`
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.340
София10.06.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 179/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „С” О. , гр. Б., представлявано от управителя А. А. , `срещу решение № 114 от 19.10.2009 г. по в.гр.д. № 411/2009 г-. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 416 от 15.05.2009 г. по гр.д. № 4308/2008 г. на Районен съд- Бургас за уважаване на предявените от „ДИЦ” ЕО. , гр. Ц. искове за сумата 3 000 лева – неизплатено възнаграждение по договор за изработка от 01.04.2007 г. за извършване на строително-монтажни работи в УПИ *, с. Л. и за сумата 3 000 лв. – неустойка, ведно със законната лихва върху главниците от 10.10.2008 г., с присъждане на разноски в полза на ищеца в размер на 940 лв.
Касаторът, чрез процесуалния си пълномощник, инвокира оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Твърди, че решаващият състав не е съобразил конкретните договорни клаузи, относими към задължението на изпълнителя за предаване на извършената работа срещу подписан двустранен приемо-предавателен протокол и изискуемостта на вземането за възнаграждение след подписване на протокола и на фактура. Според касатора, при постановяване на решението не е отчетена и възможността за задържане на 10 % от договореното възнаграждение като гаранция за отстраняване на дефектите или некачествените работи/ т.4.3 от договора/.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: относно правните последици на договора за строителство за страните по него/ чл.20а ЗЗД/; относно изискуемостта на вземането за възнаграждение по чл.266 ЗЗД и относно съставянето на фактура за дължимото възнаграждение. Касаторът се позовава съответно на следните решения на ВКС: Р. № 578 от 13.11.2008 г., І т-.о.; Р. № 1* от 04.7.2003 г., V г.о. и Р. № 230 от 25.02.2000 г., V г.о.
Ответникът по касация – „ДИЦ” ЕО. , представлявано от управителя Ц. Петков?чрез процесуалния си пълномощник, счита обжалваното решение за правилно. По съображения в писмен отговор моли да се остави в сила, с присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по допускане на касационното обжалване, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди осъдителното първоинстанционно решение по предявените от „ДИЦ” ЕО. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД, въззивният съдебен състав на Бургаския окръжен съд е приел за доказано изпълнението на възложените с договор за строителство дейности, предаването на обекта на възложителя и извършеното частично плащане по една от двустранно оформените фактури. Независимо от липсата на доказателства за приемане на работата с двустранно подписана справка между страните/ т.3.1 от договора/, решаващият съд е основал изводите си за основателност на претендираното главно вземане на издадените три броя, надлежно подписани от страните фактури, с които са остойностени извършените СМР по процесния договор. Отчетено е пълното разплащане по първата и последната издадени фактури и частичното плащане по фактура № 3/ 28.05.2007 г., с дължим остатък от 3 000 лв. Като недоказани са преценени възраженията на ответното дружество/сега касатор/ за неточно, в качествено отношение, изпълнение на възложената работа. Съдът се е позовал на уговорката в чл.4.3. от договора, изискваща след надлежно констатиране на некачествено изпълнени СМР, даване възможност на изпълнителя да отстрани дефектите за своя сметка в двуседмичен срок , както и правото на възложителя да задържи гаранционната сума в размер на 10% при отказ на изпълнителя, като е отчел липсата на данни по делото за пораждане правото на възложителя да задържи посочената част от възнаграждението. Като неоснователно е преценено възражението за прихващане, предвид недоказаност на забава на изпълнителя и недоказаност на твърденията на възложителя за извършени разходи за отстраняване на некачествено изпълнени работи на обекта. Предвид изискуемостта на сумата за изпълнени СМР, въззивната инстанция е възприела изводите на първостепенния съд за дължимост и на мораторната неустойка.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че касационно обжалване не следва да се допуска.
Поставените от касатора материалноправни въпроси, свързани с: правните последици от валидно сключения договор и действието му по отношение на страните, задължението за предаване на работата, съответно приемането й и изискуемост на договореното възнаграждение, като обуславящи решаващите изводи на съда, безспорно са значими за изхода на делото. Следователно, осъществена е основната, обща предпоставка за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК.
Като недоказано следва да се прецени обаче допълнителното изискване по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, а именно – даденото от въззивния съд разрешение по обуславящите изхода на делото правни въпроси да е в противоречие с даденото разрешение на същите въпроси в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Не може да се приеме, че касационните решения, на които се позовава жалбоподателя, попадат в приложното поле по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Направените от съответните съдебни състави на ВКС фактически и правни изводи по отделните дела, са в резултат на преценка на специфични за всяко дело обстоятелства и конкретни договорености между страните по тези дела, както и на съответните, събрани по делата доказателствени средства. Същевременно, касаторът е мотивирал поддържаното основание за достъп до обжалване с инвокираните основания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Законодателят ясно е разграничил приложното поле на касационното обжалване от основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК, а във фазата по чл.288, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК е процесуално недопустимо произнасянето по законосъобразността на правните изводи на съда по поставените въпроси. В тази насока са и задължителните указания по приложението на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 114 от 19.10.2009 г. по в.гр.д. № 411/2009 г. на Окръжен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: