О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
Гр. С., 07.08.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 749 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ОКРЪЖЕН КООПЕРАТИВЕН СЪЮЗ – [населено място], чрез пълномощника му адв. А., против решение № 85/24.10.2017 г., постановено по в.т.д.№ 17/2017 г. по описа на Шуменски окръжен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение № 977/22.12.2014 г. по гр.д.№ 1855/2013 г. на Шуменски районен съд, касаторът е осъден да заплати на ИНТЕРСАН ООД [населено място] на основание чл.61 ал.3 вр. чл.59 ЗЗД сумата от 5 850 лв. – стойност на подобрения, извършени от ищеца в поземлен имот с идентификатор 83510.669.49 и находящите се в него сгради с идентификатори 83510.669.49.2 и 83510.669.49.6 в периода от 22.04.2008 г. до 07.09.2011 г., ведно със законната лихва върху горната сума, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 09.04.2013 г. до окончателното й плащане.
В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост на съдебния акт, както и за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение – основания за касация по чл.281 т.2 и т.3 ГПК, подробно обосновани. Моли се решението в обжалваната част да бъде обезсилено или отменено, с произтичащите от това правни последици. Претендират се разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържа позоваване на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
В първата хипотеза касаторът формулира следните въпроси:
„1. Дали указанията на ВКС, дадени по реда на чл.294 ГПК, са задължителни за съда, на който е върнато делото и с оглед правилата за разглеждане на делото във въззивната инстанция, отнасящи се до тази фаза на процеса, въззивният съд, при повторното разглеждане на делото, след отменително решение на ВКС, следва ли да разгледа спора, с оглед очертания от касационната инстанция обем, респ. с оглед на констатираната неправилност от касационната инстанция в отменително решение, или въззивната проверка, при повторно разглеждане, е с идентичен предмет с първоначалното разглеждане на делото от въззивната инстанция;
2.1. След като страните са сключили договор, уреждащ отношенията при неговото прекратяване, а именно предаване на имота във вида, в който е бил при сключването на договора, приложима ли е разпоредбата на чл.59 ал.1 ЗЗД относно претенции, представляващи незаконно строителство, претенции за разноски, вложени в промяна предназначението на нает обект /извършено без строителни книжа/, изграждане на стени, затваряне на наети помещения и преустройства /без строителни книжа/, когато всички са извършени без съгласието на наемодателя или отношенията между страните почиват на договорна основа;
2.2. Въпросът за предпоставките от фактическия състав на гестията, които съдът е длъжен да разгледа и да се произнесе при формиране на решаващата си воля за основателност или неоснователност на исковата претенция /и подлежи ли на изследване, като част от основанието на иска, въпросът за уместното предприемане на работата от гестор, следва ли съдът да изследва въпроса, дали е налице оправдание за осъществяване на дейност в чужд интерес и поемането на чуждата работа отговаря ли на интересите и на действителната или предполагаема воля на доминуса/;
2.3. Въпросът за характера на разноските, които следва да бъдат включени при преценка на обезщетение по реда на чл.61 ал.3 ЗЗД и правните аспекти на тази преценка, във връзка вкл. с остойностяването им, за правните аспекти във връзка с преценка размера на обезщетението по чл.61 ал.3 ЗЗД /правни аспекти за начин на изчисляване обезщетението за разноски, вкл. във връзка с приложение на института на неоснователно обогатяване и недопускане неоснователно разместване на блага при присъждане на по-голяма сума, момент на изчисляване, както и въпросът коя сума подлежи на присъждане;
3. Следва ли съдът да приеме заключението на вещото лице, без да го обсъди с другите доказателства по делото; Следва ли съдът да прецени обосноваността на заключението на вещо лице и да изложи мотиви за това; Следва ли съдът да изложи подробни съображения относно фактите и доказателствата по делото, като постанови решението си въз основа на доказателствения материал по делото, от значение към правнорелевантните факти, да се обоснове кои приема за осъществени и кои – не, с оглед твърденията на всяка от страните, като съобрази и заключенията по делото, които кореспондират на данните по него; Допустимо ли е съдът да изгражда изводите си за наличие на неоснователно обогатяване върху експертиза, която съдържа само крайни изводи относно увеличена стойност на твърдян като подобрен имот, без този извод да е основан на конкретни данни;
4. Въпросът за необходимостта от излагане на мотиви във въззивното решение, съдържащи самостоятелно изложение на приетата фактическа обстановка, доводите и възраженията на страните, преценка на доказателствата по делото и истинността на твърденията на страните.”.
Във втората хипотеза се излага, че е налице основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за достъп до касация, т.к. съдът е допуснал множество нарушения на процесуалния и материалния закон, аргументи за които се съдържат в касационната жалба, както и същите са допълнени с нови оплаквания.
Ответникът по касационната жалба – ИНТЕРСАН ООД, не е подал писмен отговор против нея в срока по чл.287 ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в законоустановения срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /нормата на чл.365 ГПК е неприложима, с оглед основанието на иска/, намира, че настоящото производство е допустимо.
За да се произнесе по съществото му, с оглед доводите по чл.280 ГПК и материалите по делото, съдебният състав съобрази следното:
Въззивният съд е разгледал висящия пред него спор по реда на чл.294 ГПК в пределите и с оглед указанията на отменителното решение № 207/19.01.2017 г. по т.д.№ 2584/2015 г. по описа на ВКС, ТК, І отделение /макар и да е обсъждал възражения, доводи и фактически обстоятелства в повече от необходимото/, а именно: При новото разглеждане окръжният съд да направи разграничение на всяка от претендираните работи, чието заплащане се иска, с оглед на уговорките в договора за наем, като прецени дали същите представляват поправка с оглед на обикновеното употребление или са свързани с привеждане на имота в надлежно за ползването му състояние или представляват подобрения за наемодателя, за което същият евентуално би следвало да отговаря. За извършване на тази преценка и произнасяне по иска съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства за състоянието на имота при първоначалното сключване на договора за наем и състоянието му към момента на извършване на претендираните работи, респективно към датата на отчуждаването му от наемодателя. Въззивният съд следва да изслуша експертно заключение за изясняване на характера на конкретно извършените видове работи от техническа гледна точка и за това дали част от вещите са могли да се отделят от имота. При основателност на претенцията на ищеца съдът следва да се произнесе в мотивите на решението по възражението за прихващане.
От фактическа страна въззивният съд е приел, че с договор от 01.08.2007 г. О. Шумен е предоставил на ИНТЕРСАН ООД за временно възмездно ползване, за срок от 01.08.2007 г. до 01.08.2012 г., собствената си складова база, представляваща дворно място, ведно с построените в него складови помещения, съставляваща цялата западна част на УПИ ХІІІ в кв. 367 по плана на [населено място], ПИ с идентификатор № 83510.669.49 по сега действащата КК на града. В т.2.1 от договора е било изрично уговорено, че наемателят се задължава да ползва имота по предназначението му – за търговска дейност, в т.5 – че наемателят е длъжен незабавно да възстанови причинените вреди в обекта, независимо от причините за настъпването им и причинителите им, в т.6 – че наемателят няма право да извършва преустройства, подобрения, модернизации и др. инвестиционни вложения, без предварителното писмено съгласие на наемодателя, в т.7 – че след изтичане срока на договора наемателят е длъжен незабавно да предаде наетия обект в състоянието, в което го е приел, а в т.8 – че наемодателят дава съгласие, а наемателят поема задължение да извърши ремонтни работи на покривите и фасадите на наетите складови помещения, със свои парични средства и за своя сметка, с оглед поддържането на сградите в нормално за експлоатацията им състояние. След изтичане на договорния срок наемателят се задължава да върне наетия недвижим имот без да има каквито и да било претенции за вложените в ремонтите парични средства и труд. Договорът е изменян с последващи анекси досежно размера на наемната цена и срока за плащането й, както и са уточнявани използваните площи /помещения/. На 02.08.2012 г. между страните е бил сключен нов договор за наем, по силата на който О. Шумен е предоставил на дружеството ползването на недвижим имот „склад – УПИ ХІІІ, кв. 367, база …” за срок от една година, считано от посочената дата.
С оглед приложените по делото скици и нот.а. № 192/2012 г., както и от заключението на вещите лица по тройната СТЕ в първоинстанционното производство, е прието за установено, че процесният имот с идентификатор № 83510.669.49, включва дворно място с площ от 9 100 кв.м. и построените в него сгради, като, видно от изложеното в исковата молба, ИНТЕРСАН ООД претендира извършени подобрения в сгради с идентификационни №№ 83510.669.49.2, 83510.669.49.4 и 83510.669.49.6.
Между страните не се спори, че по силата на наемния договор дружеството е държало отдадените му под наем обекти от 01.08.2007 г. до 19.09.2012 г., когато имотът е бил продаден от наемодателя на трето лице.
Що се отнася до претендираните като извършени ремонти в процесните имоти, предвид разпоредбата на т.8 от договора за наем от 01.08.2007 г., в която е посочено изрично, че наемателят се задължава да извърши ремонтни работи на покривите и фасадите на наетите складови помещения, с оглед на поддържането им в нормално за експлоатацията им състояние, със свои парични средства и за своя сметка, и няма право на каквито и да е претенции за вложените в ремонтите парични средства и труд, както и на основание приетото с решение № 329/09.01.2013 г. по гр.д. № 381/2012 г., ІІІ г.о. на ВКС и решение № 207/19.01.2017 г. по т.д. № 2584/2015 г., І т.о. на ВКС, които са постановени по реда на чл.290 от ГПК и задължителни, а именно, че наемодателят не дължи обезщетение за извършени в наетия имот ремонти при наличие на изрична клауза в договора, че същите са за сметка на наемателя, съдът е приел, че ИНТЕРСАН ООД няма материално право да претендира заплащането на суми за материали, изразходвани за ремонти, посочени по-горе в т.5 – за затваряне на навес и поставяне на метална врата в сграда № 2, в размер на 793.87 лева; т.7 – за цялостно препокриване на покрив на магазин в сграда № 6, в размер на 2 581.48 лева; т.8 – за препокриване на покриви на сграда № 6 и № 2, в размер на 535.36 лева и по т.9 – за препокриване на склад в заден двор дясно, представляващ сграда №2, в размер на 220.99 лева, или общо 4 131.70 лева. Ето защо относно визираните ремонти и за посочената сума исковата претенция е счетена за неоснователна.
По отношение на останалите ремонти по т.1, т.2, т.3, т.4 и т.6 е прието, че според естеството си те представляват преустройства, подобрения и модернизации, които, по силата на т.6 и т.7 от договора за наем, наемателят е имал право да извършва само след предварително писмено съгласие на наемодателя или ако помещенията не са били предадени в надлежното състояние, каквито обстоятелства не се установяват по делото.
Предвид изложеното и че с клаузите на т.6 и т.7 от наемния договор наемодателят изрично се е противопоставил на осъществяването на какъвто и да е вид интервенции в наетите помещения без негово съгласие, освен на обикновени поправки по смисъла на чл.231, ал.1 от ЗЗД, съдът е приел, че не са налице хипотезите на чл.230, ал.2 и чл.231 от ЗЗД и отговорността на О. Шумен за извършените ремонти е предвидената в чл.61, ал.3, вр. чл.59, ал.1 от ЗЗД, от което следва, че при доказване на твърдените от него ремонти, наемателят има право на по-малкото измежду това, с което е обеднял във връзка извършването им и това, с което наемодателят се е обогатил – увеличената стойност на имота към датата на извършване на строителната дейност.
Във връзка с претендираните в т.1, т.2, т.3, т.4 и т.6 разходи, предвид вида на извършените СМР, събраните писмени и гласни доказателства, както и приложения по делото снимков материал, съдът е приел, че те представляват подобрения, тъй като не са текущи ремонти, не са свързани със запазване целостта на имотите и нямат характер на луксозни, като направените във връзка с тях разноски са полезни. По въпроса дали спорните СМР са действително извършени и от кого са ангажирани гласни доказателства, които са обсъдени от съда.
Въз основа на заключенията на вещите лица по тройната СТЕ и единичната повторна СТЕ, назначена във въззивното производство, съдът е приел, че пред сграда № 2, на един етаж е изграден метален навес, част от който е преграден със стена и затворен с четири броя метални врати, като навесът е на терен извън предвидената квадратура на сградата. В сграда № 6, на един етаж, са обособени битово и търговско помещение, чрез изграждане на стена и санитарен възел. Претендираните с исковата молба СМР са налични и са осъществени в сгради № 2 и № 6. Според заключението на вещото лице по СИЕ е прието, че всички фактури, издадени от наемателя, приложени по делото и касаещи спорните ремонти, са включени в дневника за покупките на купувача, както в дневниците на продавачите, с изключение на две фактури, и сумите по тях са платени. Закупените стоки са записани в счетоводството на дружеството като разходи за материали. Въз основа на комплексна преценка на всички относими доказателства по делото, надлежно мотивирана, въззивният съд е приел, че сочените в исковата молба подобрения са осъществени от наемателя в срока на действие на наемния договор от 01.08.2007 г.
Според заключението на вещото лице по първоначалната СТЕ, назначена във въззивното производство, стойността на вложените в СМР материали, без материалите за направа на покриви и фасади, както и без тези, които могат да бъдат отделени без нарушаване веществената и функционалната цялост на имота, а именно – подовата настилка балатум, осветителните тела и металните врати, възлиза на 5 850 лева / 504 + 5 346 /, като същите увеличават стойността на имота към датата на отчуждаването му от наемодателя – 19.09.2012 г. със сумата от 6 029.43 лева / 845.43 + 5 184 /. Посочените изчисления се базират на това, че съдът приспада сумите за направа на покриви, включени в т.6 от заключението. Съдът е изложил подробни съображения, защо кредитира именно това заключение, като въз основа на него счита предявеният иск с основание чл.61, ал.3, вр. чл.59 от ЗЗД за основателен до този размер.
Отделно от това, съдът е изложил и подробни съображения, защо не приема за основателно възражението на настоящия касатор за недължимост на направените разходи, поради незаконност на извършените подобрения, както и възражението за погасяване на правото на иск по давност.
Във връзка с възражението за прихващане с насрещно вземане за обезщетение за вреди от неизпълнение от страна на ищеца – наемател на задължението му по раздел V, т.6 от договора за наем от 01.08.2007 г. – да не извършва подобрения в наетите имоти, без съгласие на наемодателя, в размер до евентуално установените задължения към ищеца за заплащане на претендираните подобрения, съдът е приел, че същото не е доказано, т.к. не е установено настъпването на конкретни претърпени от О. Шумен вреди.
С оглед мотивите в обжалваното въззивно решение, настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение приема следното:
Не се установяват основания за достъп до касация по см. на чл.280 ал.2 ГПК. Обжалваното въззивно решение не се преценява като вероятно недопустимо, нито като очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана и тежка форма на неправилността, не е идентична с основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, както счита касаторът. За да е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане до касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, че законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Няма да е очевидно неправилен актът, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС или Съда на ЕС. Актът би могъл да е очевидно неправилен, когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като във всички останали случаи необосноваността, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност няма да представлява основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Във връзка с първия формулиран въпрос следва да се посочи, че въззивният съд не е напуснал пределите на спора след отменителното решение на ВКС по жалба против предходното въззивно решение, както и се е съобразил с дадените в него указания. Съдът в действителност се е произнасял и по въпроси, които, с оглед посоченото решение, следва да се считат за разрешени, но това не се е отразило на постановения изход от спора. По тези съображения въпросът не е разрешен в противоречие със задължителните указания на ВКС или с практика по приложението на чл. 294 ГПК. Оплакванията за несъобразяване с дадените указания са такива по правилността на решението, която не може да се преценява от съда в производството по чл.288 ГПК. Въпросите от втората група са частично фактически обусловени, а не с изискуемия от чл.280 ал.1 ГПК правен характер; на следващо място частично се явяват разрешени с решение № 207/19.01.2017 г. по т.д.№ 2584/2015 г. по описа на ВКС, ТК, І отделение, а в останалата си част не се преценяват като разрешени в противоречие с практиката на ВКС относно приложението на чл.61 ал.3 ЗЗД вр. чл.59 ЗЗД. Въпросите от третата група във връзка с това, как следва да се преценява заключение на вещо лице, също не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение по т.д.№ 475/2012 г. на ІІ ТО и решение по гр.д.№ 588/2011 г. на ІІІ ГО /второто е постановено по въпроса относно служебното задължение на съда да поставя допълнителни задачи на вещото лице, но съдържа и мотиви, как заключението следва да бъде ценено и обсъдено/. По четвъртия въпрос следва да се посочи, че съдът е изложил изцяло самостоятелни мотиви на четиринадесет страници, обхващащи целия спорен предмет, поради което въпросът за задълженията на въззивния съд да мотивира акта си съобразно правилата на ГПК също не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС /решение по т.д.№ 4309/13 г. на І ТО/.
По изложените съображения, искането за допускане на касационно обжалване на решението на Шуменския окръжен съд в осъдителната му част се преценява като неоснователно.
Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 85 от 24.10.2017 г., постановено по в.т.д.№ 17/2017 г. на Шуменския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: