О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
Гр. София, 26.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
Търг. дело № 2385/2018 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 365 от 12.02.2018 г. на АС – София, 4 състав по гр.д.№ 4364/2016 г., както следва:
ЕНТЕБА ИНК ЕООД [населено място] /трето лице – помагач на ответника/, чрез процесуален пълномощник, обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение по гр.д.№ 13921/2013 г. на СГС, І ГО, І състав в отхвърлителната му част и потвърждаване на същото решение в осъдителната му част, са уважени исковете на И. И. С. против КЮ БИ И ИНШУРЪНС /ЮРЪП/ ЛИМИТИД, чрез КЛОН СОФИЯ КЧТ, за заплащане на сумата 74 060,13 лв. – застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно събитие на 13.09.2012 г., на основание чл.208 ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.10.2013 г. до окончателното й изплащане; и за заплащане на сумата 2 185.02 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.07.2013 г. до 15.10.2013 г., на основание чл.86 ал.1 ЗЗД.
Оплакванията в жалбата са, че решението в тази част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени съображения, свързани с приложението на чл.162 ГПК, се моли за неговата отмяна и за връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, при правилно прилагане и тълкуване на закона.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на ЕНТЕБА ИНК ЕООД за допускане на касационно обжалване на решението е основано на следните въпроси: 1/ Как съдът следва да приложи нормата на чл.162 ГПК в хипотезата, когато самият той изрично констатира необходимостта от прилагането й и преценява иска за основателен, но че не е установен размерът му. Твърди се допуснато противоречие по този въпрос с решения на ВКС, ГК по гр.д.№ 1242/2010 г. и № 5247/2013 г. на ІІІ г.о. 2/ Не е ли недопустимо въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и да изведе правните си изводи от доказателства, които са допуснати и събрани, но своевременно оспорени пред І-во инстанционния съд. По втория въпрос се сочи противоречие с т.3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр.д.№ 177/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. 3/ Не е ли очевидно неправилно решението, чрез което се изменя законово определената функция на застрахователното обезщетение, като вместо поправяне на вредите, увреденият се обогатява. Чрез този въпрос се въвежда основанието за достъп до касация по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
Против касационната жалба в срока по чл.287 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – И. И. С., чрез процесуалния й пълномощник, със становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски.
От своя страна И. И. С. обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковата й претенция за присъждане на застрахователно обезщетение за разликата над 74 060,13 лв. до пълния предявен размер от 86 508,32 лв. и съответното обезщетение за забава за разликата над 2 185,02 лв. до 2 552,28 лв.
В касационната жалба се развиват подробни съображения за наличие на основанията по чл.281 т.3 ГПК за касиране на решението в посочената част, като касаторът също се позовава на неправилното приложение на чл.162 ГПК, както и на други процесуалноправни норми. Моли се решението в тази част да бъде отменено и да бъде постановено решение по същество, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени, с присъждане на разноските за всички инстанции.
Искането за допускане на решението до обжалване е основано на доводи за очевидна неправилност, както и на следните, формулирани в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти; длъжен ли е да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при определяне обема на причинените от застрахователното събитие вреди и извършените ремонтни работи, както и при определяне размера на дължимото на застрахованото лице обезщетение; необходимо ли е въззивният съд да обоснове доказателствените и правните си изводи и да изложи подробни и пълни мотиви към постановеното решение; следва ли въззивният съд при преценка на обстоятелствата по делото и събраните доказателства да съобрази правилата на логиката, науката и опита. По този въпрос се твърди противоречие с практика на ВКС – ТР №1/04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, решения на ВКС по: гр.д.№ 59/2011 г. на І г.о., гр.д.№ 7364/2013 г. на ІІІ г.о., по гр.д.№ 5980/2014 г. на І г.о. и мн. други. 2/ Може ли съдът да прилага разпоредбата на чл.162 ГПК за определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение при проведено главно и пълно доказване на размера на предявения иск; при определяне на размера на иска по реда на чл.162 ГПК следва ли преценката на съда да е съобразена с всички обстоятелства от значение за спорното право и данни за размера на исковата претенция. По втория въпрос се навеждат доводи за несъответствие на приетото от въззивния съд и съдебната практика на ВКС по гр.д.№ 603/2012 г. на ІV г.о., гр.д.№ 4880/2015 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 7672/2013 г. на ІV г.о. 3/ Задължено ли е застрахованото лице да проведе производство по обезпечение на доказателства по чл.207 ГПК преди предявяване пред съда на претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение; може ли застрахованото лице да инициира производство по чл.207 и сл. ГПК при липса на законоустановените предпоставки за това. По така формулирания въпрос отново се сочи противоречие с практиката на ВКС – определение по ч.гр.д.№ 513/2018 г. на ІV г.о., определение по ч.гр.д.№ 6820/2014 г. на ІІІ г.о. 4/ Длъжен ли е съдът при пълно и главно доказване наличието на материалноправните предпоставки за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение в пълен размер да уважи изцяло предявения иск; длъжен ли е съдът да уважи претенцията на застрахованото лице за заплащане на обезщетение за всички извършени разходи за възстановяване на застрахования имот във вида му отпреди настъпването на застрахователното събитие. Релевира се, че по последния въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие на практиката на ВКС, както следва: по т.д.№ 2162/2013 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 1069/2010 г. на ІІ т.о.
Против тази жалба в срока по чл.287 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника КЮ БИ И ИНШУРЪНС /ЮРЪП/ ЛИМИТИД, чрез процесуалния му пълномощник, със становище за нейната недопустимост по чл.280 ал.3 т.1 ГПК, евентуално – за неоснователност на искането за достъп до касация, както и на самата касационна жалба. В отговора се изразява и становище за основателност на исканията по касационната жалба на третото лице – помагач ЕНТЕБА ИНК ЕООД. Претендират се разноски.
За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, съобрази следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Неоснователно е възражението на КЮ БИ И ИНШУРЪНС /ЮРЪП/ ЛИМИТИД за необжалваемост на въззивното решение по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 ГПК, доколкото посоченият в нормата критерий е цената на иска, а не обжалваемият интерес пред касационната инстанция. В случая цената на иска е над 20 000 лв. и въззивното решение подлежи на касационно обжалване в посочените по-горе части.
І. Настоящият съдебен състав намира, че искането на ЕНТЕБА ИНК ЕООД за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от този касатор част е неоснователно, поради следното:
Постановявайки решението си, въззивният съд е намерил, че искът по чл.208 ал.1 КЗ /отм./ за обезщетяване на конкретно посочени вреди, причинени при настъпило застрахователно събитие – наводнение, в резултат на авария по ВиК инсталация, възникнало на третия етаж на сградата в [населено място], [улица] на 13.09.2012 г. в имот на третото лице – помагач и разпростряло се в имота на ищцата И. С., е доказан по основание, с изключение на някои от претендираните щети. В случая обаче всички твърдяни от ищеца като възникнали щети са били надлежно остойностени, съобразно уговореното със застрахователя /а именно по тяхната възстановителна стойност/, като съдът е посочил, че са събрани преки доказателства за разходите за отстраняване на щетите и по делото не е установена причина за определяне на някаква друга тяхна стойност. Съдът е приел, че липсата на предварително съгласуване на възстановителните разходи със застрахователя няма за правна последица освобождаването му от отговорност, като в този смисъл се е позовал освен на разпоредби от КЗ /отм./, така и на процесуалната разпоредба на чл.162 ГПК. Следователно, първият формулиран от касатора въпрос няма обуславящо правната воля на съда значение, т.к. в решението не е прието, че искът е останал недоказан по размер, в какъвто смисъл е обосновано поставянето на въпроса относно приложението на чл.162 ГПК.
По отношение на втория въпрос следва да се посочи, че той е некоректно зададен, не кореспондира с цитираната от касатора съдебна практика, касаеща предпоставките за служебно назначаване на експертиза от въззивния съд, както и че самата практика е неотносима към конкретния казус. В случая съдът не е допуснал нарушение, респективно, не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като е отказал да назначи поисканата нова техническа експертиза, същевременно е призовал вещите лица, изготвили заключенията пред първата инстанция, да изслушат допуснатите от въззивния съд свидетелски показания, както и да се запознаят с новопредставените писмени доказателства и да дадат мнение по реда на чл.267 ал.2 ГПК, дали новите доказателства създават основания за изменение на така дадените експертни заключения.
Третият въпрос касае приложението на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно споделяната от настоящия състав практика на ВКС, Търговска колегия, очевидната неправилност, като квалифицирана и тежка форма на неправилността, не е идентична с основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане до касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, че законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Няма да е очевидно неправилен актът, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС или Съда на ЕС. Актът би могъл да е очевидно неправилен, когато страда от явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като във всички останали случаи необосноваността, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност няма да представлява основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. С оглед горното, твърдението на касатора, че присъденото обезщетение надхвърляло размера на вредите и се превръщало в средство за неоснователно обогатяване, може да обоснове единствено неправилност по см. на чл.281 т.3 ГПК, която не подлежи на разглеждане на настоящата фаза от касационното производство.
ІІ. Касационно обжалване не следва да се допуска и по жалбата на И. И. С., по следните съображения:
По въпроса за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението не се констатира отклонение от практиката на ВКС – съдът е обсъдил самостоятелно твърденията и доводите на страните относно правнорелевантните факти, като е направил съвкупен, задълбочен и обективен анализ на събраните по делото доказателства. По въпроса за приложението на чл.162 ГПК – както се посочи по-горе, съдът не е основал решаващите си правни изводи на тази правна норма, тъй като е установил доказване на размера на обезщетението. Третият въпрос също не се преценява като такъв от значение за разрешаването на делото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съдът е вметнал, че с оглед момента на настъпване на щетите и последвалия ремонт, едно производство по обезпечаване на доказателствата би било от полза, но в никакъв случай не е основал извода си за частична недоказаност на исковата претенция на липсата на производство по чл.207 ГПК. Последният въпрос е изцяло относно обосноваността и правилността на въззивното решение и поради това не представлява правен въпрос, който да бъде преценяван в производството по чл.288 ГПК. Относно доводите за наличие на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за достъп до касация, по причина, че правните изводи на въззивния съд не кореспондират нито със събраните по делото доказателства, нито с житейската логика, важат съображенията за липса на такова, изложени по-горе.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 365 от 12.02.2018 г. на АС – София, 4 състав, постановено по гр.д.№ 4364/2016 г., в обжалваните части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: