното поправяне. Поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, тъй като поставените въпроси се разрешават противоречиво от състави на Софийски районен съд и Софийски градски съд, а даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на Софийски апелативен съд, на постановени от състави на Върховния касационен съд решения /цитирани в изложението/ и на ППВС № 7/78 г. Същевременно се позовава и на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК с аргумент, че произнасянето по повдигнатите въпроси е от значение за точното прилагане на закона. Ответникът по касационната жалба ЗАД „А.” – гр. София оспорва както искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и основателността на жалбата, по съображения в писмен отговор от 10.05.2010 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените доводи във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди постановеното от Софийски районен съд решение по гр. д. № 26289/2009 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на 15.08.2007 г. на територията на Република България, за разликата над сумата 247.32 лв. до претендирания размер от 2 398.16 лв., Софийски градски съд е приел, че посочената разлика не се дължи от ответника в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на водача, причинил повреди по собствения на касатора лек автомобил. Въззивният съд е съобразил международния елемент в спорното правоотношение и е преценил, че приложимото към спора обективно материално право е правото на Република България, на чиято територия е настъпило произшествието и преките вреди от него. Застъпеното в този смисъл становище е обосновано с нормите на чл.105, ал.1 от КМЧП и чл.245, ал.1 от КЗ, според които задълженията, произтичащи от непозволено увреждане и от задължителни застраховки, каквато е застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите”, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди. Относно размера на обезщетението са изложени съображения, че същият следва да се определи по правилата на специалната норма на чл.273 от КЗ във вр. с Наредба № 24/08.03.2006 г. за задължителното застраховане, предвиждаща специална методика за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС, в хипотезата на задължително застраховане. Независимо от изразеното в този смисъл принципно разбиране относно начина на определяне на обезщетението, въззивният съд е констатирал, че присъденото с влязлата в сила необжалвана част на първоинстнационното решение обезщетение е в по-висок от дължимия според методиката към Наредба № 24/2006 г. размер, тъй като е изчислено по вариант от заключението на приетата автотехническа експертиза на база средните пазарни цени на ремонта в България. Тезата на ищеца – сега касатор, за остойностяване на повредите по цени на ремонта в А. – държавата, в която повреденият автомобил е регистриран и ще бъде отремонтиран, не е възприета от решаващата инстанция по съображения, свързани с приложимото към спора застрахователно право.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Въпросите, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване – за приложимото към спорното правоотношение с международен елемент обективно материално право и за размера на дължимото обезщетение, несъмнено са обуславящи за изхода на делото и отговарят на установеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол. По отношение на същите обаче не са осъществени допълнителните изисквания, специфични за релевираните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Касаторът не е посочил и представил нито едно съдебно решение, съдържащо различно от даденото от въззивния съд разрешение относно приложимото към спора обективно материално право и приложението на разпоредбите на чл.105 от КМЧП и чл.245 от КЗ, според които е преценявана основателността на исковата претенция. При тези обстоятелства не може да се приеме, че поставеният въпрос за приложимото право е разрешаван противоречиво от съдилищата, за да е допустимо касационното обжалване на въззивното решение на основанието, визирано в чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Цитираните в касационната жалба решения – решение № 839/04.07.2001 г. по гр. д. № 621/2000 г. на ВКС, V г. о., решение № 998/16.07.2001 г. по гр. д. № 2198/2000 г. на ВКС, V г. о., решение № 1848/26.02.2001 г. по гр. д. № 1266/2000 г. на ВКС, V г. о., и решение № 1848 по гр. д. № 1266/2000 г. на ВКС, не доказват тезата на касатора за съществуване на противоречива съдебна практика по втората група материалноправни въпроси, свързани с остойностяването на имуществените вреди и определяне размера на дължимото обезщетение. Решенията са постановени по повод на спорове за заплащане на застрахователно обезщетение, регулирани от отменените разпоредби на чл.15 от Закона за застраховането на имущества и чл.349 от ЗЗД. Съдържащата се в тези разпоредби правна уредба на имущественото застраховане се различава съществено от уредбата, въведена с влезлия в сила на 01.01.2006 г. Кодекс за застраховането, на която е подчинен правният спор по конкретното дело, поради което евентуалното противоречие по въпроса за изчисляване на размера на дължимото обезщетение е ирелевантно за преценката на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Не могат да бъдат възприети и доводите за отклоняване на въззивния съд от задължителната съдебна практика по приложението на чл.51, ал.1 от ЗЗД, обективирана в Постановление № 7/78 г. на Пленума на ВС, при произнасянето относно размера на дължимото обезщетение. Въззивният съд не е отрекъл принципа за пълно обезщетяване на вредите от деликт, залегнал в чл.51, ал.1 от ЗЗД, а е определил размера на дължимото обезщетение съобразно приетите за приложими разпоредби на Кодекса за застраховането и заключението на автотехническата експертиза по делото. Както обосноваността, така и законосъобразността на възприетите в тази насока изводи, са относими към правилността на въззивното решение, която би могла да се ревизира само при осъществяване на касационния контрол в производството по чл.290 от ГПК, не и в производството по чл.288 от ГПК при преценката за съществуване на основания от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК, съставляващи условие за достъп до касационен контрол.
Допускането на касационно обжалване на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е обосновано с твърдения, че произнасянето по материалноправните въпроси, обусловили изхода на делото, ще допринесе за точното прилагане на закона. Според указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК се формира от едновременното наличие на две изисквания – разрешеният в обжалваното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значимост на поставените въпроси за развитието на правото не се твърди от касатора, което изключва наличието на разглежданото основание.
Предвид изложените съображения, решението по гр. д. № 4417/2009 г. на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
В отговора на касационната жалба ответникът е направил искане по чл.78, ал.3 от ГПК за присъждане на разноски във формата на адвокатско възнаграждение, но тъй като липсват доказателства за договаряне и заплащане на възнаграждение в определен размер, разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 12.02.2010 г., постановено по гр. д. № 4417/2009 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :