О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 769
София 04.12.2009 год.
Върховният касационен съд на Република България, ІІ търговско отделение в закрито заседание на 25.11.2009 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
изслуша докладваното от съдията ДОМУЗЧИЕВ
търг. дело № 697/2009 год. и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 233/26.03.2009 год. по гр. д. № 2799/2008 год. Софийският апелативен съд е оставил в сила решение № 12/16.10.2008 год. по гр. д. № 358/2007 год. на Софийския градски съд, ТО, 8-ми състав, с което ЗПА. “Д” гр. С., ул. “. № 3, се осъжда да заплати на “В” А. , гр. Д., Германия, със съдебен адрес: гр. С., ул. “. № 2, а. А, сумата от 13973,30 евро, дължима по договор за застраховка “гражданска отговорност” на водача на л. а. “М” с рег. № ТхВ 7509 М. С. М. , сключен с полица серия А-01, № 586422/02.02.2004 год., и представляваща направени разходи изплатени от “В” А. на К. Щ. и Л. Щ. от гр. С., Германия, за претърпени от тях вреди в резултат на ПТП на 12.06.2004 год. в местността “Т” до село А., Област Добрич, ведно със законната лихва считано от 05.03.2007 год. до окончателното й плащане, и 1543,17 лв. съдебни разноски.
С оплаквания за недопустимост, респ. неправилност, пради нарушение на материалния закон и необоснованост, решението на въззивния съд се обжалва от ЗПА. “Д” гр. С.. Според касатора, ищецът е здравноосигурително дружество и няма право на суброгационен иск, а приетото от въззивния съд, че по отношение на суброгационното право приложим закон е българския, е неправилно. Не било доказано, че ищецът е лице по смисъла на чл. 402 ТЗ /отм./, неправилно било прието, че е налице валиден към датата на събитието договор между ищеца “В” А. и увредените лица К. Щ. и Л. Щ. от гр. С., Германия, неправилно е прието, че “правото на суброгация принадлежи не само на застрахователя, но и на социалноосигурителните институции и други правни субекти, които встъпват в правата на удовлетворените от тях лица, в случаите когато са обезщетили вреди, виновно причинени от другиго”.
Към жалбата съгласно чл. 284 ал. ІІІ т. 1 ГПК е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. І т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като в подкрепа на твърдението за наличие на приложно поле по чл. 280 ал. І т. 1 и т. 2 от ГПК се прилагат копия от Постановление № 7/77 год. от 04.10.1978 год. на Пленума на ВС, решение № 882/12.06.1984 год. по гр. д. № 389/84 год. на ВС ІV гр. о., решение № 950/31.10.2005 год. по гр. д. № 242/2005 год. на ВКС ІІ т. о., и решение № 116/24.02.2009 год. по гр. д. № 2343/2008 год. на Софийския апелативен съд.
Ответникът по касация – “В” А. , гр. Д., Германия, чрез пълномощника си а. Д, е подал отговор, с който заявява становище, че не са налице предпоставките по чл. 280 ал. І ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а в случай на допускане, по същество счита, че касационната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, ведно с присъждане на направените пред ВКС съдебни разноски.
ВКС състав на ІІ т. о. намира че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел за установено, че на 12.06.2004 год. в местността “Т” до село А., Община К., Област Добрич, немските граждани К. Щ. и Л. Щ. са били увредени от водача на л. а. “М” с рег. № ТхВ 7509 М. С. М. , като са им били нанесени телесни повреди – счупвания и наранявания. Карлхайнц Щ. и Л. Щ. са били лекувани в МБАЛ гр. Д., впоследствие откарани в Германия със специален амбулаторен полет, като стойността на наложилите се необходими медицински и спасителни разходи са били в размер на 13973,30 евро, които са им заплатени от ищцовото застрахователно дружество, което се е суброгирало в техните права.
Въззивният съд е приел, че е налице валиден застрахователен договор-полица № 32282319/10.04.1997 год. с начало на застрахователно покритие 01.05.97 год., валидна и към 2004 година, за здравна застраховка при пътуване в чужбина, като обема и покритието били посочени в представеното по делото застрахователно удостоверение, което не било оспорено от ответника. За неоснователно е прието възражението на ответника, че ищецът не е застраховател, като според въззивния съд, качеството на застраховател на ищеца се установява от официалното извлечение от Търговския регистър на регионален съд гр. Д., от което е видно, че ищцовото дружество е здравноосигурително акционерно дружество с предмет на дейност “пряко и непряко застраховане в страната и чужбина”. Въззивният съд приема, че ищецът е бил в риск към деня на застрахователното събитие и е бил задължен да покрие разходите за лечение на застрахованите при него лица направени в България, както и за направените транспортни разходи от България до Германия, които са приети за доказани от представените първични счетоводни документи. За безспорен е приет и факта на плащане от страна на ищеца на застрахованите при него лица.
Въззивният съд счита, че ищецът е доказал обстоятелствата на които е основавал иска си по чл. 402 ТЗ /отм./ спрямо ответното дружество, при което е бил застрахован с полица серия А-01, № 586422/02.02.2004 год. по застраховка “гражданска отговорност” причинителят на вредата – водача на л. а. “М” с рег. № ТхВ 7509 М. С. М.
Съгласно чл. 280 ал. І т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за да се допусне касационно обжалване на въззивно решение съдът трябва да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, който е решаван противоречиво от съдилищата, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Материалноправният въпрос по който се е произнесъл съдът е за суброгиране в правата на увреденото лице при заплатено застрахователно обезщетение и за отговорността на застрахователя по застраховка “гражданска отговорност”, когато увреждането е станало от застрахованото при него лице, но това не е достатъчно за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В процесния случай не е налице приложното поле на чл. 280 ал. І т. 1 и т. 2 от ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с Постановление № 7/77 год. от 04.10.1978 год. на Пленума на ВС и решение № 950/31.10.2005 год. по гр. д. № 242/2005 год. на ВКС ІІ т. о. Въззивното решение не противоречи и на решение № 882/12.06.1984 год. по гр. д. № 389/84 год. на ВС ІV гр. о. и решение № 116/24.02.2009 год. по гр. д. № 2343/2008 год. на Софийския апелативен съд. С тези решения се приема, че държавното обществено осигуряване и други осигурителни институции нямат право на регресен иск срещу деликвента или срещу застрахователя, но в обжалваното решение въззивният съд не приема нещо различно – прието е за установено, че ищцовото дружество е здравноосигурително акционерно дружество с предмет на дейност “пряко и непряко застраховане в страната и чужбина”, и затова като застраховател който е заплатил обезщетение за застраховани при него лица, е легитимиран по иска с правно основание чл. 402 ТЗ /тм./.
Независимо от записаното във въззивното решение, че “отделно от изложеното, правото на суброгация принадлежи не само на застрахователя, но и на социално осигурители институции и други правни субекти, които встъпват в правата на удовлетворените от тях лица, в случаите когато са обезщетили вреди, виновно причинени от другиго” – в този смисъл е цитирано становището на проф. П, това не може обоснове извод, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с горецитираната практика, тъй като основанието на иска и правото на обезщетение в резултат на суброгиране в правата на увредените лица, се извежда от факта, че ищецът има качеството на застраховател.
Няма основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280 ал. І т. 3 ГПК.
Материалноправният въпрос по който се е произнесъл въззивният съд не може да се свърже с необходимост от тълкуване на закона поради неяснота или непълнота, а и по този въпрос има съдебна практика и яснота, поради което не е налице сочената от касатора предпоставка за допустимост на касационното обжалване.
Предвид изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване, а на ответника по касация на основание чл. 78 ал. ІІІ ГПК следва да се присъдат направените в настоящото производство съдебни разноски.
Водим от горното, състав на ІІ търговско отделение на ВКС,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 233/26.03.2009 год. по гр. д. № 2799/2008 год. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗПА. “Д” от град С., ул. “. № 3, да заплати на “В” А. от гр. Д., Германия, със съдебен адрес: гр. С., ул. “. № 2, а. А, съдебни разноски в размер на 3000,00 лв. /три хиляди лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: