5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№532
С..04.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Б. Б.
П. Х.
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2983/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „А.”, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 2748 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 20468/2014 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, с което е потвърдено решение № ІІ-56-175 от 04.11.2013 г. по гр.д. № 27499/2012 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 56 състав в неговата осъдителна част – за сумата 14 696 лв., представляваща застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно събитие – кражба на лек автомобил „Х. С.” с ДК [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва от 06.06.2012 г. В отхвърлителната част – за разликата до пълнопредявения от [фирма]/ упражняващ материалното право на [фирма]/ иск с правно основание чл.134 ЗЗД, във вр. с чл.208 КЗ, първоинстанционното решение не е обжалвано пред въззивния съд.
Касаторът счита въззивното решение за неправилно, на основанията по чл.281, т.3, предл. 1 и 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението за изрично договорен изключен риск от покритие по застрахователния договор и не са разграничени хипотезите, очертаващи изключени рискове по общите условия и по чл.186, ал.5, т.1 КЗ от санкционните последици, които се преценяват на плоскостта на чл.211, т.2 КЗ. По съображения в жалбата се иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „Може ли съдът да приложи предпоставките за упражняване на потестативното право на отказ по чл.211 КЗ при направено с отговора на исковата молба и с въззивната жалба възражение за изключен риск и следва ли съдът да обсъди възражението за изключен риск отделно от направеното възражение за упражняване на право на отказ на застрахователя вследствие неизпълнение на задължение на застрахования”. Касаторът поддържа доводи и за погрешно разрешаване на обуславящ правен въпрос относно тълкуването на договора по чл.20 ЗЗД. Поддържа се допълнителното основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК, с приложени към жалбата решения на ВКС.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], бул.”България № 111, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касация, а по същество поддържа доводи за правилност на въззивното решение, с искане за присъждане на разноски.
Ответникът по касация – [фирма] не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав Софийски градски съд е приел, че обемът на застрахователната отговорност при имущественото застраховане се определя от закона и от съдържанието на конкретния договор, а при наличието на предпоставките по чл.186, ал.1 КЗ и от общите условия. Страните могат да уговарят основания за освобождаване от отговорност на застрахователя, но в тази насока са ограничени от разпоредбата на чл.211 КЗ, според коятоq основанията за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение са определени и са свързани с поведение на застрахования, което улеснява настъпването на застрахователното събитие и повишава риска от събитието. Счетено е, че в конкретния случай допуснатото нарушение на задължението да не се оставя която и да е част от регистрационния талон в автомобила, не предпоставя отказ от плащане на обезщетение и уговорката в противен смисъл се явява нищожна като противоречаща на чл.207, ал.2 и на чл.211 КЗ, а се дължи обезщетение в намален размер, така както е определено от първата инстанция.
Позовавайки се на задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, въззивният съд е извел извод, че неизпълнението на задължението да не се оставя част ІІ от свидетелството за регистрация в автомобила е от естество да способства окончателното настъпване на последиците от застрахователното събитие кражба, но не води до увеличаване на риска от настъпване на събитието и не съставлява значително, с оглед интереса на застрахователя, неизпълнение на задължение по застрахователния договор. За неоснователно е прието възражението на застрахователното дружество за наличието на изключен риск.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението.
Формулираните от касатора въпроси във връзка с отказа за плащане на застрахователното обезщетение и доколко съдът е направил разграничение между основанията за отказ по чл.211 т.2 КЗ/сега отм./ и изключенията от покритие съгласно приложимите общи условия, са изцяло относими към правилността на атакувания съдебен акт и инвокираните в жалбата основания по чл.281 т.3 ГПК. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършването на преценка относно законосъобразността и обосноваността на изведените от въззивната инстанция фактически и правни изводи, което е извън обхвата на производството по селектиране на касационните жалби. В този смисъл настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от липсата на основния селективен критерий, следва да се отрази, че с приложената към жалбата практика на ВКС – решение по т.д. № 1262/2013 г., ІІ т.о. и решение по т.д. № 3219/2013 г., І т.о. не се доказва поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касационно разглеждане на делото. В първото от посочените решения липсва произнасяне по въпроса дали при договорено изключение от покритие поради неизпълнено задължение на застрахования, тази договорка следва да се преценява с оглед нормата на чл.211, т.2 КЗ/отм./, а в тълкувателната част на второто решение е даден отговор единствено на въпроса за допустимостта в рамките на исковия процес застрахователят да въвежда и други основания за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение.
Дори и да се приеме, че въпросите следва да се прецизират, с оглед правомощията на ВКС, необходимо е да се посочи, че по приложението на чл.211, т.2 КЗ е създадена практика на ВКС, Търговска колегия – напр., решение по т.д.№ 81/2011 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 454/2011 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2230/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 350/2012 г. и др., попадаща в обхвата на задължителната за съдилищата, по смисъла на т.1 на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която практика е надлежно публикувана. В цитираните решения е налице принципно произнасяне по въпросите, касаещи основанията за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, а именно, че страните по застрахователния договор са свободни да уговарят както основанието за носене на отговорност от застрахователя в случай на увреждане на застрахованото имущество по застраховка „Каско на МПС”, така и основанията за освобождаване от застрахователна отговорност, но в тази насока са ограничени от разпоредбата на чл.211 КЗ, както и че оставянето на регистрационния талон в откраднато МПС, обект на застраховка „Каско на МПС”, при настъпване на застрахователното събитие кражба, не съставлява значително, с оглед интереса на застрахователя, неизпълнение на задължение по застрахователния договор, нито е основание за пълен отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по чл.208 КЗ. В случая липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от тази практика, част от която е и изрично цитирана в мотивите към обжалвания съдебен акт.
Що се отнася до приложението на чл.20 ЗЗД и критериите за тълкуване на договорни клаузи, видно от изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК е, че касаторът поддържа доводи за ненужно осъществено от съда, а от друга страна – за неправилно тълкуване на застрахователния договор, които са относими към поддържаните основания за касиране.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 2 500 лева – адвокатско възнаграждение, съгласно приложения към отговора договор за правна защита и съдействие и разписка за заплащането му.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2748 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 20468/2014 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „А.”, ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата 2 500/две хиляди и петстотин/ лева – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: