О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.319
София.22.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1907/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните си пълномощници, срещу решение № 360 от 23.02.2015 г. по т.д. № 4199/2014 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което: 1. след отмяна на решение от 07.08.2014 г. по т.д. № 1160/2013 г. на СГС, ТО, VІ-1 състав в частта, с която М. К. Б. е осъден да заплати на [фирма] сумата от 300 000 лева, на основание чл.92 ЗЗД – неустойка за неоснователно прекратяване на договор от 25.08.2010 г., изменен с анекс от 12.05.2011 г., анекс от 18.08.2011 г. и анекс от 03.08.2012 г., предвидена в чл.9.4 от договора, този иск е отхвърлен; 2. е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу М. Б. иск по чл.92 ЗЗД за сумата 300 000 лв. неустойка по чл.9.4 от договор от 25.08.2010 г. и анексите към него за това, че в нарушение на чл.2.5 без съгласието на ищеца е сключил с трети лица договор със сходен предмет; 3. е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу М. Б. иск по чл.92 ЗЗД за сумата от 20 000 лв. – неустойка по чл.9.3 от същия договор за това, че не е предал предаването „К.: Директно” за излъчване на 02.02.2013 г.
В жалбата се поддържат основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, с искане за касирането му. Според дружеството-касатор въззивният съд е допуснал нарушение на чл.269, изр.2 ГПК като се е произнесъл извън наведените във въззивната жалба оплаквания, а от друга страна, не е спазил правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса; допуснал е смешение на фактическите състави на два различни института – размера на обезщетението по чл.82 ЗЗД и на неустойката по чл.92 ЗЗД, като е приел, че не е налице пропусната полза, поради което не се дължи и неустойка; неправилно е квалифициран договора като изработка вместо като рамков договор за използване на аудио-визуално произведение по см. на чл.9 ЗЗД във вр. с чл.90а, 90в и чл.36 ЗАПСП; допуснато е нарушение на чл.20 ЗЗД при произнасяне по четвъртия евентуален иск. Подробни съображения по всяко едно от основанията за неправилност са развити в жалбата.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на изрично формулирани процесуалноправни и материалноправни въпроси.
Ответникът по касация – М. К. Б. от [населено място], чрез процесуалните си пълномощници, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно. Съображения в подкрепа на становището са развити подробно в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния едномесечен срок.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийския апелативен съд, след преценка на доказателствения материал по спора, е приел за безспорно сключването на 25.08.2010 г. на договор между страните, по силата на който ищецът, в качеството му на продуцент, е възложил на ответника, в качеството му на артист-изпълнител, участие в подготовката и заснемането на седмично ТВ предаване с работно заглавие „Конферентна връзка”, като първоначално уговорения срок е продължаван с последващи анекси до 31.07.2014 г. По спорния въпрос – дали с изявлението на ответника от 31.01.2013 г. е прекратен договора, въззивният съд е приел, че независимо от предвидените в чл.8 основания за прекратяване на договора, след които не е визирано право на ответника за предсрочно едностранно прекратяване на договора, процесният договор е бил прекратен именно считано от 31.01.2013 г. Този извод е основан на разпоредбата на чл.9.4 /в раздел „Обезщетения и неустойки”/, в която е предвидено, че ответникът дължи неустойка в размер на 300 000 лева, ако прекрати предсрочно едностранно договора. Не са споделени доводите на страните за липса на уговорена възможност ответникът да прекрати предсрочно едностранно договора, както и затова, че в посочената разпоредба е предвидена неустойка за фактическо прекратяване изпълнението на задълженията на ответника по договора.
Решаващият съдебен състав е приел за основателно възражението на ответника за нищожност на предвидената неустойка поради това, че излиза извън обезщетителната и санкционната й функции. Това становище произтича от извършената от съда съпоставка с паричния еквивалент на задължението, чието изпълнение се обезпечава – уговорено от страните в размер на 250 лв. за брой предаване, при задължение за 86 броя предавания, както и със стойността на очакваните вреди от евентуалното предсрочно прекратяване на договора. Последните вреди са преценени на база предвидените неустойки в сключения между ищеца и [фирма] договор за излъчване на предаването, както и от неполучаването на печалба, която ищецът би получил при изпълнение на договора му с третото лице. Възприето е, че тази печалба не възлиза на уговореното с телевизионния оператор възнаграждение в размер на 1 215 438 лв./без ДДС/, тъй като това възнаграждение включва всички разходи за производство на предаването: техника, заплати и осигуровки за техническия и творчески екип, възнаграждение за авторски и сродни нему права и др. Констатирано е, че не са налице твърдения за размера на тази печалба и съответно не са ангажирани доказателства в тази насока, с оглед на което е изведен извод, че единствените доказани очаквани вреди за ищеца се изразяват в заплащане на сума в размер на 50 000 лв. – най-високият размер на дължима от ищеца неустойка за неизпълнение на договора с [фирма]. Съпоставена с този размер, претендираната от ищеца неустойка по чл.9.4 от процесния договор, е приета за нищожна, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на основния принцип за справедливост и добросъвестност и като накърняваща добрите нрави.
С оглед неоснователността на иска по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка за това, че ответникът е прекратил едностранно предсрочно договора, въззивният съд е разгледал евентуалния иск по чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 300 000 лв. – неустойка по чл.9.4 от договора за това, че в нарушение на чл.2.5 без съгласието на ищеца е сключил с трети лица договор със сходен предмет. Този иск е отхвърлен по съображения, че договорът от 30.01.2013 г. е сключен между [фирма] и [фирма] и независимо, че ответникът М. Б., с псевдоним К., е бил собственик на капитала и управител на [фирма], забраната по чл.2.5 от процесния договор е неприложима, а от друга страна, неустойката е нищожна, с препращане към мотивите по първия иск.
Въззивният съд е постановил отхвърлително решение и по предявения в условието на евентуалност иск по чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв. – неустойка по чл.9.3 за това, че ответникът не е предал предаването „К.: Директно” за излъчване на 02.02.2013 г. Анализирайки част от договорните клаузи относно правата и задълженията на продуцента и на артиста-изпълнител, е изведен извод, че техническото реализиране на предаването като краен продукт е зависело изцяло от продуцента, а за неосъществяване на съдействие от страна на ответника не е предвидено заплащане на неустойка, поради което искът е неоснователен.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по част от исковете, предмет на делото.
Предвид обективираната в мотивите към атакувания съдебен акт правна воля на въззивния съд, като обуславящи изхода на делото по първия иск следва да се преценят въпросите, касаещи: правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса/ въпрос № 2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/, и критериите, които следва да се съобразяват при произнасяне по възражение за нищожност на неустойка поради противоречие с добрите нрави /въпрос № 5 от изложението/. Този въпрос е формулиран от касатора по следния начин: Може ли съдът при възражение за нищожност на клауза за неустойка поради противоречието й с добрите нрави и при използване на критериите съотношение на размера на неустойката с естеството на задължението и вида на неизпълнението, да преценява паричния еквивалент на престацията на страната, в чиято тежест е уговорена неустойката.
Като доказана следва да се прецени поддържаната от дружеството-касатор допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, предвид задължителната практика на ВКС – т.3 от ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС/ по въпрос № 5/ и приложените към жалбата решения на различни съдебни състави на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/ по въпрос № 2/.
Касационното обжалване по първия евентуален иск следва да се допусне за проверка съответствието на дадените от въззивния съд разрешения по посочените правни въпроси със задължителната практика на ВКС, на която е основано искането за достъп до касация.
Касационно обжалване следва да се допусне и в частта, с която въззивният съд е отхвърлил евентуалния иск с правно основание чл.92 ЗЗД, във вр. с чл.9.3 от договора за заплащане на неустойка в размер на 20 000 лв. по въпроса за критериите по чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорни клаузи. С цитираната от касатора и приложена практика на ВКС, попадаща в обхвата на задължителната за долустоящите спрямо ВКС съдилища /по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС / е доказано поддържаното допълнително основание за допускане на обжалването по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Не са налице предпоставките за достъп до касация по отхвърления от въззивния съд евентуален иск за заплащане на сумата 300 000 лева –неустойка по чл.9.4 от процесния договор за това, че в нарушение на чл.2.5 ответникът е сключил с трети лица договор със сходен предмет, без съгласието на ищеца. Като относими към тази част от атакуваното решение следва да се преценят поставените от касатора материалноправни въпроси, касаещи критериите, които са от значение при произнасяне от страна на съда по възражението за нищожност на неустоечна клауза. Тези въпроси обаче не са единствено обуславящи за формиране на правната воля на съда по този иск, тъй като са релевантни само към допълнителните съображения, изложените в мотивната част. Следователно, касаторът не е доказал основната предпоставка за допускане на обжалването в тази част от въззивния съдебен акт.
Останалите въпроси са относими към инвокираните основания за касиране на решението.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 360 от 23.02.2015 г. по т.д. № 4199/2014 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, в частта с която след отмяна на решение от 07.08.2014 г. по т.д. № 1160/2013 г. на СГС, ТО, VІ-1 състав в частта, с която М. К. Б. е осъден да заплати на [фирма] сумата от 300 000 лева, на основание чл.92 ЗЗД – неустойка за неоснователно прекратяване на договор от 25.08.2010 г., изменен с анекс от 12.05.2011 г., анекс от 18.08.2011 г. и анекс от 03.08.2012 г., предвидена в чл.9.4 от договора, този иск е отхвърлен и в частта с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу М. К. Б. иск по чл.92 ЗЗД за сумата от 20 000 лв. – неустойка по чл.9.3 от същия договор за това, че не е предал предаването „К.: Директно” за излъчване на 02.02.2013 г.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 360 от 23.02.2015 г. по т.д. № 4199/2014 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, в останалата обжалвана част – за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу М. Б. иск по чл.92 ЗЗД за сумата 300 000 лв. неустойка по чл.9.4 от договор от 25.08.2010 г. и анексите към него за това, че в нарушение на чл.2.5 без съгласието на ищеца е сключил с трети лица договор със сходен предмет.
УКАЗВА на касатора – [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 6 000 / шест хиляди/ лева, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. След изпълнение на указанието, делото да се докладва на председателя на ІІ т.о за насрочване.
В съобщението до касатора да се впише изрично, че при неизпълнение на указанието, касационното производство ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: