Р Е Ш Е Н И Е
№ 350
гр. София, 05.10.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Кънчева
ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева
Бисер Троянов
при участието на секретаря Н.Цекова
и в присъствието на прокурора Б.Джамбазов
изслуша докладваното от съдията Елена Авдева
дело № 965/2015 г.
Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалби на защитника на М. В. М. и лично от подсъдимия против решение № 37 от 06.03.2015 г. по внохд № 12/2015 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
В жалбата на защитника се сочи бланкетно, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на закона, а наложеното наказание е явно несправедливо. Отправя се искане за изменение на атакувания съдебен акт, като на основание чл. 55 от НК на подсъдимия се определи ново наказание под най-ниския предел, посочен от законодателя за престъпление по чл.199, ал.2 от НК. Защитникът предлага и още две алтернативи са санкциониране на подсъдимия – лишаване от свобода, намалено с една трета съгласно чл. 58а от НК, или минимален размер на същото по вид наказание в рамките на санкцията, заменяща доживотен затвор.
В самостоятелна жалбата и допълнително изпратена писмена защита подсъдимият сочи съществени процесуални нарушения при събиране и обсъждане на доказателствения материал, с които свързва искане за ново разглеждане на делото.
Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа само оплакването за прекомерна строгост на наказанието.
Повереникът на частните обвинители се противопоставя на жалбите. Подчертава, че съдът не е изправен през хипотезата на чл. 58а, ал.4 от НК, тъй като не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, обуславящи определяне на наказание по реда на чл. 55 от НК.
Прокурорът пледира решението да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 , ал.1 от НПК, установи следното :
Окръжният съд в гр.Русе с присъда № 31 от 08.09.2014 г. по нохд № 379/2014 г. признал подсъдимия М. В. М. за виновен в това, че на 28.04.2013 г. в [населено място], в условия на опасен рецидив, в съучастие с лице с неустановена самоличност, като извършител, отнел чужди вещи – пари на стойност 15 лева от владението на Х. К. Б. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила и грабежът е придружен с причиняване на средна телесна повреда, от която последвала смъртта на Х. К. Б., поради което и на основание чл. 199, ал.2, т.1, пр.2, вр. ал.1, т.4 вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 и чл. 58а, ал.2, пр.2 от НК му наложил наказание доживотен затвор, което заменил с лишаване от свобода за срок от двадесет и четири години при първоначален строг режим в затвор.
На основание чл.59, ал.1 от НК съдът приспаднал от така определеното наказание времето, през което подсъдимият бил задържан в рамките на настоящето производство.
Апелативният съд в гр.Велико Търново с решение № 37 от 06.03.2015 г. по внохд №12/2015 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда /с корекция единствено относно мотивите при индивидуализация на наказанието/.
Касационните жалби против така постановения въззивен акт са неоснователни поради следните съображения:
Съдържанието на жалбата на подсъдимия налага на първо място да се отбележи, че производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК след като подсъдимият, на основание чл. 371, т.2 от НПК, признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях.
Съгласно задължителните указание на Тълкувателно решение № 1 по тълкувателно дело № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС в процедурата на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК „ подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти.” Жалбата на М. М. не държи сметка за заетата от него процесуална позиция и е вътрешно противоречива. В нея се повтаря изложеното пред окръжния съд самопризнание и в същото време се атакува фактическата обстановка, възприета от въззивното решение. Касаторът отправя нови доказателствени искания и оспорва събраните доказателствени средства, но приложеният по негово искане процесуален ред изключва възможността съдът да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. Версията на подсъдимия, изложена в жалбата му, се гради на такива твърдения. Не се установява , а и не се изтъква пред касационната инстанция, че съкратеното съдебно следствие е инициирано против желанието на подсъдимия поради незнание или неразбиране. М. М. получил надлежни разяснения от съда за процесуалните си права и за последиците от самопризнанието в присъствието на адвокат, след което лично неколкократно заявил, че признава фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и не желае събирането на доказателства за тях. След този момент той вече се е разделил с правото да спори по поддържаните от прокурора, а по-късно приети от съда, факти . Подсъдимият не разполага с възможност да атакува постановените съдебни актове с оплаквания за доказателствен дефицит, тъй като доброволно и съзнателно сам се е лишил от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение.
Възраженията на касатора имат значение единствено в светлината на проверка за процесуално нарушение по чл.372 , ал.4 от НПК- т.е. ако съдът е допуснал съкратено съдебно следствие макар самопризнанието на подсъдимия да не се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства. Внимателният прочит на материалите по делото отхвърля подобна трактовка. Свидетелските показания, експертните заключения, протоколите за оглед еднозначно разкриват участието на подсъдимия в инкриминираната дейност. В тази насока са показанията на пострадалия Х. Б. и на лицата , които са контактували с него непосредствено след нападението – А. А., Л. Б. и Х. Б.. Показанията на полицейските служители П. и Т., срещу които възразява касатора, са ценени коректно и при точно спазване на процесуалните принципи като източник на вторични, косвени доказателства и единствено в контекста на цялата доказателствена съвкупност. С особено важно значение в казуса са показанията на сестрата на подсъдимия – Л. М., която описва не само присъствието на подсъдимия в жилището на Б., но и манифестираната чрез удари и викове цел – да се отнемат парите на стареца с насилие. Версията на подсъдимия, че други лица са влезли след него и биха могли да навредят на пострадалия, е напълно произволна и опровергана от всички събрани по делото доказателства.
Не са налице и останалите изтъкнати от жалбоподателя М. процесуални нарушения.
Оплакването за предубеденост на въззивния състав се мотивира единствено с личната оценка на подсъдимия, че въззивните съдии имат лошо отношение към рецидивистите, без да се сочат каквито и да било обстоятелства, подкрепящи това предубеждение. Напълно лишено от процесуално основание е и оплакването за пристрастност на прокурора пред въззивната инстанция О. Б. с аргумент , че той имал качеството на административен ръководител в окръжната прокуратура по време , когато там се разглеждало делото на първа инстанция. Така описаните от жалбоподателя обстоятелства не попадат в нито една от хипотезите на чл.47 , ал.1 от НПК за отвод на прокурора Б., поради което участието му пред апелативния съд не е засегнало по никакъв начин процесуалните права на подсъдимия.
Касационната инстанция не установи и предпоставките на чл.348, ал.1, т.3 от НПК за ревизия на решението поради явна несправедливост на наказанието.
Мнението на защитата, че санкцията би следвало да се определи при условията на чл. 55 от НК, е убедително опровергано от данните за категоричен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства при отсъствие на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства. Престъплението разкрива висока степен на обществена опасност, обусловена от начина на извършване и характеристиката на жертвата. Х. Б. поради възрастта си представлявал лесен обект на посегателство. Той бил малтретиран по време на обяд , в дома си, намиращ се в населен жилищен блок. Това предполагаемо защитено пространство не се оказало преграда пред извършеното брутално нападение. Проявеното от пострадалия милосърдие към сестрата на подсъдимия вместо да предизвика благодарност станало повод той да насочи внимание към имуществото на възрастния самотен старец, който бил пребит и ограбен . Данните по делото подкрепят и извод за висока степен на обществена опасност на дееца. М. М. има обременено криминално минало с осъждания, надхвърлящи значително минимума за квалификация на деянието като „опасен рецидив”. В инкриминираната дейност той демонстрирал безскрупулност и пълна резистентност към превъзпитателния ефект на вече изтърпените срокове на лишаване от свобода. При така установени отегчаващи обстоятелства и при само едно , ценено от предходните инстанции смекчаващо обстоятелство – заявеното разкаяние, санкцията от двадесет и четири години лишаване от свобода в хипотезата на чл. 58а ,ал.3 от НК е законосъобразна и справедлива.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 37 от 06.03.2015 г. по внохд № 12/2015 г. на Апелативен съд – гр.Велико Търново.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.