2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
София, 18.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.02.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ. СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 282 /2012 година
за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл.250 ГПК.
Образувано е по молбата на Н. Й. Й. от [населено място] за допълване на постановеното по реда на чл.288 ГПК определение № 429 от 24.06.2013 год., по т.д.№ 282/2012 год. на второ търговско отделение на ВКС. Искането си за допълване на горепосочения влязъл в сила съдебен акт на състав на ВКС,ТК молителят е обосновал с липсата на произнасяне по подадената от него касационна жалба с вх.№ 8847/ 07.10.2010 год..
В срока по чл.250, ал.2 ГПК не е постъпил отговор по молбата.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.250 ГПК, намира:
Молбата следва да бъде приета за основателна, доколкото се касае до заявена от молителя самостоятелна касационна жалба срещу въззивен съдебен акт на Софийски апелативен съд, по която липсва произнасяне в производството по чл.288 ГПК.
Видно от съдържанието на определение № 429 от 24.06.2013 год., по т.д.№ 282/2012 год., при постановяването му съставът на второ търговско отделение на ВКС е пропуснал да се произнесе по касационната жалба на настоящия молител, който в качеството си на конституиран по реда на чл.15, ал.3 ГПК / отм./ ищец по делото, е обжалвал въззивното решение на Софийски апелативен съд № 437 от 17.08.2010 год., по в.т.д.№ 1847/ 2009 год., в частта, с която след постановеното с решение № 21 от 15. 01.2009 год., по т.д.№ 711 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС връщане на делото за ново разглеждане е потвърден съдебния акт на първостепенния съд в неговата отхвърлителна част.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на материалния закон и на процесуалното правило на чл. 188 ГПК/ отм./, при действието на която разпоредба се е развило въззивното производство. Касаторът счита, че при изграждане на крайния си правен извод за неоснователност на предявената искова претенция, основана на чл.94, ал.1 ЗАПСП, във вр. с чл.15 т.2, 4 и 5 и чл.40, ал.7 ЗАПСП в посочената в касационната жалба част, Софийски апелативен съд необосновано и в несъответствие с изискванията на процесуалния закон е игнорирал събраните гласни доказателства, установяващи обема на реално понесените от него, като продуцент, неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване и неправилно е приложил разпоредбите на чл.94а ЗПСП и чл.94б ЗАПСП във вр. с § 58, ал.2 от ЗИД на ЗАПСП, по отношение претенцията му за имуществени вреди, допускайки по този начин лишен от основание в действащото законодателство „дуализъм” в правния режим на защита на двете категории права – авторски и сродните на тях. Подробно в тази вр. са развити и доводи, свързани с характера на обезщетението по чл.94 ЗАПСП, което, според изразеното в касационната жалба становище, има преди всичко превантивна и възпираща цел, за разлика от предимно компенсаторното обезщетение по чл.45 ЗЗД, обстоятелство останало несъобразено при постановяване на обжалваното въззивно решение.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, наименовано „молба –приложение”, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за релевантни за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право : 1.” Легитимирани ли са организациите за колективно управление на права да предприемат действия за защита, вкл. да предявяват искове за защита на сродни / продуцентски права, съобразно редакцията на чл.40, ал.7 ЗАПСП, в редакцията и, обнародвана в ДВ бр. , в случаите, когато това нарушение е извършено през 2002 год., т.е., преди влизане в сила на ЗИД на ЗАПСП / ДВ бр.99/2005 год., в сила от 10.01.2006 год./ ? ” и 2. „ Допустимо ли е да бъдат предявявани искове по чл.94а, съответно по чл.95 ЗАПСП за защита не само на авторски, но и на сродни права за нарушения на последните, извършени преди 01.01.2006 год., при условие, че нормата на чл.94а ЗАПСП препраща към чл.94, който от своя страна в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр.28/ 2000 год., в сила от 05.05.2000 год. и изм. ДВ,бр.77/2002 год., в сила от 01.01.2003 год. изрично предвижда, че нарушителят на авторско право и сродно на него право или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване ?”
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, разполагаща със самостоятелно право на касационна жалба – конституиран в процеса по реда на чл.15, ал.3 ГПК/ отм./ титуляр на материалното право, предявено от процесуалния му субституент, срещу подлежащо на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивно съдебно решение, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, по следните съображения:
По първия от поставените от касатора Н. Й. Й. въпроси на процесуалното право, който макар и разширен като формулировка, е идентичен по съдържание с поставения от жалбоподателя – процесуален субституент СКУАП „И.” правен въпрос, настоящият съдебен състав е изразил становището си в определение № 429 от 24.06.2013 год., по т.д.№ 282/2012 год. , чието допълване чрез произнасяне и по касационната жалба на касатора Й. се иска. Следователно, доколкото в разглежданата хипотеза определението за допълване, заедно с първоначалното определение по чл.288 ГПК съставляват едно цяло и по този начин всъщност се дава отговор на всички подадени от страните по делото касационни жалби относно въведеното с тях правни въпроси, като обуславящи искането им за достъп до касационен контрол над горепосоченото въззивно решение на Софийски апелативен съд, то не съществува необходимост от преповтарянето му и в настоящето изложение.
Само за прецизност следва в тази вр. да се посочи, че въпросът за легитимацията на организациите за колективно управление на права да предприемат действия за защита, вкл. да предявяват искове за защита на сродни / продуцентски права, съобразно уточнените от жалбоподателя редакции на чл.40, ал.7 ЗАПСП, като свързан и с допустимостта на постановеното решение несъмнено е релевантен за крайния изход на делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – основна обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но недоказана по отношение на същия е допълнителната процесуална предпоставка – поддържания критерий за селекция по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
Аргументирано единствено с липса на съдебна практика и възпроизвеждане на законовия му текст, визираното селективно основание не отговаря на задължителните разяснения по т.4 на ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото и това само по себе си е достатъчно, за да се отрече приложимостта му.
Що се касае до втория от поставените от жалбоподателя въпроси на процесуалното право, същият е релевантен за изхода на делото, тъй като сезиран с жалба на процесуалния субституент на носителя на защитеното от ЗАПСП материално право, който в разглежданата хипотеза се проявява като процесуален застъпник, въззивният съд е счел, че ищцовото ЮЛ е оправомощено да претендира обезщетение за имуществени вреди на своя член – Н. Й. само в качеството му на режисьор на процесния филм, предвид приложимостта на разпоредбата на чл.94а, във вр. с чл.94 ЗАПСП, произтичаща от § 58, ал.2 от ПЗР на ЗИД ЗАПСП / ДВ, бр.99/2005 год., в сила от 10.01.2006 год./ и приключилите на 21.11.2006 год. устни състезания пред първостепенния съд.
По отношение на останалите претендирани обезщетения за имуществени вреди, конкретизирани от ищеца в т.2 и т.3 от уточняващата искова молба Софийски апелативен съд счел, че същите не могат да бъдат присъдени на предявеното основание, доколкото твърдяното нарушение и датата на входиране на исковата молба са преди горепосоченото изменение на ЗАПСП и новелите на чл.95а, 96б, както и изменената редакция на чл.96 ЗАПСП са неприложими към заварените случаи. Следователно, доколкото от разпоредбата на чл.90в в правноважимата и редакция към релевантния за спора момент в ДВ бр.77/2002 год. не следва, че е допустимо прилагането на чл.19 ЗАПСП по аналогия, то според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, организациите за колективно управление на право по чл.40 ЗАПСП не са и легитимирани да защитават по исков ред правата на филмов продуцент, свързани с получаване на възнаграждение, като акцентът е всъщност върху подлежащите на защита сродни на авторските права на последния.
Неоснователно по отношение на същия този въпрос е позоваването на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, отново мотивирано от касатора с липса на съдебна практика.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС въведеното селективно основание е налице тогава, когато произнасянето по значимия по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос се налага поради непълнота и неяснота на конкретна законова разпоредба, или е предпоставено от необходимост да бъде изоставена създадената до момента неправилна практика на съдилищата по приложението на съответната законова разпоредба или, макар и правилна, но формирана при други обществено икономически отношения тази съдебна практика се нуждае от осъвременяване. В случая, както разпоредбата на чл.90в ЗАПСП в редакцията и, обнародвана в ДВ бр.77/2002 год., предвиждаща прилагане по аналогия на конкретни разпоредби от ЗАПСП по отношение на включените в новосъздадената с редакцията на ЗАПСП в ДВ, бр.28/2000 год. Глава 10 „а” ЗАПС права на филмовите продуценти, така и тези на чл. 94а и чл.95 ЗАПСП са ясни и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието им чрез корективно тълкуване, а създадената съдебна практика по приложението им, макар оскъдна и нямаща задължителен за съдилищата характер, е правилна и непротиворечива, поради което отсъства необходимост от промяната и.
Що се отнася до начина, по който могат да бъдат защитени имуществените и неимуществени права на филмовия продуцент – самостоятелна категория права, сродни на авторските и определени в чл.90а, ал.1 и ал.2 ЗАПСП, в първите от които се включва и правото на същия да получи от ползувателя заплащане/ възнаграждение/ за преотстъпените права, то предвид въведения с предявените искови претенции спорен предмет, същият е ирелевантен за обжалваното въззивно решение и не следва да бъде обсъждан в производството по чл.288 ГПК.
Водим от гореизложените съображения и на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл. 250 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПЪЛВА определение № 429 от 24.06.2013 год., по т.д.№ 282/2012 год. на второ търговско отделение на ВКС,както следва:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 437 от 17.08.2010 год., по в.т.д.№ 1847/ 2009 год., по касационната жалба на Н. Й. Й. от [населено място] с вх.№ 8877/07.10.2010 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: