5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 272
София, 02.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на eдинадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2839/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 15611 от 21.09.2017 г., подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1914 от 07.08.2017 г. по т.д. № 6002/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 1454 от 12.08.2016 г. по т.д. № 8464/2013 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-9 състав в частта, с която дружеството касатор е осъдено да заплати на основание чл.99, ал.1ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД на [фирма] следните суми: 173 855 лв., представляваща главница по договор за прехвърляне на вземане от 10.10.2013 г., сключен между [фирма] – цедент и [фирма] – цесионер, което вземане произтича от неплатени суми по договор за СМР от 19.11.2010 г., сключен между [фирма] и [фирма] – част от вземане по фактура № [ЕГН]/21.12.2012 г., на обща стойност 291 546.44 лв., ведно със законната лихва от 18.12.2013 г. до окончателното плащане и за сумата 46 524.59 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва по индивидуализирани в решението фактури, до завеждане на исковата молба и при отчитане на извършено на 06.02.2013 г. плащане, с присъждане на разноски.
Касаторът поддържа доводи за процесуална недопустимост на решението, с позоваване на Устава на [фирма], съгласно който за завеждане на искови производства над 200 хил.лева се изисква решение на СД. Твърди и недопустимост на договора за цесия, поради липса на решение на СД да дружеството – цедент. Счита, че искът не е предявен от надлежна страна в процеса – недопустимо е предявена от цесионера. Евентуално, касаторът счита въззивното решение за неправилно, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране. Позовава се на допуснати от съда нарушения на материалния закон – чл.103, ал.3 и чл.104 ЗЗД. Оспорва се изводът, че съгласието на длъжника по чл.103, ал.3 ЗЗД може да се установява с конклудентни действия. Твърди, че след като не е изпълнено изискването за изрично писмено съгласие, то чл.103, ал.3 от ЗЗД е неприложим и длъжникът може да прихваща задължението си спрямо цесионера със свое задължение към предишния кредитор. Според касатора, въззивният съд неправилно приема, че с отговора на исковата молба ответникът твърди, че е извършил извънсъдебно прихващане, а не съдебно прихващане с дължима от изпълнителя неустойка за забава в размер на 223 225.63 лв. В касационната жалба са подробно мотивирани и твърдените от касатора нарушения на процесуалния закон и необоснованост на атакуваното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано и на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съгласието на длъжника по чл.103, ал.3 ЗЗД да се даде на цесионера не изрично и не в писмена форма, а чрез конклудентни действия /мълчаливо съгласие/. Какви биха били тези конклудентни действия и кога във времето следва да са налице – към момента на предявяване на иска или в хода на съдебното производство; 2. Следва ли длъжникът, извършил прихващане със задължение на цедента, да доказва изразеното несъгласие с цесията, или е задължение на страната цесионер да докаже, че е получила изрично съгласие по чл.103, ал.3 ЗЗД, за да не може длъжникът да й противопоставя вземането си към цедента; При липса на съгласие в горната хипотеза, наличието на изявление за прихващане от длъжника със задължение на цедента, следва ли да бъде счетено за изрично несъгласие с цесията и до кой момент може да бъде изразено това несъгласие; 3. Съдебното изявление за прихващане може ли да се направи с неликвидно изискуемо активно вземане; 4. От кой момент и при наличие на какви обстоятелства може да се приеме, че са доказани по основание и размер насрещните задължения между страните, за да може да се приложи разпоредбата на чл.103 ЗЗД и 5. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви, или е допустимо само да препрати към мотивите на първоинстанционното решение. Към изложението са приложени съдебни актове, с които се обосновават допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, по съответните въпроси.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на обжалването. В постъпилия по делото писмен отговор подробно е мотивирано становище по всеки един от поставените въпроси и по поддържаните от касатора допълнителни предпоставки. По същество се твърди неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба се преценява като процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
При постановяване на обжалваното решение, съставът на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна за безспорно установено, че на 19.11.2010 г. между [фирма] като възложител и [фирма] като изпълнител, е сключен договор за извършване на СМР на обект „Кръстовище на две нива в [населено място], [улица], като извършените от изпълнителя СМР са предадени на възложителя, но част от тях са останали незаплатени – по фактура № [ЕГН]/26.09.2012 г. – остатък от 129 156.56 лв. и по фактура № [ЕГН]/21.12.2012 г. – 291 546.44 лв., или общо 420 703 лева. След предявяване на исковата молба, но преди връчване на препис от нея на ответника, последният е заплатил на ищеца, по банков път, сумата 246 848 лв. На 10.10.2013 г. [фирма] е прехвърлило на цесионера [фирма] свое вземане от [фирма] в размер на главницата от 420 703 лв., за което длъжникът е надлежно уведомен.
По спорния въпрос – дължи ли се плащане на остатъка от неплатени суми по договора за изпълнение на СМР, въззивният съд е приел, че ответникът е направил правопогасяващи възражения, основани на твърдения за удържана неустойка за забава в размер на 223 225.63 лв., съгл. чл.25 от договора от 19.11.2010 г., предвид допуснато от изпълнителя закъснение при изпълнение и предаване на СМР, квалифицирано като извънсъдебно прихващане.
Въз основа на писмените доказателства по делото и при съобразяване на констатациите на счетоводните експерти за счетоводно закриване на задължението на [фирма] към [фирма] по сметка „Доставчици” и откриване на партида на [фирма] по сметка „Други кредитори”, извършени след уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД, въззивният съдебен състав е извел извод за доказаност на предпоставките на чл.103, ал.3 от ЗЗД, поради което ответникът не може да прихване задължението си срещу вземане към предишния кредитор, в случая цедента. Отхвърлени са доводите на въззивника /сега касатор/, че съгласието по чл.103, ал.3 от ЗЗД следва да е изрично и в писмена форма. Прието е, че съгласието на длъжника се установява от извършените от него действия преди цесията да породи действие по отношение на него и действията след този момент, а именно: осчетоводяването на процесните фактури от длъжника, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит, без да е направено възражение за прихващане, основано на чл.25 от договора, закриването на партидата на цедента и откриване на партида на цесионера; заплащане на част от задължението след депозиране на исковата молба и удържане на неустойка в размер на 223 225.63 лв. Посочените действия на дружеството – възложител по договора от 19.11.2010 г. са квалифицирани като мълчаливо изразено съгласие с конклудентни действия от страна на възложителя с прехвърлянето на вземането, поради което той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента.
В съобразителната част към решението са изложени и евентуални мотиви – за липса на валидно извършено извънсъдебно прихващане от длъжника.
При постановяване на решението въззивният съд е използвал и предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първата инстанция.
С оглед решаващата правна воля на САС, обективирана в основните мотиви към решението, настоящият съдебен състав приема за основателно искането за допускане на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по първите два въпроса относно предпоставките за приложение на чл.103, ал.3 от ЗЗД – за невъзникване, съответно погасяване на правото на компенсация на длъжника към цесионера със свое вземане към цедента, при съобщена му цесия по чл.99, ал.3 от ЗЗД и за разпределяне на тежестта на доказване в процеса. По тези въпроси, твърдяната и доказана от касатора противоречива практика на съдилищата /с оглед влязлото в сила решение по гр.д. № 2638/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив/ е констатирана и в приложеното към жалбата определение по т.д. № 1873/2016 г. на ВКС, І т.о., но вече е преодоляна с постановеното към настоящия момент решение № 247 от 02.03.2018 г. по посоченото т.д. № 1873/2016 г. Именно затова касационното разглеждане на делото следва да се допусне по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – за проверка съответствието на даденото от съда разрешение по посочените въпроси със задължителна, по см. на т.2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, практика на ВКС.
Останалите правни въпроси са релевантни съответно към поддържаните основания за касиране и към евентуалните изводи на съда. Доводите за вероятна недопустимост на въззивното решение към настоящия момент не следва да се счетат за основателни.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1914 от 07.08.2017 г. по т.д. № 6002/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 5 състав.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото платежен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 4 409 /четири хиляди четиристотин и девет/ лева.
В съобщението да се впише изрично, че при неизпълнение на указанието в срок, касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внасяне в срок на указаната държавна такса, делото да се докладва на председателя на II т.о. за насрочване в публично съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: