Р Е Ш Е Н И Е
№ 156
Гр.София, 21.04.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети април, 2015 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ДЖАМБАЗОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 320/15 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК.
С присъда, постановена на 16.06.14 г.от РС-София /СРС/, НО,121 състав по Н.О.Х.Д. 18186/13 г., И. Д. Д. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл.131,ал.1,т.12,пр.1 вр.чл.130,ал.2 НК и по чл.144,ал.3 вр.ал.1 НК. При прилагане разпоредбата на чл.54 НК за първото престъпление му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, а за второто- за срок от пет месеца. На основание чл.23,ал.1 НК е определено по-тежкото измежду двете наказания, а именно-лишаване от свобода за срок от пет месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. Д. е осъден да заплати на конституираните като граждански ищци В. и Я. Д. обезщетения за неимуществени вреди, съответно в размер на 1 000 и 2 000 лв.
Тази присъда е потвърдена с решение № 97/26.01.15 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/, НО, 17 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.4257/14 г.
В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /26.01.15 г./, на 12.02.15 г. е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство от пълномощник на осъдения Д., в което се развиват оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на съдебните актове на двете инстанции и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
Постъпило е и допълнение, изготвено от друг пълномощник на осъдения, в което подробно са развити съображения по изтъкнатите вече касационни основания.
В съдебно заседание пред ВКС осъденият, редовно призован не се явява. Упълномощените от него защитници поддържат искането с отразените в него доводи. Същите са доразвиват и в представена писмена защита.
Представителят на ВКП намира,че наказателното производство не следва да се възобновява.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането, допълнението към него и писмената защита, както и изложените в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в тази процедура, намира за установено следното:
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.2 НПК.
Преди да вземе отношение по съществото на производството, тази инстанция трябва да подчертае, че що се касае до същността на престъпната деятелност, както се изисква от защитата на осъдения, трябва да се има предвид актът на въззивния съд, доколкото последният е втора първа инстанция и делото е преминало второстепенен контрол. Казаното важи и в процедурата по възобновяване на наказателното производство.
Същевременно обаче пред СГС са поставени на разглеждане различни процедурни неблагополучия, осъществени от първостепенния съдебен състав, които по мнение на защитата представляват съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, водещи до обезателна отмяна на постановения от него акт. Въззивната инстанция не е уважила това искане и именно този неин подход е дал повод на осъдения и неговите защитници процесуалните проблеми да бъдат повдигнати със същата острота пред ВКС. На тях върховната съдебна инстанция по наказателни дела е длъжна да отговори.
На първо място, твърди се допускане на нарушение на разпоредбата на чл.291,ал.2 НПК, тъй като в съдебно заседание на 16.06.14 г. СРС не е дал възможност Д. да вземе участие в съдебните прения като самостоятелна страна в процеса. СГС е взел отношение по този въпрос и накратко казано, е приел, че констатираният порок не води до отмяна на постановения съдебен акт. В подкрепа на тезата си пред ВКС защитниците са изложили теоретични съображения и е цитирана съдебна практика, въз основа на които те извеждат същественост на нарушението, тъй като се касае за нарушено право на защита. Поначало отговаря на процесуалната действителност твърдението, че подсъдимият не се е изказал в ход на съдебни прения в своя защита, видно от съответния съдебен протокол. Стриктно погледнато, СРС е следвало да му даде думата за осъществяване на лична защита, както е приел и СГС.
Но трябва да се отбележи, че не всяко констатирано процесуално нарушение е толкова флагрантно, че да води до отмяна на атакувания съдебен акт съгласно чл.348, ал.3, т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. То се опредметява като такова, когато изключително съществено е ограничило процесуалните права на претендиращата страна и реално я е лишило от пълноценно участие в процеса. Именно това е смисълът на теоретичните тези, развити от защитата, които обяснимо не залагат на процесуална конкретика. В процесния случай осъденият е присъствал лично в съдебно заседание на 16.06.14 г., по време на което е даден ход на съдебните прения. Вярно е, че в съдебния протокол не е отбелязано СРС да го е приканил да вземе отношение след защитните речи на неговите двама упълномощени защитници. Но няма и данни той да е пожелал да говори в своя защита- нито лично да е изразил това, нито чрез адвокатите си, за да демонстрира несъгласие с казаното от тях. Ако Д. бе поискал и съдът бе препятствал осъществяването на такова негово поведение, правото му на лична защита би било отнето и следователно би се стигнало до разсъждение на плоскостта на нарушение по чл.348,ал.3, т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Казано другояче, допуснато е процесуално нарушение, което обаче не е съществено.
А що се касае до посоченото решение № 477/17.10.01 г., постановено от 2 н.о. на ВКС по К.Н.Д.319/01 г., защитата избягва видимия от него контекст. И това е така, тъй като разсъжденията за правото на подсъдимия на лична защита в процеса, произтичащо от Конституцията и закона и абсолютно задължително за съда, е разглеждано във връзка с неприсъствие на конкретния подсъдим в съдебно заседание пред въззивния съд, представяне на болничен лист и излагане от страна на защитника на желанието на дееца лично да изрази тезата си по престъпната дейност пред САС, което не е уважено. Следователно, процесуалната действителност е коренно различна и позоваването на третираното решение на ВКС се явява нерелевантно за настоящия спор.
На второ място, твърди се допускане на нарушение на чл.276,ал.3 НПК, тъй като след прочитане на обвинителния акт при даден ход на съдебно следствие, осъденият не бил питан разбира ли в какво е обвинен. Липсва подобно изявление в съдебния протокол, но по същината на стореното въззивният съд е взел отношение, с което ВКС се солидаризира. На искателя е дадена възможност да се изкаже по прочетения обвинителен акт, за който той е заявил,че е получил препис, че го е чел и не се признава за виновен. Последното признание е прието като доказателство, че Д. разбира в какво е обвинен и именно поради тази причина не се е наложило председателят на състава да разяснява същността на вменената му престъпна деятелност. Важно е съдържанието на проведеното процесуално действие, което трябва да стане ясно от записаното в съдебния протокол. Изискването за отразяване на фиксиран изказ /какъвто е желателен/, ако се приеме буквално, означава, че съдебното заседание не би могло да продължи, при положение че подсъдимият откаже да отговори дали разбира или не в какво се състои обвинението му. Механичното отделяне на изказа от преценката за същността на проведеното действие е формализъм, който не бива да бъде толериран.
На трето място, твърди се допускане на нарушение на чл.276,ал.2 НПК, тъй като предявените от Я. и В. Д. граждански искове не били докладвани и прочетени по реда на цитираната разпоредба. Това възражение е било повдигано пред СГС и ВКС се съгласява с изложените аргументи. Трябва да се повтори, че гражданските ищци са депозирали писмени молби за конституирането им в това качество, в които са разяснени фактическите рамки на гражданско-правните претенции, тези молби са връчени на подсъдимия и по отношение на исканията по тях е взето отношение от защитник. Следователно, несъмненият пропуск на съда да предостави възможност на гражданските ищци за прочит на гражданския иск, не може да бъде опредметен като съществено ограничаване на правото на подсъдимия за участие в процеса и по-точно като нарушаване правото му на защита, водещо до необходимост от провеждане на нов процес.
Този съд не желае да обсъжда подробно довода на защитника, отразен в допълнението към искането за възобновяване, че процесуалното развитие на процеса по стриктно спазване на правилата за прочит на гражданския иск има значение и за съдебните заседатели, които като част от съдебния състав следва да познават фактическите положения и рамките както на наказателното обвинение, така и на гражданско-правната претенция по делото. Този аргумент не държи сметка за единството на съдебния състав. Съдебните заседатели са част от същия, и те, наред с председателя на състава-професионален съдия /когато не става дума за разширен състав, както е в случая/, представляват съответния „съд”. А съдът трябва да е запознат с материалите, приложени по производството. Такива са и писмените молби за конституиране на Д. както като частни обвинители, така и като граждански ищци.
На четвърто място, твърди се, че неправилно СГС е отхвърлил възражението на защитата, че при разпита на баща и дъщеря Д. пред първата инстанция не им е била разяснена отговорността по чл.290 НК. В тази връзка се иска изключването на показанията на споменатите лица от годната за ценене доказателствена маса. Тук е нужно да се направи едно уточнение. СГС е приел, че Д. са били предупредени за отговорността за лъжесвидетелстване на досъдебното производство и това е направено общо за всички свидетели в съдебно заседание. Прегледът на процесуалната действителност обаче показва нещо съвсем различно. В съдебно заседание на 21.03.14 г., когато Я. и В. Д. са свидетелствали, липсва отбелязване да са предупредени за наказателната отговорност по чл.290 НК. А. Д. пък, във връзка с която СГС намира, че предупреждението е отправено общо, е предупредена индивидуално и е отразено единствено нейното обещание да говори истината. Така че посоченото от въззивния съд решение № 504/ 15.12.09 г., постановено от 3 н.о. по К.Н.Д.525/09 г., не може да бъде релевантно, тъй като има предвид друга процесуална фактология.
ВКС обаче споделя крайния извод за неизключване на показанията на Я. и В. Д. от годната за ценене доказателствена маса. И това е така, тъй като непредупреждаването на лицата за отговорността,която носят по чл.290 НК, не ги лишава по принцип от качеството свидетел. Такъв пропуск препятства възможността те да бъдат преследвани за извършено престъпление по обсъждания текст. Лицата са свидетели с факта на допускането им в такова качество от страна на съда- било то мълчаливо, когато се призовават по искане в приложението на обвинителния акт, внесен в съда, било то с нарочен съдебен акт. Още повече,в конкретния казус показанията на Д. са отнасяни към други доказателствени материали и са съобразени в светлината на същите. Ето защо в крайна сметка безспорно допуснатото процесуално нарушение от страна на СРС не се явява дотолкова съществено, че да води до промяна на годната за ценене доказателствена съвкупност и респективно възобновяване на наказателното производство и отмяна на постановените по него съдебни актове.
Същевременно, няма никакво основание да се приеме, че Я. и В. Д. злепоставят Д., с когото не са имали взаимоотношения преди процесните изяви. Тяхната заинтересованост от изхода на спора, доколкото са конституирани в качеството им на частни обвинители и граждански ищци, не ги превръща в свидетели, чиито показания трябва да бъдат изключени на основание изначална недостоверност. Затова възражението в обратната насока е безпочвено.
На пето място, защитата оспорва поведението на решаващия първоинстанционен съд във връзка с обстоятелството, че след като на основание чл.281,ал.1,т.1 НПК по искане на защитата са прочетени показанията на Я. Д., дадени от нея в хода на досъдебното производство, тя не е питана кои свои изявления поддържа- депозираните пред съда или тези пред разследващия орган. Оттук се извежда неяснота какви нейни конкретни думи се приемат от СРС, възражение, на което СГС не е дал отговор. По този повод следва да бъдат заявени следните обстоятелства. Видно от протокола от съдебно заседание, проведено на 21.03.14 г., не е ясно какви противоречия е имала предвид защитата, при това оценявайки ги като съществени, за да иска прочит на показанията на Д., дадени от нея на досъдебното производство. СРС сам не е взел отношение по този въпрос. Действително, прочитът на третираните показания дава възможност да се направи извод за наличие на определени противоречия и свидетелката не е питана кое е вярно- казаното пред разследващия орган или пред съда. Очевидно обаче и защитата не е генерирала процесуална активност да се направят съответни уточнения. Следователно, съдилищата по фактите са били изправени пред възможността да ценят всички изявления на момичето, като сами преценят какви обстоятелства по тях да зачетат, стига да обяснят защо.
Крайните съдебни изводи в случая са направени в съобразие с останалия събран по делото доказателствен материал. Точно поради тази причина думите на Я. са съпоставени с тези на баща й и е прието, че осъденият е нанесъл 3-4 удара с юмруците на двете си ръце на пострадалия Д. /отговор за защитата, която спори защо са приети няколко удара с юмруци на двете ръце, след като ударът бил един/. Все споделеното от Я. стои в основата на възприемането на факта, че Д. се е насочил заплашително към нея с думите „А, значи си запомнила номера на колата”,след което започнал да крещи „Ще ви еба майката! Ще ви избия всичките!” А Д. бил застанал между дъщеря си и Д., за да преустанови последният поведението си спрямо нея. Това от своя страна определя и решаването на въпроса за престъпната същност на стореното, определимо като престъпление по чл.144,ал.3 вр.ал.1 НК.
В този ред на мисли на шесто място, в допълнението към жалбата се оспорва оценката на показанията на В. Д. от специфичен процесуален ракурс. В съдебно заседание пред СРС не е използвана процедурната техника на чл.281 НПК, за да бъдат приобщени към годната за ценене доказателствена съвкупност негови показания, дадени на досъдебното производство. Същевременно съдът е казал, че свидетелят отстоява последователна позиция в хода на двете фази на наказателния процес. Оттук защитата прави извод, че решаващият орган е имал предвид показания, които не са приобщени по съответен процесуален ред, а СГС не е обърнал внимание на този незаконосъобразен подход. ВКС не може да се съгласи да е допуснат подобен порок, който при това да е довел до нарушаване на процесуалното право на осъдения на защита. Видно от приетата фактология по престъпната дейност и направения доказателствен анализ, съдилищата по фактите са имали предвид дадените от пострадалия показания пред съда, които са съобразени със законосъобразно присъединените изявления на дъщеря му и на свидетеля С.. Така че изказът за последователна позиция на обсъждания свидетел говори за познание на материалите по делото, доколкото съдът е длъжен да има представа за казаното от Д. на досъдебното производство, най-малко предвид необходимостта от прилагане на нормата на чл.281,ал.4 НПК.
На седмо място се атакува позоваването от страна на съдилищата по същество на назначената в хода на делото и изслушана съдебно-психолого-психиатрична експертиза. И това било така,тъй като се установило от разпита на свидетелката А. Д., майка на Я., че тя не е предоставила на вещите лица документи за напикаване на момичето, пък те били приели такива обстоятелства и ги обвързвали с изпитания от нея страх. На това несходство е ненужно да се обръща сериозно внимание, както е и сторил СГС, тъй като коментираният факт не е приет за наличен от СРС на фона на поведението на Д..
Част от заложените в допълнението към касационната жалба аргументи, подведени под оплакване за нарушение на чл.14 и чл.107,ал.5 НПК, представляват възражения за необоснованост. На практика защитата прави собствен анализ на доказателствените източници и намира, че приетата престъпна фактология не почива на направения от нея разбор, поради което е неправилна /дори на определени места буквално се говори за необоснованост/. Тъй като ВКС е съд по правото, той няма да се занимава с аргументация като посочената, защото необосноваността е относима към съдилища по фактите и затова не представлява касационно основание. Изводите за практически оплаквания за необоснованост се обуславят от преценката на същината на изложените съображения, а не от формалното позоваване на допускане на съществени процесуални нарушения чрез неприемлив за съответната страна доказателствен анализ, довел до невярно формиране на съдебната воля.
В този контекст обаче върховната съдебна инстанция по наказателни дела желае да отбележи две обстоятелства. Съдилищата по същество нямат задължение да се занимават с всички факти по делото, които се струват важни на страните с оглед възможност за дискредитиране на доказателствени източници, а само с тези, очертани от разпоредбата на чл.102 НПК и отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Затова дали осъденият се е обърнал към Я. Д. с доста нецензурно обръщение по принцип, да не говорим отправено към едно дете /както казва баща й и както Я. не споделя/, е без значение, въпреки изтъкването на защитата за налични противоречия. Тук може да се постави на разискване проблемът изпадналото в ужас от поведението на осъдения момиче чуло ли е, че Д. я е нарекъл „курва” или пък изпитва неудобство да признае възприятието си. Факт е обаче,че съдилищата не са имали предвид това изявление /то не фигурира и в обстоятелствената част на обвинителния инструмент/ и така нареченото противоречие между казаното от Я. и В. Д. не се нуждае от по-нататъшно обсъждане.
Макар въззивната инстанция да не е взела задълбочено отношение по заявеното от свидетеля С., е ясно, че тя е признала неговите изявления, вграждайки ги в приетата фактология по престъпната дейност. Съдилищата по фактите са приели, че Д. е пресякъл пътното платно пред автомобила, управляван от осъдения, на връщане от отсрещния тротоар, където са се намирали кофите за боклук. Това му поведение обаче не е счетено за провокативно спрямо Д.. Най-малко пресичането не е представлявало непосредствена опасност за пътното движение. Обстоятелството, че свидетелят С., който се е приближавал към мястото на събитието, останал с впечатление, че Я. и В. Д. пречели на движението на платното поради чутото нелюбезно изявление на Д. „Що не се качите на тротоара?”, съпоставено с депозираните показания на Д., е дало повод на решаващите съдилища /макар и да липсва пространна обосновка на обсъжданото/ да не приемат претенцията за провокативност на поведението на частния обвинител.
На казаното от свидетелката С. пък СГС наистина не е обърнал мотивно внимание, доколкото и той като СРС е облегнал изводите си върху споделеното от свидетелите-очевидци. Като се оставят настрана личните взаимоотношения на тази свидетелка с осъдения и техните общи изявления, неподкрепени от данни от мобилен оператор, че към процесния момент са разговаряли по телефона, съдържанието на изявленията на С. очевидно не са счетени да са от характер да повлияят на приетата фактология, каквато тя е изписана в съдебните актове, макар и донейде да покриват обясненията на Д.. За тях пък СГС е взел отношение,че имат двояко качество-на доказателствено средство и на средство за защита, поради което правилно са изследвани изключително внимателно.
На последно място, не може да се сподели становището за липса на собствен анализ на въззивната инстанция и просто споделяне на казаното от първостепенния съд, в каквато насока не било отговорено на всички отправени от защитата доказателствени възражения. Макар и сбит, изказът на СГС е ясен и е даден отговор на всички значими за изхода на спора аргументи. Мотивите към присъдата на СРС са определени като стройни и задълбочени и поради споделянето им не се е налагало преповтаряне по всеки въпрос. Такъв подход не е процесуално недопустим и не лишава въззивния акт от подчиняването му на разпоредбата на чл.339,ал.2 НПК. Ето защо настоящата инстанция не намира основания да изведе заключение за наличие на касационното основание по чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК- липса на мотиви, което от своя страна обезателно води до възобновяване на наказателното производство и отмяна на страдащия от цитирания порок съдебен акт.
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.1 НПК.
1/ По осъждането за извършено престъпление по чл.131,ал.1,т.12,пр.1 вр. чл.130, ал.2 НК.
Основното съображение, с което се оспорва правната квалификация по цитирания текст, е свързано с приемане от страна на защитата на личен мотив за нанасяне на процесната телесна повреда на В. Д., което изключва квалифициращия признак „хулигански подбуди”. Решаващите съдилища обаче не са споделили тезата за възникване на конфликта на определена битова основа. И това е правилно, защото от една страна пресичането на пътното платно от пострадалия не е възприето да стои в основата на потенциален пътен инцидент, доколкото Д. не е представлявал пътна опасност, която да провокира Д. да реализира своето противоправно поведение. Съображения за това бяха изложени по-горе и няма нужда да бъдат повтаряни. От друга страна, двамата мъже не са се познавали, не са имали никакви взаимоотношения помежду си и не може да се говори за битов инцидент, както е приела и въззивната инстанция.
По-нататък, СРС и СГС са обосновали наличието на хулигански подбуди при осъществяване на леката телесна повреда с това, че деянието е извършено на публично място, пред непълнолетното дете на потърпевшия и други лица /например свидетеля С./ и е съпроводено с нецензурни изрази. По този начин Д. реализирал отношение на безнаказаност, демонстративно пренебрежение на установения правопорядък и ярко незачитане на чуждите достойнство и телесен интегритет. Защитата избирателно цитира приетите от съда съставомерни фактори, свеждайки ги само до осъществяване на телесната повреда на публично място-улица и пред погледа на непълнолетно дете, и считайки, че те са недостатъчни да обосноват наличието на обсъждания квалифициращ признак, освен че били пряко пренесени от обвинителния акт. Което поначало би било вярно, ако важи за настоящия случай.
ВКС не се съгласява с позицията, изразена в искането за възобновяване. Както вече бе заявено, освен че липсват предходни лични взаимоотношения между осъдения и Д., преценката на цялостното поведение на Д. установява осъществяването на няколко непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото- викове и закани, изречени на улицата, обръщане към Д. с нецензурни изрази, обстоятелства, фигуриращи и в обвинителния акт. Нанасянето на телесната повреда е едно от тези непристойни действия. Следователно хулиганските подбуди са налице.
С оглед казаното е безсмислено да се обсъжда възражението за наличие на предпоставките на чл.287,ал.5 НПК-нито по отношение на основателност, нито по отношение на отнасянето на тази разпоредба само за първата съдебна инстанция и възможността, след като е оповестена осъдителна присъда по чл.131,ал.1,т.12 вр.чл.130,ал.2 НК и частното обвинение настоява именно за такава квалификация, въпросът да бъде разрешен по същество от въззивния съд.
2/ По осъждането за извършено престъпление по чл.144,ал.3 вр.ал.1 НК.
В искането за възобновяване, допълнението към него и писмените бележки се оспорва осъждането за извършена закана за убийство спрямо Я. Д., тъй като инкриминираните думи на Д. „Ще ви еба майката! Ще ви избия всичките!” били без конкретен адресат. Съвсем неуместно пък и без да се държи сметка за приетите факти по делото, в светлината на субективната страна на това деяние се намесват изявлението на осъдения към Д., че бил афектиран и опитът му да целуне ръката на бащата, поведение, реализирано след като е изминал период от време от осъществената закана за убийство.
ВКС не приема доводите на защитата, защото тя не разглежда цялата картина на престъпното поведение на Д., оценявайки стореното от него по процесното деяние единствено с оглед изречените думи. Пропуска се фактът, обсъден от решаващите съдилища и безусловно установен, че след като осъденият е чул казаното от Я. на баща й, че е запомнила номера на автомобила, той се е насочил застрашително към нея да я хване и се е наложило В. Д. да застане между двамата. По това време са отправени инкриминираните изявления и законосъобразно е прието, че пострадалата ги е възприела като реална опасност за живота си. Основателният страх от осъществяването на заканата се е засилвал заради детската й възраст и безпричинния побой, нанесен на баща й по-рано.
Казано другояче, обективираното поведение на Д. и неговото психическо състояние са създавали вероятност за предприемане на действие по осъществяване на заканата за убийство. Решението му да осъществи същата е било ярко оформено. Той е разбирал,че заплахата е възприета от Я. и тя е изпитвала основателен страх от реализирането й. Казаното е достатъчно за консумиране на престъпния състав чл.144,ал.3 вр.ал.1 НК, в какъвто смисъл са и разрешенията, дадени от инстанциите по същество.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на Н.О.Х.Д.18186/13 г. по описа на РС-София, НО, 121 състав, В.Н.О.Х.Д.4257/14 г.по описа на Софийски градски съд, НО, 17 въззивен състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/