Р Е Ш Е Н И Е
№ 485
СОФИЯ, 06. 11. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на 18 май 2009 година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
при секретаря Виолета Петрова
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 1235/08 година и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 218а, ал.1, б. ”а” ГПК/ отм./ във вр. с §2, ал.3 ГПК.
С решение № 499 от 09.01.2008 г. по в.гр.д. № 415/07 г. на Д. окръжен съд е отменено решение № 13 от 14.03.2007 г. по гр.д. № 898/06 г. на Д. районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на О. Д. правото на собственост на Д. С. М. върху недвижим имот, представляващ жилищна сграда на един етаж със застроена площ 59 кв.м. и масивно складово помещение със застроена площ от 25 кв.м., построени върху общинско дворно място с площ 374 кв.м., съставляващо имот пл. № 4* включен в УПИ *,4907 в кв. 801 по ПУП-ПРЗ на ЦГЧ на гр. Д., както и че същата е титуляр на право на строеж върху описаното общинско дворно място.
В срока по чл. 218в, ал.1 ГПК/ отм./ против въззивното решение е подадена касационна жалба от О. Д. . На първо място в жалбата се навеждат доводи за недопустимост на решението като се твърди, че спорът е административен, а не гражданскоправен, поради което не е подсъден на гражданския съд. На следващо място се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на съществени процесуални правила и неправилно приложение на материалния закон.
Ответницата по касация Д. С. М. чрез своя пълномощник адв. Д. Д. изразява становище, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с изложените в касационната жалба основания, намира:
Д. С. М. е предявила против О. Д. иск с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./ за установяване, че е собственик на жилищна сграда и складово помещение, построени в общинско дворно място, както и че е носител на правото на строеж върху него. Позовала се е на Закона за уреждане правата на лица, които са заели или получили държавни дворни места/ ДВ бр. 90/1956 г./, като е твърдяла, че са налице изискванията на чл. 1 от същия.
За да намери предявените обективно съединени искове за основателни въззивният съд е приел, че наследодателите на ищцата са се заселили в гр. Д. през 1947 г. и през 1950 г. са се настанили в процесното дворно място, заградили го и започнали да строят жилището, което било заснето в кадастралния план от 1955 г. Изводите са основани на съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства, които съдът е преценявал във връзка със заключението на съдебно техническата експертиза и данните от регистъра на населението на гр. Д.. С оглед на това съдът е заключил, че са били изпълнени изискванията на чл. 1 ЗУПЛДПДДМ – мястото се намира в строителните граници на населеното място, заето е преди 15.12.1951 г., жилището е построено преди 01.09.1956 г., към момента на влизане в сила на закона е владяно от наследодателите на ищцата, същите не са притежавали друго жилище в населеното място.
Касационният довод за недопустимост на въззивното решение е неоснователен. Със Закона за уреждане правата на лица, заели или получили държавни дворни места, приет ДВ бр. 90/ 1956 г. се признава право на строеж на върху държавна земя на всички лица, които от 15.11.1934 г. до 15.12.1951 г. са заели или получили без основание държавни дворни места в строителните граници на населените места, ако до 01.09.1956 г. са застроили върху тях жилища или са започнали строителството им, продължават да ги владеят и не притежават друго жилище в местожителството си. Ограниченото вещно право се придобива по силата на закона, при наличието на визираните в него предпоставки, а не след издаване на удостоверението по чл. 4 ЗУПЛЗПДДМ, каквато теза се поддържа от касатора.достоверението няма правопораждащо, а само констативно действие. Отказът да бъде издадено такова удостоверение обективира спор за материално право, който подлежи на разрешаване по общия исков ред, а не в рамките на административното производство. Това следва и от разпоредбата на чл.7, ал.3 ППЗУПЛЗПДД, съгласно която ако народният съвет откаже на дадено лице правото му да се ползува от разпоредбите на закона, същото може да установи правата си по съдебен ред.
Въззивното решение е обосновано и законосъобразно. При постановяването му не са допуснати сочените от касатора нарушения на съществени процесуални правила и на материалния закон. Относимите към фактическия състав на чл. 1 от ЗУПЛЗПДДМ обстоятелства – че имотът е зает в периода 15.11.1934 г. до 15.12.1951 г., както и че строежът е завършен или започнат до 01.09.1956 г., могат да бъдат установявани с всички допустими от ГПК доказателства. В случая по делото са събрани както писмени, така и гласни доказателства, които в своята съвкупност обосновават изводите на въззивния съд, че мястото е завзето и застроено от праводателите на ищцата до посочените в закона дати.
В ЗУПЛЗПДДВ е предвидено заплащане на признатото право на строеж по цени, определени в тарифа на МС, в срок до 31.12.1960 г. С чл.6, ал.2 от Закона за опрощаване на задължения към държавата, е предвидено заплащане на дължимите суми в срок от 5 години, считано от 01.01.1965 г. на равни шестмесечни вноски. Като последица от неизпълнение на паричното задължение в срок цялото вземане става изискуемо и се събира по реда на Наредбата за събиране на държавните вземания, но неизправните длъжници запазват придобитите по закона права. Това изрично е посочено в чл.9 ППЗУПЛЗПДДМ.
По изложените съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на въведените с касационната жалба основания по чл. 218б, ал.1,б.”б” и “в” ГПК следва да бъде оставено в сила.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 499 от 09.01.2008 г. по в.гр.д. № 415/07 г. на Д. окръжен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :