– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 403
гр. София 23.08.2016 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 15.06.2016 (петнадесети юни две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 2422 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1068/15.02.2016 година, подадена от [фирма] в несъстоятелност [населено място], срещу определение № 72/27.01.2016 година на Апелативен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 18/2016 година.
С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил определение № 3889/13.11.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по т. д. № 1138/2016 година, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения от [фирма] в несъстоятелност [населено място] иск. В частната касационна жалба се излагат доводи за това, че определението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото, заедно с потвърденото с него определение, да бъдат отменени и делото да бъде върнато на Окръжен съд Варна, за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] в несъстоятелност [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Насрещната страна по частната касационна жалба, а именно Районен съд Варна, е подала отговор с вх. № 1938/18.03.2016 година, с който е изразено становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Варна и такова не трябва да бъде допускано, а в случай че се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без движение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.
[фирма] в несъстоятелност [населено място] е било уведомен за обжалваното определение на 08.02.2016 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 1068/15.02.2016 година, като е подадена по пощата на 12.02.2016 година. Предвид на това е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпроса посочен от жалбоподателката в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да прекрати производството по т. д. № 1138/2015 година по описа на Окръжен съд Варна съдията докладчик е приел, че [фирма] в несъстоятелност [населено място] е предявило срещу Районен съд Варна обективно съединени искове с правно основание чл. 499, ал. 1 от ГПК и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 42 000.00 лева, представляваща внесена държавна такса по публична продан в размер на 1.5 % от продажната цена от 2 800 000.00 лева, сумата от 28 000.00 лева, представляваща държавна такса за въвод във владение и сумата от 3000.00 лева държавна такса за извършване на публичната продан, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяването на исковете до окончателното плащане, като и законната лихва върху посочените суми за периода от 14.06.2006 година до 04.03.2016 година в размер на 42 997.73 лева за първата главница, на 28 664.96 лева за втората главница и на 3071.25 лева за третата главница.
Наред с това е прието, че с решение № 2952/27.10.2008 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 10 308/2007 година е признато за установено, че [фирма] в несъстоятелност [населено място] не е собственик на недвижимия имот, представляващ хотел „Д.”, намиращ се в [населено място], к. к. „Златни пясъци”, който е бил предмет на принудителната продан по изпълнително дело № 4102/2003 година по описа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Варна, като дружеството е осъдено да предаде владението на имота на [фирма] [населено място] като на 22.10.2010 година второто дружество е въведено във владение. Претендираните от [фирма] в несъстоятелност [населено място] като главници суми били заплатени от [фирма] в несъстоятелност [населено място] при издаването на постановлението за възлагане на имота по изпълнително дело № 4102/2003 година по описа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Варна, по което дружеството било обявено за купувач.
Въз основа на горните факти съставът на Окръжен съд Варна е приел, че така предявените искове са недопустими. Същите били предявени срещу Районен съд Варна, тъй като сумите били заплатени по негова сметка. Освен това на него била възложена дейността по събиране на държавните такси, които приходи от своя страна постъпват в самостоятелния бюджет на съдебната власт, представляващ част от държавния бюджет. Затова искът бил предявен срещу ненадлежен ответник, тъй като не се твърдяло внасяне на сумите в полза на самия съд и че той има правомощието самостоятелно да се разпорежда с тях. Прието е, че след като сумите били внесени в полза на държавата, то тя трябва да е процесуално легитимирания ответник по исковете. В тази смисъл била и разпоредбата на чл. 499, ал. 1, изр. 3 от ГПК, на която [фирма] в несъстоятелност [населено място] основавало своите искове.
С обжалваното определение на Апелативен съд Варна е възприел изводите на първоинстанционния съд, като е посочил, че макар претендираните от [фирма] в несъстоятелност [населено място] суми да са били внесени по сметката на Районен Варна, в уточняваща молба са били наведени твърдения, че на районния съд е възложена дейност по събиране на държавни такси, които приходи постъпват в самостоятелен бюджет на съдебната власт, съставляващ част от държавния бюджет. След като се твърдяло постъпването на претендираните суми в бюджета на държавата, процесуално легитимираният ответник следва да бъде носителят на това право, като отново е налице позоваване на разпоредбата на чл. 499, ал. 1, изр.3 от ГПК.
Във връзка с горните съображения на Апелативен съд Варна в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] в несъстоятелност [населено място] е поискало обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това пасивно легитимиран ли е по иск по чл. 499 от ГПК за връщане на платени такси по прехвърлянето районният съд, по чиято сметка са внесени таксите, като държавен орган-юридическо лице на бюджетна издръжка, второстепенен разпоредител с бюджетни средства, който получава основните средства за издръжката си от самостоятелния бюджет на съдебната власт, който е част от държавния бюджет; когато посочения в исковата молба ответник не е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, длъжен ли е съдът да укаже на ищеца, че е предявил иск срещу ненадлежна страна и следва да вземе мерки за конституирането на надлежната страна и при съдебно отстранение следва ли отстранения купувач да иска връщане от държавата и общината платените такси от прехвърлянето чрез водене на осъдителен иск или може да ползва предвидения в ГПК облекчен ред, чрез искане по чл. 499, ал. 2 от ГПК за издаване на изпълнителен лист, на основание удостоверенията за платените такси по чл. 498, ал. 1 от ГПК.
Първоначално [фирма] в несъстоятелност [населено място] е подало молба с вх. № 5485/04.03.2015 година до Районен съд Варна, с която е поискало, на основание чл. 499, ал. 2 от ГПК, да му бъде издаден изпълнителен лист срещу съда за сумите от сумата от 42 000.00 лева, представляваща внесена държавна такса по публична продан в размер на 1.5 % от продажната цена от 2 800 000.00 лева, сумата от 28 000.00 лева, представляваща държавна такса за въвод във владение и сумата от 3000.00 лева държавна такса за извършване на публичната продан, като е било образувано гр. д. № 2367/2015 година по описа на съда. С разпореждане №3915/23.03.2015 година съдията докладчик по това дело е указал на [фирма] в несъстоятелност [населено място] да посочи дали ще се ползва от облекчения ред по чл. 499, ал. 2 от ГПК и ако е така да обоснове защо, тъй като съдът не е бил привлечен по делото за собственост. Също така е указано, че ако не са налице предпоставките по чл. 499, ал. 2 от ГПК [фирма] в несъстоятелност [населено място] да заяви дали предявява иск по чл. 499, ал. 1 от ГПК и ако е така да приведе молбата си в съответствие с изискванията по чл. 127 от ГПК. Именно въз основа на тези указания [фирма] в несъстоятелност [населено място] е уточнило, че предявява искове за връщане на сумите и делото е изпратено на Окръжен съд Варна с оглед на цената им.
Съгласно разпоредбата на чл. 499, ал. 1 от ГПК ако с влязло в сила решение бъде установено, че длъжникът не е бил собственик на продадения имот, купувачът може да иска внесената от него цена, ако тя още не е изплатена на взискателите, а ако е била изплатена, той може да иска от всеки от тях, както и от длъжника това, което е получил, като и в двата случая той има право на лихвите и разноските за своето участие в проданта. Наред с това в изр. 3 на посочената разпоредба е предвидено, че купувачът има и правото да иска от общината и държавата връщане на платените такси по прехвърлянето. Разпоредбата има за цел да уреди материално правните отношения, които възникват между купувача на имота по публичната продан от една страна и длъжника и взискателите от друга страна в случаите, когато имотът не принадлежи на длъжника, а на трето лице. С нея с оглед на конкретния случай се определя кои са лицата, които са задължени да възстановят на купувача заплатената от него при публичната продан сума лица, а също така и до какъв обем отговаря всяко едно от тях. Възстановяването на заплатената от купувача по публичната продан цена се налага поради това, че той не е придобил правото на собственост върху имота, за който е заплатил сумата. Затова плащането на тази цена е лишено от правно основание и не съществува възможност за задържането й било от взискателите, които са получили част от нея, било от длъжника. Поради същата причина в разпоредбата на чл. 499, ал. 1, изр. 3 от ГПК е предвидено, че купувачът има и правото да иска от общината и държавата връщане на платените такси по прехвърлянето. По своето естество тези такси, представляват цената на извършените от държавата и общината административни услуги свързани с прехвърлянето на правото на собственост. Затова те се дължат в случаите, когато това право се прехвърля в действителност. В случаите, когато това не се осъществи услугите не са породили действие и цената им се явява недължимо платена. Настъпването на предвидените в хипотезата на чл. 499, ал. 1 от ГПК предпоставки създават материално правно отношение между купувача по публичната продан от една страна и общината и държавата от друга страна по повод на връщането на платените от първия такси свързани с прехвърлянето на имота, което следва да бъде реализирано по реда на чл. 4б от ЗДТ. В случай, че възстановяването на таксите бъде отказано, купувачът разполага с възможността да реализира вземането си било по облекчения ред, предвиден в разпоредбата на чл. 499, ал. 2, изр. 1 от ГПК, било по общия исков ред. От тълкуването на чл. 499, ал. 2, изр. 1 от ГПК е видно, че при издаването на предвидения в разпоредбата изпълнителен лист съдът действа като трето лице, което е различно от страните по материалното правоотношение и е чуждо на същото. Това следва и от обстоятелството, че при издаването му той следва да извърши предвидената в чл. 406 от ГПК проверка за съществуването на задължението, с оглед на представените с молбата доказателства. Затова предвидения в чл. 499, ал. 2, изр. 1 от ГПК ред за издаване на изпълнителен лист е неприложим в случаите, когато самият съд е страна по материалното правоотношение по чл. 499, ал. 1, изр. 3 от ГПК за връщане на платените във връзка с прехвърлянето на имота такси, както се твърди в случая. Съдът не може да действа едновременно в двете качества, а именно като съдебен орган и като длъжник по материалното правоотношение, което се претендира с отправеното до него искане. Затова в този случай отправената до съда молба трябва да се разглежда като искане за връщане на недължимо платена такса по чл. 4б от ЗДТ. По силата на чл. 2 от ГПК съдът е длъжен да разгледа тази молба и да се произнесе по нея като отказът му да възстанови сумите ще подлежи на съдебен контрол. По своето естество отказът на съда да върне недължимо внесена такса е аналогичен на отказ да бъде освободена страната от внасянето на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, поради което и за него ще се прилагат дадените в т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС указания.
С оглед на изложеното подадената от [фирма] в несъстоятелност [населено място] до Районен съд Варна молба с вх. № 5485/04.03.2015 година не е представлявала по съществото си искане по чл. 499, ал. 2, изр. 1 от ГПК, нито пък искова молба за връщане на сумите. По съществото си тя е представлявала искане по чл. 4б от ЗДТ и е трябвало да бъде разгледана като такава. По силата на чл. 7, ал. 1 и чл. 101, ал. 1 от ГПК съдът е задължен да следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните. В случаите, когато едно действие не е извършено надлежно, той е длъжен да укаже на страната, в какво се състои нередовността на извършеното от нея действие и как тя може да бъде отстранена, като определя срок за поправката. При извършването на тези действия съдът трябва да изхожда от действителната воля на страната, а не от нейното външно изразяване. Затова на първо място трябва да се прецени каква е целта на извършеното действие и вида на търсената с него защита. При това съдът е обвързан само от фактическите, но не и от правните твърдения на молителя, поради което е без значение как последният определя правната квалификация на подадената от него молба. В конкретния случай съдилищата не са определили правилно приложимия за разглеждането на молбата процесуален ред, поради което са предприели действия и са излезли извън рамките на искането, с което са били сезирани. Спазването на тези рамки е въпрос за допустимост на съдебните актове, за който съдът по силата на т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС следи служебно и без да има изложени в жалбата доводи за това.
Изложеното налага обжалваното определение № 72/27.01.2016 година на Апелативен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 18/2016 година и потвърденото с него определение № 3889/13.11.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по т. д. № 1138/2016 година да бъдат отменени като делото бъде изпратено на Районен съд Варна за разглеждане на подадената от [фирма] в несъстоятелност [населено място] молба с вх. № 5485/04.03.2015 година като такава по чл. 4б от ЗДТ във връзка с чл. 499, ал. 1, изр. 3 от ГПК. При това сегашния съдебен състав не трябва да преценява поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на [фирма] в несъстоятелност [населено място] въпроси и да дава отговори на същите, тъй като те са неотносими към конкретния спор. Препис от определението трябва да бъде изпратен за Апелативен съд Варна и на Окръжен съд Варна за сведение и отбелязване в деловодните книги на съда.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯВА определение № 72/27.01.2016 година на Апелативен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 18/2016 година и потвърденото с него определение № 3889/13.11.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по т. д. № 1138/2016 година като ИЗПРАЩА делото на Районен съд Варна за разглеждане на подадената от [фирма] в несъстоятелност [населено място], район „В.”, [улица] молба с вх. № 5485/04.03.2015 година като такава по чл. 4б от ЗДТ във връзка с чл. 499, ал. 1, изр. 3 от ГПК.
ПРЕПИС от определението да се изпрати на Апелативен съд Варна и на Окръжен съд Варна за сведение и отбелязване в деловодните книги на съда.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.