5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
С., 06.01.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 262/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу решение № 1379 от 18.11.2010 г., постановено по в. гр. д. № 2134/2010 г. на Варненски окръжен съд. С обжалваното решение е отменено решение № 2994 от 02.08.2010 г. по гр. д. № 5753/2010 г. на Варненски районен съд и на основание чл.233, ал.1 ЗЗД дружеството – касатор е осъдено да предаде на К. Г. Г. държането на недвижим имот, представляващ апартамент № 2 на първия етаж в сградата на [улица] в [населено място], както и да му заплати деловодни разноски в размер на 750 лв.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като се излагат подробни оплаквания за неговата неправилност вследствие наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. К. твърди, че решението е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.32, ал.1 ЗС като е пренебрегнато основното правило ползването и управлението на общата вещ да се извършва по воля на съсобственика, притежаващ повече от половината от вещта. Развива доводи, че въззивният съд незаконосъобразно е отказал да възприеме възраженията му за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца за водене на иска по чл.233, ал.1 ЗЗД, въпреки безспорно доказаните факти, че същият притежава само 125/300 ид. ч. от процесния имот и че другият съсобственик – наемодател Сибина К., която притежава 175/300 ид. ч. от имота, не е изявила воля за прекратяване на наемния договор и не е предприела действия по чл.233, ал.1 ЗЗД. Като пороци на въззивното решение са посочени още неправилната преценка на доказателствата и нарушението на чл.87, ал.4 ЗЗД при формиране на извода за валидно осъществено прекратяване на договора за наем от страна на ищеца – наемодател.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което са възпроизведени посочените в жалбата оплаквания за неправилност на въззивното решение. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с разпоредбата на чл.32 ЗС, както и в противоречие с практиката на ВС, ВКС и на други съдилища. За доказване на тези твърдения са представени ППВС № 8/1981 г., тълкувателни решения № 67/25.11.1968 г. по гр. д. № 76/1968 г. и № 129/30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, решения и определения на ВС и ВКС, постановени при действието на ГПК от 1952 г. /отм./.
Ответникът по касация К. Г. Г. от [населено място] не е заявил становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по гр. д. № 5753/2010 г. е образувано пред Варненски районен съд по искова молба на К. Г. Г., с която същият е предявил иск срещу [фирма] за предаване на недвижим имот – апартамент № 2 в сградата на [улица] в [населено място]. Ищецът е обосновал активната си легитимация в процеса с качеството си на съсобственик и наемодател на процесния имот. Пасивната легитимация на ответника е аргументирана с качеството му на наемател, задължен да върне държането на имота като последица от едностранно прекратяване на сключен между страните договор за наем от 12.05.2008 г. Искът е основан на твърдения, че договорът за наем е прекратен с едностранно волеизявление на ищеца – наемодател поради неплащане на дължимата от ответника – наемател наемна цена.
Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД и го е отхвърлил по съображения за неговата неоснователност.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Варненски окръжен съд е отменил първоинстанционното решение и е осъдил ответното дружество да предаде държането на процесния имот. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че договорът за наем от 12.05.2008 г., сключен между съсобствениците на имота К. Г. и Сибина К. като наемодатели и [фирма] като наемател, е прекратен валидно от ищеца – наемодател с връчена на 25.03.2010 г. нотариална покана поради осъществяване на предвидено в договорната клауза на т.1, б.”в”, р.V основание – неплащане на дължими месечни вноски за наем, вследствие на което за наемателя е възникнало задължение да върне имота.
В хода на процеса ответникът е поддържал възражение, че ищецът не е легитимиран да прекрати наемния договор и да предяви иск по чл.233, ал.1 ЗЗД за връщане на имота, тъй притежава само 125/300 ид. ч. от правото на собственост, а другият съсобственик и наемодател Сибина К., притежаваща 175/300 ид. ч. от общата вещ, не е предприела действия за прекратяване на наемното правоотношение. Решаващият въззивен състав е преценил възражението като неоснователно с мотив, че съотношението в правата на съсобствениците е релевантно за вътрешните отношения помежду им – от гледна точка на установените в чл.32 ЗС правила за ползване и управление на общата вещ, не и за правоотношенията им с трети лица. Обосновал е становище, че предопределящо за активната легитимация на ищеца в производството по чл.233, ал.1 ЗЗД е качеството му на наемодател по преустановилия действието си наемен договор и че е недопустимо в това производство ответникът да се брани с възражения, свързани със съсобствеността върху имота и с нарушения на неучастващия в процеса друг съсобственик.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за достъп до касация.
Въпреки, че е изпълнил формално изискването за представяне на изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, относим към очертаното в чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване. Съдържанието на изложението се изчерпва с повторение на наведените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение. Същите са относими към предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване и подлежат на проверка в стадия за осъществяване на касационен контрол по реда на чл.290 ГПК, а не в производството по чл.288 ГПК, в което селектирането на касационните жалби се извършва в зависимост от специфичните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Непосочването на правен въпрос, обуславящ за изхода на конкретното дело, само по себе си съставлява основание за недопускане на касационното обжалване, в каквато насока са и дадените с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания.
Дори да се приеме, че от обстоятелствената част на изложението и на касационната жалба може да се изведе значимия за спора правен въпрос – има ли право съсобственикът, притежаващ по-малко от половината от общата вещ, да прекрати едностранно сключения с трето лице договор за наем на съсобствена вещ и да предяви иск по чл.233, ал.1 ЗЗД за връщане на вещта, ако другият съсобственик – наемодател, притежаващ повече от половината от вещта, не е предприел такива действия, касационно обжалване на въззивното решение не би могло да се допусне поради недоказване на специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК допълнителни предпоставки.
Преди всичко следва да се отбележи, че постановеното от Варненски окръжен съд решение е съобразено с константната практика на ВС и ВКС по приложението на разпоредбите на чл.233, ал.1 ЗЗД и чл.32, ал.2 ЗС. В същата последователно се поддържа становището, че активната легитимация на ищеца по иска с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД и правото да иска връщане на предоставения с договор за наем недвижим имот се преценяват единствено от гледна точка на качеството му на наемодател по договора за наем, без да се изследват правата му на собственост върху имота; Наличието или отсъствието на съгласие между съсобствениците за ползването и управлението на общата вещ, в т. ч. и за предоставянето й под наем, е релевантно само за вътрешните отношения помежду им /чл.32 ЗС/, не и за отношенията им с трети лица, каквито са наемателите на съсобствена вещ. В аналогичен смисъл е и произнасянето на въззивния съд, който е преценявал активната легитимация на ищеца според качеството му на наемодател по договора за наем от 12.05.2008 г. и е отрекъл значението на вътрешните отношения между двамата съсобственици – наемодатели за възникналия с наемателя спор по повод прекратяването на наемното отношение.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е представил съдебна практика, която е изцяло неотносима към релевантния за конкретното дело правен въпрос, тъй като касае правни разпоредби, неприложими към разрешеното с обжалвания съдебен акт спорно правоотношение. По-конкретно :
В Постановление № 8/17.06.1981 г. на Пленума на ВС е обобщена съдебната практика относно някои въпроси на имуществените спорове между бивши съпрузи по чл.13 и чл.14 СК /отм./, които нямат нищо общо със спора по чл.233, ал.1 ЗЗД между наемодател и наемател по прекратено наемно правоотношение; С Тълкувателно решение № 86/06.09.1968 г. по гр. д. № 76/1968 г. на ОСГК на ВС и решение № 2580/06.111964 г. по гр. д. № 1747/64 г. на ВС са разрешени спорове, свързани с приложението на чл.2, т.4 от отменения Закон за наемите и уреденото в него право на съсобственика да предяви иск за опразване на отдадено под наем по реда на ЗН /отм./ общо жилище за задоволяване на лични и семейни нужди; С Тълкувателно решение № 67/25.11.1969 г. по гр. д. № 67/1969 г. са разгледани въпросите за правото на всеки от съсобствениците да ползва общия жилищен имот за задоволяване на личните и тези на семейството си жилищни нужди, съобразно правилото на чл.31, ал.1 ЗС, и да предяви иск пред съда за разпределяне на ползването по реда на чл.32, ал.2 ЗС, ако е невъзможно да се постигне съгласие с останалите съсобственици за съвместното ползване на имота; Тълкувателно решение № 129/30.06.1986 г. на ОСГК на ВКС е постановено по спорни въпроси, касаещи приложението на разпоредбата на чл.31 ЗС и заплащането на обезщетение за лишаване на съсобственик от правото да ползва лично съсобствената вещ; Решение № 3211/18.12.1972 г. по гр. д. № 2374/72 г. на ВС, І г. о., решение № 423/21.07.2009 г. по гр. д. № 3084/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 1098/18.11.2008 г. по гр. д. № 380/2007 г. на ВКС, І г. о., и определение № 22/23.01.2009 г. по ч. гр. д. № 2007/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., третират разпределение на ползването на съсобствени недвижими имоти по реда на чл.32, ал.2 ЗС; Решение № 155/23.01.2009 г. по гр. д. № 800/2007 г. на 5-членен състав на ВКС е постановено в производство по чл.231 ГПК /отм./ за отмяна на влязло в сила съдебно решение и доколкото не разрешава по същество материалноправен спор, не попада в обхвата на съдебната практика, значима за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Поради неотносимостта им към предмета на конкретното дело цитираните съдебни актове не могат да послужат като доказателство за наличие на визираните в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК основания, което сочи на неоснователност на искането за допускане на обжалвания въззивен акт до касационен контрол.
Предвид изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1379 от 18.11.2010 г., постановено по в. гр. д. № 2134/2010 г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :