О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
гр.София, 31.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 2776 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Подадена е частна касационна жалба от Л. Д. В., чрез процесуалния представител адв.З. К., против определение № 2565/10.08.2018 г. по ч.гр.д. № 3038/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е оставена без уважение частната й жалба с вх. № 19910/12.02.2018 г. срещу определение от 24.01.2018 г. по гр.д. № 2416/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 16 състав, с което на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е спряно производството по делото до приключване на нохд № 4825/2017 г. на Софийски градски съд, НО, 2 състав.
В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният касатор поддържа, че не е налице основание за спиране на производството, тъй като липсва връзка между гражданското и наказателното дело, предметът и страните са различни и не са налице общи факти, които да са от значение за решаване на гражданския иск. Претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Постъпили са писмени отговори от ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД и УМБАЛ „Александровска” ЕАД, с които се оспорва основателността на частната касационна жалба.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че производството пред Софийски градски съд е образувано по повод предявени от Л. Д. В. срещу УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, „Втора специализирана акушеро – гинеколочна болница за активно лечение „Шейново“ ЕАД и УМБАЛ „Александровска“ ЕАД искове с правно основание чл.49 ЗЗД за осъждането им да заплатят сума в размер на 350 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от загубата на дъщеря й Д. В. Г., настъпила поради допуснати според ищцата медицински грешки при извършване на цезарово сечение и последващо проследяване на родилката. Констатирал е, че срещу лекарите Я. А. Л., Е. В. Б. – В., А. Т. Ф., А. П. Ч., В. Х. Х. и Х. Г. Ц. е повдигнато обвинение и е образувано нохд № 4825/2017 г. на СГС, НО, 2 състав за престъпления по чл.123, ал.1, пр.2 НК при извършено секцио на 12.09.2011 г. и последващо лечение на Д. В. Г.. Според САС, за да се спре исковото производство, следва в наказателното производство да се установят факти, които попълват състава на правната норма, въз основа на която е заведеният пред гражданския съд иск за обезщетение на неимуществени вреди. Приемайки наличието на такава връзка, решаващият съд е възприел извода на СГС за спиране на първоинстанционното производство. Позовавайки се на ТР № 5/05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС и разпоредбата на чл.300 ГПК, въззивният съд е счел, че гражданският съд не може самостоятелно да изследва дали е налице престъпление.
След преценка на доводите на частния касатор в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.274, ал.3 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В настоящия случай частният касатор формулира следните правни въпроси: 1/ Налице ли са предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по гражданско дело, в което се реализира отговорност на възложителя по реда на чл.49 ЗЗД (в случая болнични заведения) спрямо лицата, които имат право на обезщетение, при висящо наказателно производство срещу делинквентите – работещи като лекари в тези болнични заведения?; 2/ Налице ли е основание за спиране на гражданското производство, в което се реализира отговорност на възложителя по реда на чл.49 ЗЗД (в случая болнични заведения) спрямо лицата, които имат право на обезщетение, при висящо наказателно производство, насочено срещу служителите (лекарите) от тези болнични заведения, предмет на обсъждане в което са факти и обстоятелства общи и за двете производства и на които се основава и искът по обусловеното, ако актът по обуславящото дело не се ползва със задължителна сила по спора по обусловеното дело?; 3/ Налице ли е основание за спиране на гражданско производство, в което се реализира отговорност на възложителя по реда на чл.49 ЗЗД (в случая болнични заведения) спрямо лицата, които имат право на обезщетение, при висящо наказателно производство, насочено срещу служителите (лекарите) от тези болнични заведения, предмет на обсъждане в което са факти и обстоятелства общи и за двете производства, както и други факти, и на които се основава и искът по обусловеното?; 4/ Изходът на наказателното производство по чл.123, ал.1, пр.2 НК, заведено срещу делинквентите (в случая лекарите – служители в болниците), обуславя ли изхода на заведеното гражданско производство, както и неговото спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, в което производство се реализира отговорност на възложителя (работодателя на лекарите – болниците) по реда на чл.49 ЗЗД, и то при положение, че деликтът е в резултат не само от действията на конкретните делинквенти, но и от други действия и нарушения, за които възложителят (болничното заведение) е отговорно и които са посочени в исковата молба?; 5/ В случай че в наказателното производство подсъдимите не бъдат признати за виновни с присъда, споразумение или налагане на административно наказание, гражданският съд, разглеждащ иска за обезщетение за вредите от деликта по реда на чл.49 ЗЗД (срещу работодателя на делинквентите), задължен ли е, обвързан ли е от тези актове на наказателния съд до степен да отхвърли иска поради липса на престъпление, и да приеме, че деликт не е осъществен, или ще продължи да изследва наличието на елементите на фактическия състав на деликта по гражданското дело и съобразно установеното от него ще реши дали е налице извършен деликт и има ли право на обезщетение пострадалият?; 6/Налице ли са предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по гражданско дело, в което се реализира отговорност на възложителя по реда на чл.49 ЗЗД (в случая болнични заведения), ако при висящо наказателно производство срещу част от делинквентите се установят факти, които са общи за двете производства, но не са идентични?; 7/ При наличие на производството по гражданско дело, в което се реализира отговорност на възложителя по реда на чл.49 ЗЗД (в случая болнични заведения и висящо наказателно производство срещу част от делинквентите (служители в болниците), налице ли е идентичност на деянието и неговата противоправност, за което е повдигнато обвинение с обвинителен акт в наказателното производство и деянието, от което се твърди, че са настъпили вредите, обуславящи гражданската отговорност на делинквента? Въпросите са въведени при позоваване на селективни критерии за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като противоречието с практиката на ВКС е обосновано с обективираната такава в ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 1/30.01.2017 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 5/05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.02.2013 г. на ОСНК на ВКС, решение № 116/15.05.2013 г. по гр.д. № 745/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 25/12.02.2010 г. по т.д. № 211/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/01.03.2010 г. по гр.д. № 640/2009 г. на ВКС, III г.о., определение № 325/26.09.2017 г. по ч.гр.д. № 3117/2017 г. на ВКС, III г.о., определение № 736/21.10.2014 г. по ч.т.д. № 2642/2014 г. на ВКС, I т.о., определение № 43/08.02.2017 г. по ч.гр.д. № 168/2017 г. на ВКС, III г.о., определение № 547/07.01.2014 г. по ч.гр.д. № 3308/2014 г. на ВКС, III г.о., определение № 616/21.07.2014 г. по ч.т.д. № 1732/2014 г. на ВКС, I т.о., определение № 269/07.05.2009 г. по ч.т.д. № 115/2009 г. на ВКС, II т.о. и определение № 102/08.03.2010 г. по ч.гр.д. № 80/2010 г. на ВКС, II г.о. Налице е позоваване и на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Настоящият състав на ВКС намира, че въведените от частния касатор въпроси не изпълняват изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпроси № 1,5,6 и 7 са хипотетични, доколкото за да бъде отговорено на тях следва да се изходи от конкретните твърдения в исковата молба относно наведените в нея обстоятелства за извършени конкретни действия/бездействия на служители на ответниците и се съпоставят те със състава на престъплението според обвинителния акт. Втори въпрос е предпоставен от изхода на наказателното производство, който на този етап на развитието му не е известен. Трети и четвърти въпрос с оглед твърдението за други факти, извън общите за двете производства – наказателно и гражданско също не са ясно изведени от частния касатор. Още повече, че в конкретния случай се твърди извършване на действия и непредприемане на други, необходими според добрата медицинска практика, които като поредица от осъществяване във времето са довели до вредоносния резултат. След като част от тези твърдения са обхванати от престъпния състав според обвинението, то те не могат да бъдат отделени от останалите, за които не са повдигнати обвинения и граждансокото производство да продължи само спрямо последните.
Същевременно е налице постоянна практика на ВКС, според която спиране на основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е приложимо и при висящи паралелно наказателно и гражданско производство, само ако фактът на престъплението не може да бъде установен по реда на гражданския процес, а спорното право е обусловено от тези факти. В този смисъл е определение № 323/20.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2950/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Съблюдава се разпоредбата на чл.124, ал.5 ГПК, по аргумент на която гражданският съд няма правомощието да установява инцидентно, по повод на иска, факта на престъпление извън посочените хипотези. Когато те не са налице, за което свидетелства и висящото наказателно дело, но установяването на факта на престъплението е от значение за гражданския спор, производството се спира. На основание чл.300 ГПК по въпросите извършено ли е деянието, противоправно ли е и дали е виновен деецът евентуалната присъда, респ. споразумение, ще бъдат задължителни за гражданския съд, разглеждащ спора за репариране на вредоносните последици от деликта. В случая въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, е приел, че се касае до установяване на факта на престъпление, който не може самостоятелно да бъде изследван от гражданския съд. Следва да се отбележи, че хипотетичната възможност наказателното производство да не приключи с осъдителна присъда не изключва преюдициалността на предмета на висящото нохд спрямо производството пред гражданския съд.
Не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираната от частния касатор практика на ВКС е неотносима към настоящия спор, тъй като възприетите разрешения касаят различни хипотези и не противоречат с обуславящия извод на въззивния съд за наличие на основание за спиране на производството. В част от посочените определения е прието, че чл.229, ал.1, т.4 ГПК не намира приложение при липса на тъждество между деянието, за което е повдигнато обвинение и деянието, посочено в исковата молба по иска за заплащане на обезщетение.
Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението към частната касационна жалба липсва аргументация относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Като неоснователно следва да се прецени и поддържаното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното определение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното определение на САС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2565/10.08.2018 г. по ч.гр.д. № 3038/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: