О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
С., 16.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 731/2012 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г. чрез пълномощника й адв.С. срещу решение от 21.6.2012 г по гр.дело № 932/2012 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е оставено в сила решение № 2188 от 7.7.2009 г, постановено по гр.дело № 6775/2006 г на Варненски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. И. Г. срещу К. Н. С. и Д. Я. С. обективно и субективно съединени искове по чл.26 ал.2 изр.2 и изр.5 от ЗЗД за прогласяване нищожността поради липса на съгласие и поради привидност /абсолютна симулация/ на покупко-продажбата, обективирана в нотариален акт №… от …..г, т., рег.№ …. с предмет недвижим имот, представляващ УПИ …. в кв…. по плана на [населено място], [община], ведно с построената в него жилищна сграда от две стаи, антре, стопанска постройка, клозет в двора и гараж и жилищната пристройка от две стаи, както и иска по чл.97 ал.1 от ГПК /отм/ за признаване за установено, че ищцата е собственик на 415/815 ид.части от същия имот и е допусната делбата му при части : 50, 9 % ид.части /415/815 ид.части за К. Н. С. и Д. Я. С. общо,в условията на СИО и 49, 1 % ид.части /400/815 ид.части/ за Г. И. Г..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в атакуваните части, нарушение на материалния и процесуалния закон.
Ответниците по касация К. Н. С. и Д. Я. С. чрез пълномощника им адв.Н. Т. оспорват жалбата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото.Молят да не бъде допусната касация на решението, респ.жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна.Подържат, че въззивното решение е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени като неоснователни исковете по чл.26 ал.2 от ЗЗД и чл.97 ал.1 от ГПК /отм/, поради наличие на предпоставките по чл.280 ал.2 от ГПК, тъй като цената на тези искове е под 5 000 лв.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че подадената касационна жалба е допустима- подадена е в срок от лице, имащо интерес от обжалването и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.Решението в частта, с която са отхвърлени като неоснователни исковете по чл.26 ал.2 от ЗЗД и чл.97 ал.1 от ГПК /отм/ макар и да е с цена на исковете под 5 000 лв, подлежи на касационно обжалване, тъй като изхода на спора по тях е от преюдициално значение по отношение на иска за делба на процесния имот.
От фактическа страна по делото е установено, че с нотариален акт № 87/8.7.1988 г Г. И. Г. и Г. З. Г. са закупили по реда на ЗСГ дворно място от 815 кв.м, съставляващо парцел …. от кв. ….. по плана на [населено място], обл.В., идентичен с УПИ ……от кв…., ведно с находящата се в него жилищна сграда, състояща се от две стаи и антре, стопанска постройка и клозет в двора и гараж. Г. З. Г. е починал през 1996 г е след вписване на отказа, направен от сина му, съпругата Г. Г. е останала негов единствен наследник.С договор за продажба, обективиран в нотариален акт №….,т…. от ….. г на нотариус П.Д., Г. Г. е продала на К. С. по време на брака му с Д. С. 415/815 ид.части от имот, представляващ УПИ ….. в кв….. по плана на [населено място], [община].С нотариално заверена декларация №….. от……. г Г. И. е декларирала, че строителството на едноетажната пристройка от 37 кв.м към съществуващата в имота жилищна сграда е осъществено единствено и изключително със средства на съсобственика на мястото К. С..С декларация 7952/11.8.2003 г Г. Г. е декларирала, че срещу извършеното през 1998 г от К. С. дострояване на пристройката тя му е прехвърлила ? ид.част от дворното място.С нотариално заверено заявление от 31.1.2002 г Г. И. и К. С. са заявили, че са съсобственици на дворното място, в което тя е отстъпила право на строеж за изграждане на пристройката, а със спогодба по гр.дело № 6775/2006 г, подписалите това заявление са се съгласили, че същото е нищожно относно отстъпеното право на строеж, тъй като към датата на отстъпването му, пристройката вече е била изградена.
В исковата молба и последвалите я уточнения Г. Г. твърди, че след смъртта на съпруга си, поради липса на средства е търсила някой, който със свои средства да довърши строителството на пристройката, срещу което прехвърлителката ще го възмезди прехвърляйки му правото на собственост върху 415/815 ид.част от дворното място /без право на собственост върху съществуващите в имота сгради/.Постигнато било също така съгласие, приобретателят по сделката да учреди на прехвърлителката право на ползване върху новопостроената пристройка.Ищцата не оспорва, че С. е довършил сградата, но подържа, че той не е изпълнил задължението си да й прехвърли правото на ползване върху нея.Твърди, че сделката-покупко-продажба, по силата на която С. са придобили правото на собственост върху 415/815 ид.части от имота, е сключена при липса на съгласие, респ. абсолютно симулативна.В случай, че сделката не бъде призната за нищожна на някое от посочените основания, подържа, че е придобила дела на ответниците по давност, като е осъществявала фактическа власт в периода 5.1.1999 г-до предявяване на иска за делба на 19.9.2006 г.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел от правна страна, че искът по чл.26 ал.2 изр.2 от ЗЗД относно нищожност на сделката поради липса на съгласие е недоказан.Прие е, че от събраните по делото доказателства не се установяват твърдените от ищцата уговорки и вътрешните отношения между страните.Приел е, че ищцата не е установила намерението си да прехвърли само ид.част от мястото, без съществуващата в него сграда, срещу задължението на противната страна за изгради пристройката от 37 кв.м.Приел е, че искът по чл.26 ал.2 от ЗЗД за нищожност на сделката като абсолютно симулативна е недоказан , поради липса на обратен документ, установяващ, че изявленията по договорна са привидни, а в действителност страните не са желали описаните в него правни последици.Приел е, че представеното заявление с нотариална заверка на подписите не може да бъде ценено като начало на писмено доказателство по смисъла на чл.134 ал.2 от ГПК /отм/, тъй като същото не е съставено нарочно, за да служи като доказателство за привидност на изявленията.Установителния иск за собственост по чл.97 ал.1 от ГПК /отм/ по отношение на 415/815 ид.части от дворното място, придобити от ищцата по силата на оригинерно придобивно основание-непрекъснато и несмущавано давностно владение, съдът е счел за неоснователен, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява Г. да е упражнявала фактическа власт върху прехвърленото от нея имущество, с намерение да го свои.От друга страна ищцата не би могла да се позова на добросъвествно владение, тъй като през 1999г лично се е разпоредила с част от имота, а от датата на продажбата -5.1.1999 г до предявяване на иска за делба-19.9.06 г не е изтекъл законоустановения десет годишен давностен срок.Поради това въззивният съд допуснал делба на процесните имоти при квоти 50, 9 % ид.части /415/815 ид.части за К. Н. С. и Д. Я. С. общо,в условията на СИО и 49, 1 % ид.части /400/815 ид.части/ за Г. И. Г..
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е посочено, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал. 1т.1,2 и т.3 от ГПК. Касаторът Г. Г. подържа, че относно материално-правния въпрос по приложението на чл.63 и чл.92 от ЗС въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 271 от 31.1.1969 г по гр.дело № 2242/68 г на Първо ГО, а по въпроса относно придобиване правото на собственост на оригинерно основание, при условията на чл.79 ал.1 от ЗС, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение по чл.290 от ГПК, № 578/8.9.2010 г по гр.дело № 1188/2009 г на ВКС, Първо ГО.
С решение № 271 от 31.1.1969 г по гр.дело № 2242/68 г, ВКС, Първо ГО е прието, че съгласно чл.92 от ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, но тази презумпция е оборима, доколкото законът допуска съществуването на собственост на постройка отделно от мястото.Като краен извод в решението изрично е прието, че когато се отчуждава парцел, в който има построена сграда и актът не съдържа уговорка за нея, съществува законна презумпция, че се прехвърля и правото на собственост върху сградата /арг. от чл.92 от ЗС/ и е в тежест на отчуждителя е да установи с положителни и конкретни доказателства обратното- че волята на страните е била да се отчужди само теренът, а не и сградата.
Същото разрешение е дал и въззивния съд в мотивите на обжалваното решение.Обосновал се е с анализ на събраните по делото писмени доказателства и показанията на разпитаните свидетели, от които не е установено, че вътрешните отношения между страните са протекли така, както са описани в исковата молба.Въз основа на това е обосновал извода, че ищцата не е оборила законовата презумпция, поради което ответниците са станали собственици не само на терена, но и на сградите в него.
С решение по чл.290 от ГПК № 578/8.9.2010 г по гр.дело № 1188/2009 г, ВКС, Първо ГО се е произнесъл по въпросите за придобиването на правото на собственост на оригинерно основание при условията на чл.79 ал.1 от ЗС.Приел е, че в полза на ищците не е изтекъл полезният срок, установен в закона, при който в единство на анимус и корпус да са придобили абсолютното вещно право.
Даденото от въззивният съд разрешение не е в противоречие, а е в пълно съответствие с цитираната задължителна практика.Съдът е приел, че Г., прехвърляйки с договор за продажба идеална част от имота не би могла да бъде добросъвестен владелец на продадената от нея част.Ищцата би могла да бъде само недобросъвестен владелец, но в случая от датата на продажбата на имота през 1999 г до предявяване на иска за делба през 2006 г не е изтекъл срока по чл.79 ал.1 от ЗС.
Останалите представени от касатора съдебни решения № 345 от 30.5.1999 г по гр.дело № 36/99 г на ВКС, Второ ГО и № 1444 от 4.11.1999 г по гр.дело № 753/99 г на П. ГО на ВКС са неотносими към така поставените материално- правни въпроси.Първото решение касае иска по чл.135 от ЗЗД за прогласяване относителна недействителност на сделката, с която се уврежда кредитора, а второто- хипотеза на нищожност, поради нарушение на добрите нрави.Предявеният от ищцата срещу ответниците иск за нищожност поради накърняване на добрите нрави е отхвърлен от ВКС с влязло в сила решение, поради което съдебно решение е неотносимо към повдигнатия по делото правен спор
Не е налице и соченото касационно основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото се подържа, че горните два материално- правни въпроса са решени противоречиво от отделните състави на варненски окръжен съд.Съгласно Тъкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК не е налице противоречива практика на съдилищата когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани не са влезли в сила.
Относно поставените от касатора въпроси : „действителна или нищожна е покупко-продажбата на недвижим имот, съчетана с прикрита сделка, както явява ли се продавачът на един имот, добросъвестен владелец след извършване на разпоредителната сделка” съществува задължителна практика по чл.290 от ГПК, която не се нуждае от промяна или актуализиране, поради което не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.На тези въпроси въззивният съд е дал отговор в съответствие утвърдената задължителна практика като е посочил, че действителността /респ.недействителността на сделката е предмет на установяване в процеса във всеки конкретен случай и доколкото ищцата не е провела пълно и главно доказване на твърдените от нея факти, предявените от нея искове по чл.26 от ЗЗД за нищожност поради липса на съгласие и аблосютна сумилация на неоснователни.В съответствие с пратиката на ВКС е и даденото от съда разрешение, че продавачът-прехвърлител на недвижим имот не може да е добросъвестен, а винаги е недобросъвествен владелец на вещта, с която е извършил разпореждане.
Следователно не са налице основанията на допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответниците направените от тях разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
По горните съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.6.2012 г по гр.дело № 932/2012 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА Г. И. Г. от [населено място], [улица] със съдебен адрес-този на пълномощника й адв.С. С. [населено място], [улица] да заплати на К. Н. С. и Д. Я. С. и двамата от [населено място], [улица], със съдебен адрес-този на пълномощника им адв.Н. Т. : [населено място], [улица] на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски в размер на 300 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат, заплатено за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2