2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 360
София, 26.06. 2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 56/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от Държавата,представлявана от МРРБ,чрез Областен управител – В. срещу решение № 197 от 20.11.2012 г. по гр.д. № 376/12 г. по описа на Варненски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 1185/ 14.06.2012 год. по гр.д. № 2375/10 год. на Варненски окръжен съд,с което е отхвърлен предявения от касатора срещу ЕТ”С.”иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението върху ресторант „Б.“ /Ш./, разположен в [населено място], на крайбрежна алея до буна №… – Приморски парк, целият включващ – основна зала, малка зала, предверие /офис/, кухненски блок, транжорни помещения – три броя, складови помещения – три броя, покрит летен двор, летен бар, вътрешен санитарен възел и два външни санитарни възли и покрити търговски площи пред ресторанта общо със застроена площ от 502 кв.м., ведно с правото на строеж върху ПИ 2704 по плана на Приморски парк – В. с площ от 567 кв. м. при граници – крайбрежна алея, тревни площи, ПИ …, кв. … /собственост на наследниците на И. С.“.
В жалбата са развити доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи,че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси,относно материалната доказателствена сила на акта за държавна собственост като официален свидетелстващ документ,който не е изрично отменен и с предмет на удостоверяване – недвижим имот,който е извън обхвата на последващо издадени актове по чл.69 ЗДС ; противопоставими ли са нотариалните актове за собственост върху обекти,предмет на изключителна държавна собственост по силата на Конституцията,на по-късно издадени спрямо тях актове по чл.69 ЗДС; от кой момент правото на държавна собственост по отношение на обектите, изчерпателно изброени в чл.18,ал.1 К. е противопоставимо на трети лица- от влизане в сила на нормативния акт или от съставянето на акт за държавна собственост, които имат значение за правния спор и са от значение за развитие на правото,тъй като законите са непълни,неясни и противоречиви .
Ответната страна е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК,в който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба по подробно изложени съображения. Не претендира разноски,въпреки представен списък за направени такива за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение,поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение,с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.108 ЗС предявен от касатора срещу ЕТ,основан на твърдение за придобиване правото на собственост върху земята на основание чл.2,ал.2,т.1 от ЗДС,за която на основание чл.18,ал.1 от К. е съставен акт за изключителна държавна собственост № 603/2000 год. и на сградата по приращение ,въззивната инстанция е приела,че след приемане на Закона за устройство на Ч. крайбрежие,процесния имот върху който е построена сградата – ресторант не представлява крайбрежна плажна ивица – изключителна държавна собственост, тъй като той попада в урбанизирана територия,съгласно одобрената кадастрална карта и е изработен по отношение на него П..Освен това той е извън обхвата на АИДС №№ 1083-1086/2009 год. и попада в поземлен имот.Съобразявайки доказателствената тежест е приел,че относно правото на собственост на Държавата по отношение на претендирания имот липсват доказателства.Взел е предвид и приключилото административно производство по д.№ 15728/11 год.на ВАС и е изложил съображения,че съставения А. № ../… год.,на който се позовава касатора – ищец е съставен след издаване на нотариалните актове на праводателя на ответника,чиято собственост е била възстановена и имат по-голяма доказателствена сила,отколкото А..С оглед на горните изводи е приел,че е неоснователно и твърдението за собственост на постройката по силата на приращението.
Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Същото би било налице,когато произнасянето на съда по правен въпрос е свързано с тълкуването на закона,в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти или когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос,или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго.Касаторът не е изложил никакви доводи в тази насока,а позоваването му е бланкетно.Аргументацията за наличието на това основание за допустимост на касационното обжалване, изразяваща се в липсата или неправилно обсъждане на събрания по делото доказателствен материал и извършената от решаващия съд суверенна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства, довели до необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, фактически са пороци, отнасящи се до правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281 ,т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.Не са налице и някои от хипотезите,в които разрешаването на спора би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,разяснени в т.4 на ТР № 1/2010 год.на ВКС.Наред с това във връзка с поставените въпроси не е налице неяснота или непълнота на правната уредба,съществува съдебна практика,която е трайна и последователна ,според която с акт за държавна собственост държавата установява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху недвижими имоти,като актът за държавна собственост няма правопораждащо действие (чл.5, ал.3 от ЗДС). С издадения акт за държавна собственост се констатира правото на публична държавна собственост (чл.2, ал.2 от ЗДС) и частна държавна собственост (чл.2, ал.3 от ЗДС), както и вещни права на държавата върху недвижими имоти (чл.73 от ЗДС). Към актовете за държавна собственост се прилагат документите, установяващи правото на собственост на държавата (чл.70, ал.4).Съгласно текста на чл.71 от ЗДС, когато при изменение в подробните устройствени планове, кадастралната карта (кадастрален план), плановете за земеразделяне, лесоустройствените планове, както и в други планове, свързани с възстановяването на правото на собственост върху земи и гори от горския фонд, се образуват нови поземлени имоти, за всеки новообразуван поземлен имот се съставя нов акт за държавна собственост, в който се посочват номерът и датата на стария акт. Промяната се отбелязва и върху стария акт и се вписва в службата по вписванията. Разпоредбата на чл.74, ал.3 от ЗДС предвижда ,че при промяна в статута на имот – държавна собственост, за имоти, публична държавна собственост, които са престанали да имат това качество, и обявени с решение на Министерския съвет за имоти – частна държавна собственост, както и имоти – частна държавна собственост, обявени с решение на Министерския съвет за публична държавна собственост, се съставя нов акт за държавна собственост. Актовете за държавна собственост на недвижими имоти, които са престанали да бъдат собственост на държавата, или за имоти, за които са съставени нови актове, се съхраняват по начина, предвиден в чл.74 ,ал.1, като в тях се отбелязва съответното обстоятелство (чл.74, ал.2 от ЗДС). Недвижимите имоти – държавна собственост, неправилно актувани като такива, както и тези, основанието за актуване на които е отпаднало, се отписват от актовите книги и се връщат на собственика със заповед на областния управител. Държавата е изключителен собственик на процесната земя в настоящия случай, считано от 01.01.2008 г., когато влиза в сила ЗУЧК и от тогава се легитимира като собственик върху имот, който има статут на обект по чл.2, ал.2 г. 1 от ЗДС,а не въз основа на АИДС № 603 от 2000 г.С оглед гореизложеното не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго. За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че в настоящия случай определящият въпрос обосновал изводите на съда е за тежестта на доказване. Доказателствената тежест съгласно чл. 154 ал. 1 ГПК е за страната, която твърди, че се е осъществил този факт,т.е.за ищецът – касатор,което той не е направил.Освен това касаторът навежда за първи път твърдения под формата на въпроси като основание за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280 ГПК,което е недопустимо.
Представените с молба вх.№ 3734/11.04.2013 год.доказателства в тази инстанция не могат да бъдат приети и обсъждани,тъй като касационната инстанция разглежда правилността на въззивното решение,а не основателността на предявения иск.
Поради това касационното обжалване не следва да се допусне.
С оглед изхода на спора на ответника се дължат направените разноски ,но поради липса на такова искане разноски не следва да бъдат присъдени.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 във връзка с чл.280 ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 197 от 20.11.2012 г. по гр.д. № 376/12 г. по описа на Варненски апелативен съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: