О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.260
София12.05.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 11/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б” Е. , гр. С., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 113 от 12.08.2009 г. по гр.д. № 2460/2007 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 5 състав, с което е оставено в сила решението на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-7 състав постановено на 20.07.2007 г. по т.д. № 36/2006 година в частта за отхвърляне на предявените срещу „Е” Е. , гр. Я. искове с правно основание чл.17 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ за сумата 8 407 евро, представляваща вреди от забавено изпълнение на договор за превоз от 08.06.2005 г.
Касаторът поддържа доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че изводът за липса на надлежна рекламация направена в предвидения в чл.30, пар.3 от Конвенцията двадесет и един дневен срок от представяне на стоката на разположение на получателя, е изцяло необоснован, при неправилна преценка на съдържанието на изпратено до превозвача факсово писмо. Поддържа се и възражението за липса на задължителни изисквания на Конвенцията към съдържанието и приложенията към рекламацията.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси относно това какво представлява рекламацията по чл.30, пар.3 от Конвенцията за CMR и дали се преклудира правото за претендиране на настъпили от превозното правоотношение вреди когато към отправената в срок писмена рекламация първоначално не са били представени доказателства за претендираните вреди. Твърди се и, че при постановяване на обжалвания съдебен акт е допуснато отклонение от задължителните указания, дадени в ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС във връзка със задължението на съда по чл.188 ГПК. Касаторът счита, че материалноправните въпроси се разрешават противоречиво от съдилищата, като се позовава на влязло в сила решение № 57/29.04.2008 г. по т.д. № 71/2008 г. на Апелативен съд – Бургас, а от друга страна, че почти липсва практика на съдилищата, което обуславя наличие на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните в жалбата доводи по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С постановеното от Софийския апелативен съд решение са потвърдени изводите на първостепенния съд за неоснователност на претендираните от ищцовото дружество обезщетения за вреди, произтичащи от забава при доставяне на приетите за превоз стоки, поради липса на надлежна писмена рекламация за вредите в предвиденият 21-дневен срок/ чл.30, т.3 от Конвенция CMR/, както и поради недоказаност на причинната връзка между претендираните имуществени вреди и забавата на превозвача. След преценка на релевантните към спора доказателствените средства, решаващият въззивен състав е формирал извод за недоказаност на твърдяните от ищеца факти за надлежно проведено рекламационно производство. При постановяване на решението е съобразена цитираната разпоредба от Конвенцията, предвиждаща, че забавата при доставянето може да даде основание за обезщетение само ако в предвидения срок е отправена писмена рекламация до превозвача. Въззивният съд е изложил правни съображения за съдържанието на рекламацията, предвид същността й и необходимостта за прилагане на доказателства за претърпени вреди от забавата.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допусне.
При преценка на основанията за достъп до касационен контрол, е необходимо на първо място да е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, а именно посочените от касатора правни въпроси, разрешени в обжалваното въззивно решение, да са включени в предмета на делото и да са обусловили правните изводи на съда. В случая, решаващата воля на въззивния съд при отхвърляне на исковите претенции за вреди по чл.17 от Конвенцията договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, обективирана в обжалваното решение, е основана не само на липсата на надлежно рекламационно производство, но и на недоказаност на причинната връзка между претендираните вреди и забавата на превозвача. Затова не би могло да се възприеме становището на касатора, че поставените материалноправни въпроси са от значение за изхода на делото. В този смисъл настоящият състав съобразява и задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС. Дори обаче и да се приеме, че е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, като недоказано следва да прецени допълнителното изискване по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Влязлото в сила решение на АС-Бургас, на което се позовава касаторът, не е постановено по аналогичен спор, тъй като предмет на делото са искове за вреди от погиване на стоки, като в този случай наличието на рекламационно производство по чл.17, ал.1 от Конвенцията не е процесуална предпоставка за допустимост на иска. Независимо от това, съображенията в посоченото решение относно рекламационното писмо, в което, наред с останалите твърдения, изрично е посочен и размер на вредите, са основани на специфични за посоченото дело доказателствени средства и съответната конкретна преценка на тяхната доказателствена стойност. Що се отнася до рекламацията по чл.30, т.3 от Конвенцията и визирането й като процесуална предпоставка за претендиране на обезщетение за вреди само при закъснение при доставянето на стоката, е налице практика на ВКС – напр. Решение по гр.д. № 1142/2002 г., V г.о., съобразена при постановяване на обжалваното решение. Останалите доводи на касатора, макар и обективирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаят твърдяна необоснованост на изводите на съда за ненадлежно проведено рекламационно производство и е недопустимо да се разглеждат в стадия по селекция на касационните жалби.
Не може да се счете, че е налице и специалното изискване на алтернативно поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решаването на поставените материалноправни въпроси не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърденията, че се касае за нов вид отношения и е необходимо тълкуване на приложимите разпоредби, не могат да бъдат споделени. Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки е ратифицирана от българска страна на 29.07.1977 – ДВ бр.61/05.08.1977 г., в сила за България от 18.01.1978 г. и няма основание да се счете, че приложимите по делото разпоредби от Конвенцията, свързани с отговорността на превозвача са неясни и се нуждаят от тълкуване.
Доводите на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.188, ал.1 ГПК, са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК и затова не се преценяват в настоящото производство.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 113 от 12.08.2009 г. по гр.д. № 2460/2007 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: