О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
Гр. София, 19.03.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 1603/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Е. Х. ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните му пълномощници, срещу решение № 875/12.04.2017 г. на АС – София по т.д.№ 1391/2016 г. С обжалваното решение е потвърдено решение № 328/09.02.2016 г. по т.д.№ 1201/2015 г. на СОС, VІ ТО, 7 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора против Т. С. ЕАД искове за заплащане на сумата 2 972 125.92 лв., дължима съгласно споразумение от 26.03.2010 г. и погасителния план към него от 31.07.2011 г., на основание чл.79 ал.1 ЗЗД, както и за заплащане на сумата 366 396.25 лв. – договорена лихва за забава за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г., съгласно същото споразумение, като погасени по давност; и в полза на ответника са присъдени сторените от него разноски.
В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон във връзка с характера на споразумението и приложимите спрямо поетите по него задължения правила относно погасителната давност. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по същество, с което предявените искове да бъдат уважени, с присъждане на съдебно-деловодните разноски.
Искането за допускане на касационно обжалване на решението на САС е основано на следните формулирани материалноправни въпроси, за които се сочи, че са разрешени от въззивния съд при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1/ Възможно ли е задължение за плащане да бъде новирано с поемането на ново задължение за плащане и ако да, следва ли намерението за новация да бъде изрично заявено като такова или е достатъчно това намерение да може да бъде изведено от съдържанието на облигационните отношения – старо и ново?; 2/ Следва ли да се приеме, че задължението за плащане на трето лице в полза на цесионер се новира със сключването на споразумение с това трето лице и цесионера, с което страните уговарят изпълнението на паричното задължение да се извърши при условия и срокове, различни от условията и сроковете, в които третото лице е следвало да плати на цесионера преди сключването на това споразумение; 3/ Представлява ли признание на вземането, прекъсващо давността съгласно чл.116 б.А ЗЗД, изричното изявление на длъжника, че дължи суми към кредитора по конкретното споразумение, извършено в контекста на отправено от длъжника изявление за прихващане, с което той изрично заявява, че цели намаляване на задължението си към кредитора по това конкретно споразумение. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 225 от 03.08.2016 г. по т.д.№ 3696/2014 г. на ВКС, І ТО, разрешението на втория въпрос е в противоречие с решение № 147 от 23.07.2012 г. по гр.д.№ 627/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО и с решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/2009 г. на ВКС, ІV ГО, а третият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 161 от 02.03.2016 г. по т.д.№ 1934/2014 г. на ВКС, І ТО и решение № 100 от 20.06.2011 г. по т.д.№ 194/2010 г. на ВКС, ІІ ТО.
Ответникът по касационната жалба Т. С. ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните си пълномощници, с мотивиран писмен отговор оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и на касационната жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение приема констатира, че касационната жалба е депозирана от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е съобразил следното:
По делото е безспорно установено, че исковата сума от 2 972 125.92 лв. представлява първа вноска с падеж на погасяване до 31.07.2011 г., съгласно погасителния план към споразумение № 149, сключено между страните на 26.03.2010 г. /част от вземане за главница в размер на 213 966 375.92 лв./, което касаторът е придобил с цесионен договор, сключен на 17.03.2009 г. с цедент – Б. ЕАД. Вземането произтича от неплатена цена на доставен от цедента на длъжника – ответник по касация, природен газ по договор от 29.12.1998 г., като задължението за плащането й в констатирания между продавача и купувача размер от 150 760 905.66 лв. със споразумение, сключено на 21.09.2007 г., е било разсрочено, съобразно погасителен график, след което е било цедирано.
Като е съобразил задължителните указания, дадени с ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, съставът на въззивния съд е приел, че задължението за заплащане цената на доставения природен газ по договора от 29.12.1998 г. представлява периодично плащане, доколкото е относно периодични доставки и се дължи съобразно действително доставеното количество газ за съответния месец, като до 15-то число на същия купувачът заплаща 40 % от уговореното със спецификацията към договора минимално прогнозно количество, а до 27-мо число – останалите 60 % от стойността на същото количество, а след установяване на действително доставения за периода обем с т.нар. „месечен акт“ по т.6.1, купувачът заплаща разликата до 7-мо число на следващия месец, а ако доставеното количество е по-малко от това по спецификацията, разликата се връща на купувача или се прихваща към задълженията му за следващ период. От това е изведен изводът, че сумата по иска за реално изпълнение е формирана като сбор от множество повтарящи се периодични парични задължения, произтичащи от единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми. Поради това съдът е приел, че това вземане се погасява със специалната 3-годишна давност по чл.111 б.В ЗЗД, а не с общата 5-годишна такава по чл.110 от ЗЗД.
За неоснователен е счетен доводът на въззивника – настоящ касатор, че със споразумението от 26.03.2010 г. задълженията за заплащане цената на доставения природен газ са новирани, с което са загубили характера си на периодични плащания и са заместени от задължение с кредитен характер, с предмет – заплащането на една глобална сума, доколкото чрез разсрочване на изпълнението длъжникът се кредитира с тази сума, а той я използва за осъществяване на търговската си дейност. Въззивният съд е приел, че споразуменията от 21.09.2007 г. и от 26.03.2010 г. не представляват договори за обективна новация, по смисъла на чл.107 ЗЗД. За да е налице такава, е необходимо кумулативното наличие на: валидно възникнало старо задължение; възникване на действително ново задължение; разлика между старото и новото задължение, която може да засяга техния предмет или правното основание, като старото задължение не се погасява по право, а само, ако страните са постигнали съгласие то да се замести от новото. Това намерение, както по отношение погасяването на старото задължение, така и досежно заместването му с ново, не се предполага, а следва да е изразено по несъмнен начин. Затова не е налице обективна новация, когато старото задължение не се погасява, а е уговорено само разсрочване на неговото изпълнение, чрез уговаряне на нов срок за плащане, доколкото от една страна, срокът е само модалитет на задължението и не е идентичен с неговия предмет, а от друга – подновяването е насочено към погасяване на старото задължение, а не представлява негово изпълнение. Съдът се е позовал на трайната практика на ВКС в този смисъл, вкл. формираната по реда на чл.290 от ГПК, според която разсрочването (пролонгацията на срока за изпълнение) и преструктурирането на парично задължение, чрез уговаряне на гратисен период или изменение в размера на вноските, не представлява договор за новация, т.к. не води до погасяване на старото задължение чрез замяната му с ново, а е насочено към уговаряне на облекчен способ за изпълнението му, чрез отстъпки от страна на кредитора. С оглед изложеното съдът е формирал извод, че със споразумението от 26.03.2010 г. не е уговорено ново, различно по предмет задължение /дължимата от Т. С. ЕАД престация запазва своя паричен характер/; липсва и обективирано волеизявление на страните за изменение на основанието, от което произтича задължението за заплащане на дължимите суми, респ. такова за погасяване на периодично изпълнимото задължение за цената на периодично доставян природен газ през предшестващ сключването на споразумението период и за заместването му с ново задължение, произтичащо от кредитно отношение, аналогично на такова по договор за заем. При липсата на изрично изразена воля за погасяването на старото задължение и заместването му с ново не може да се приеме, че то има новативно действие по отношение на паричните задължения на ответника, като произтичащи от договор, по който и двете страни имат периодични задължения.
За неоснователен е счетен и доводът за прекъсване на давността по реда на чл.116 б.А ЗЗД с признаване на вземането от длъжника, обективирано в протокол от 29.02.2012 г., с който е уговорено, с вземането за сумата от 9 403.01 лева, дължима от касатора като цена на доставена топлинна енергия по фактура от м. 01.2012 г., да се погаси задължението на ответника по споразумението от 26.03.2010 г. до размера на същата сума. Правото на прихващане се упражнява с едностранно изявление на носителя на активното вземане, включително и когато то е обективирано в писмен акт, съставен с участието на длъжника – кредитор по пасивното вземане. Инкорпорирането на компенсаторното изявление в такъв акт представлява доказателство за ликвидността на активното вземане, но само до размера на насрещното пасивно вземане. В случая протоколът от 29.02.2012 г. съдържа признание на Т. С. ЕАД на активното вземане на БЪЛГАРСКИ ЕНЕРГИЕН ХОЛДИНГ ЕАД, но само до размера на сумата от 9 403.01 лв., в който е заявено за прихващане с компенсаторното изявление на неговия носител. Протоколът не съдържа признание на вземането в претендирания по делото размер, извън сумата, до която е ограничено погасителното действие на прихващането, поради което не прекъсва давността с последиците по чл.117 ал.1 ЗЗД.
С оглед изложеното и като е съобразил, че изискуемостта на процесното вземане е настъпила на 31.07.2011 г., съдът е преценил, че давностният срок по чл.111 б.В ЗЗД е изтекъл преди предявяване на иска по делото на 27.02.2015 г., поради което главната искова претенция е погасена по давност, а на основание чл.119 ЗЗД е погасено и акцесорното вземане за сумата 366 396,25 лв. – договорна лихва за забава за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г.
При така формираната правна воля на съда по спорния предмет, и като съобрази становищата на страните по чл.280 ал.1 ГПК, настоящият съдебен състав приема следното:
Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по третия формулиран от касатора правен въпрос, уточнен, съобразно правомощията на съда, както следва: Представлява ли признание по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД изричното изявление на длъжника в двустранен протокол за прихващане, с което той заявява, че цели намаляване на задълженията си по конкретно споразумение между страните, установяващо тяхното основание и размер? Въпросът има значение за постановения резултат по спора, с което се удовлетворява общият селективен критерий за достъп до касация. Обжалването следва да се допусне в хипотезата, предвидена в чл.280 ал.1 т.1 ГПК, за проверка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 161 от 02.03.2016 г. по т.д.№ 1934/2014 г. на І ТО и решение № 100 от 20.06.2011 г. по т.д.№ 194/2010 г. на ІІ ТО.
Искането за допускане до касационна проверка на въззивното решение по първите два правни въпроса се преценява като неоснователно, т.к. касаторът не доказва допълнителните селективни основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на които се позовава. По първия въпрос не се констатира противоречие с решението по т.д. № 3696/2014 г. на І ТО в неговата задължителна част, доколкото със същото се дава отговор на въпроса, дали промените в съдържанието на договора, сключен между кредитора и длъжника, са противопоставими на поръчителя и при какви условия. Същите съображения са относими и към практиката, посочена във връзка с втория формулиран въпрос. С решението по гр.д. № 627/2011 г. на ІІІ ГО по реда на чл.290 ГПК се отговаря, дали ако кредиторът приеме и се позове на подписан от длъжника писмен документ с нотариално заверен подпис, в който е посочен нов падеж, е налице постигнато съгласие за нов падеж на вземането, посочено в документа; а с решението по гр.д.№ 856/2009 г. на ІV ГО въпросът, обусловил допускането на касационно обжалване, е бил, следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителната обща воля на страните. Следователно, нито едно от горните решения не третират по изискуемия в чл.280 ал.1 т.1 ГПК начин въпросите, касаещи новиране на съществуващи задължения.
За разглеждане на касационната жалба, на основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе предварително такса в размер на 66 770.44 лв.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 875 от 12.04.2017 г. по т.д.№ 1391/2016 г. на АС – София, ТО, 3 състав.
УКАЗВА на касатора – Б. Е. Х. ЕАД, в едноседмичен срок от получаване на съобщението ДА ПРЕДСТАВИ доказателства за внесена държавна такса в размер на 66 770.44 лв. по съответната сметка на Върховния касационен съд, дължима на основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, като го ПРЕДУПРЕЖДАВА, че при неизпълнение на указанията в срок, касационното производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на ІІ отделение на ТК при ВКС за насрочване на производството в публично съдебно заседание, при условие, че указанията за внасяне на дължимата държавна такса бъдат изпълнени своевременно.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: