4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 639
София, 12.12.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5243 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. А. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд, постановено на 19.06.2015г. по в.гр.д.№230/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между Л. А. М. и К. А. П. на недвижим имот, находящ се в [населено място], на [улица], представляващ дворно място-УПИ I.-5492, 7209 в кв.27 по плана на града, с площ от 314кв.м., ведно с построената в дворното място двуетажна сграда със смесено предназначение, на застроена площ от около 160кв.м., състояща се от партерен и един жилищен етаж, при квоти за магазина в партерния етаж с площ от 117кв.м. и една стая-11/25 ид.части за Л. А. М. и 14/25 ид.части за К. А. П., а за останалата част от имота-7/12 идеални части за Л. А. М. и 5/12 идеални части за К. А. П..
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото при формиране на своята воля, както и длъжен ли е да отговори на доводите, направени във въззивната жалба, които са свързани с конкретни свидетелски показания.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационна жалба Л. А. М. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски в посочения в отговора размер.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за делба на недвижим имот. Производството е във фазата по допускане на делбата, като в подадения писмен отговор на исковата молба съделителката Е. А. П. е заявила възражение за придобиване на партерния етаж на сградата по давност.
С обжалваното решение е прието, че така въведеното възражение е неоснователно, тъй като по делото не е установено по категоричен начин осъществяването на обстоятелствата, от които Е. А. П. извежда основателността на възражението си.
Прието е, че не е установено твърдението й за заплащане от нейна страна на парична сума на [община] през 1992г. за възстановяването на магазинните помещения в сградата и въобще наличието на такова.
Прието е, че от показанията на всички свидетели се установява, че Е. А. е стопанисвала партерния етаж с магазините в него, но независимо от тези данни, не може да се приеме съделителката Л. А. да е заявила по несъмнен начин, че се отказва от притежаваната част в съсобствеността. След обстоен анализ на показанията на св.П. /син на Е. А. и племенник на Л. А./ е прието, че с оглед неговата заинтересованост не може да се приеме по категоричен начин за установено, че Л. А. е заявила отказ от владението върху нейната съсобствена част от партерния етаж. Прието е, че в потвърждение на този извод е и последващата съдебна спогодба, постигната през 1996г. и обективирана в съдебен протокол от 08.02.1996г. Посочено е, че никъде в този документ не се съдържа изявление на Л. А., че се отказва от полагащата й се идеална част от съсобствеността, а напротив и двете страни в процеса правят изявления в насока, че са съгласни да се спогодят, като всяка една с посочване името на сестра си сочи, че получава в дял по-големия магазин, т.е. процесния. С оглед на това е прието, че ако е налице уговорка, то тя е единствено и само за разпределение на ползването на въпросния имот, в каквато насока има изявление от страна на св.П.. За ирелевантно е прието обстоятелството, че Л. А. е била клиент във въпросните магазини в годините и че свидетелите не са установили нейното противопоставяне.
Прието е, че от събраните по делото доказателства не е установено настъпването на правните последици на придобивната давност, тъй като наличието на единия елемент /упражняване на фактическа власт от единия съсобственик/ не е достатъчно основание за придобиване по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС. Прието е, че по делото липсват категорични доказателства за промененото намерение за своене на идеалните части на другия съсобственик, тъй като нито един свидетел не установява Е. А. да е довела до знанието на останалите съсобственици на имота своето намерение да владее идеалните им части за себе си. Прието е, че въз основа на показанията на свидетелите може да се направи единствено извода, че Е. А. след възстановяването на имота е упражнявала фактическа власт върху него. Посочено е, че действително в показанията си св.К. не отрича, че ответницата владее въпросния имот от средата на 90-те години, като сочи, че това е станало без нейно разрешение, но тези данни не могат да бъдат приети за достоверни и променящи изводите на съда, тъй като за наличие на конкретни уговорки говори само св.П., а св.К. говори за проведени разговори, но не визира присъствието си в тях за разлика от другия свидетел.
Прието е, че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е оборена, тъй като основанието, на което е установена фактическата власт от Е. А. показва съвладение, не се установява между страните да има документ за прехвърляне на собствеността или друго неформално съгласие от другия съсобственик.
Посочено е също така, че действията, с които се демонстрира промяна на държането във владение, респ. промяната на намерението на съосбственика или сънаследника да владее целия имот, следва да бъдат конкретни по отричане правата на останалите сънаследници и да са станали достояние на сънаследниците, респ. съсобствениците, като отказът на ползващия имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота, доведеното до знанието на останалите наследници намерение на владеещия сънаследник да се разпореди с имота само в своя полза или такова ползване на имота, което ясно показва, че изключва владението на останалите наследници /отдаване под наем на трето лице и изричен отказ да се заплаща част от получения наем на останалите наследници/. Посочено е, че не се приемат за такива действия декларирането на имота в данъчните служби на общината на името на владеещия имота сънаследник, още повече, че в случая и двете страни са подали декларация за притежаваната от тях собственост през 1998г., като Е. А. през 2014г. е декларирала търговска площ 78кв.м., което съвпада с ? ид.част от партерния етаж, заявявайки по този начин, че притежава само част от партерния етаж и само за тази част ще заплаща данъци, което е прието, че също опровергава твърдението за своене на целия партерен етаж с намерение да стане собственик.
Основният спорен между страните въпрос следователно е придобила ли е съделителката Е. П. правото на собственост върху магазините в партерния етаж на сградата по давност. Основното доказателствено средство за установяване осъществяването на елементите на фактическия състав на този придобивен способ са свидетелските показания, като по отношение начина, по който следва за бъде извършен анализ на показанията на свидетелите,за необходимостта да бъде извършен такъв анализ при наличие на противоречие в показанията и принципните изисквания за дейността на съда по извършване на преценка на гласните доказателства в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №176/28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г. на Второ ГО на ВКС е прието, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията,съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти,съдържащи се в показанията на всеки един свидетел,а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения,като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако приеме,че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични,преки и непосредствени впечатления,определени факти могат да се приемат за доказани. Прието е, че не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани. Ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите,а не на други свидетели,следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели.
Извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина, по правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен, като при извършването на този анализ са взети предвид и изрично наведените във въззивната жалба доводи за значението на извършените от съделителката Е. П. действия по преустройство и ползване на етажа, както и за значението на показанията на св.П. и св. К., които са детайлно обсъдени, включително чрез съпоставяне с останалите доказателства по делото.
Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с посочените от касатора решение №310/04.11.2014г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№795/2014г. и решение 791/18.05.2011г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№3697/2008г., тъй като даденото от ВКС разрешение не касае начина, по който следва да бъде извършена преценката на свидетелските показания.
Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с посочените от касатора решение №210/15.08.2014г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№6605/2013г. и решение №283/14.11.2014г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№1609/2014г. – въззивният съд е съобразил изразеното в тези решения становище по приложението на процесуалния закон, като е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи, касаещи показанията на св.П. и св.К., анализирал ги е и е обосновал изводите си.
Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с посоченото от касатора решение №166/15.07.2013г. на Трето Го на ВКС по гр.д.№1285/2012г. – въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствения материал, обсъдил е всички правнорелевантни факти, посочил е кои приема за установени, като е обсъдил доводите на страните, имащи значение за установяването на релевантните факти, както и доводите по съществото на правния спор. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд, постановено на 19.06.2015г. по в.гр.д.№230/2015г.
ОСЪЖДА Е. А. П. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] на основание чл.78, ал.3 ГПК във вр. с чл.81 ГПК да заплати на Л. А. М. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] сумата 600лв. /шестстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: