О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
гр. София,10.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №609 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Д. И. И., чрез адв.Д. срещу решение №266 от 16.11.2018г. по в.т.д. №459/2018г. на Апелативен съд- Варна, с което се потвърждава решение №415 от 28.05.2018г., постановено по т.д.№1591/2017г. на Окръжен съд-Варна. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от Д. И. И. срещу „Уникредит Булбанк“ АД и „Птицекланица“ АД /н/ иск с правно основание чл.439 вр. чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.120 и чл.151 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответниците, че към 11.11.2016г. вземането на „Уникредит Булбанк“ АД в размер от 40 000 евро /част от главница по договор за банков кредит №2/23.10.2006г./ е било погасено по давност по отношение на ипотекарния длъжник Д. И. И., поради което е било погасено по давност ипотечното право на банката и възможността й да реализира правата си по ипотеката, учредена с нотариален акт №176, том 15, рег.№20484, дело №2801/02.11.2006г. на нотариус Ю. Д., рег.№160 в НК по отношение на описания недвижим имот.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторът твърди, че е необоснован изводът на въззивния съд за неприложимост на чл.151 и чл.120 ЗЗД по отношение на ипотекарния кредитор. Излага доводи, че ипотекарният и главният длъжник са съдлъжници по смисъла на чл.121 и сл. ЗЗД, т.е. са солидарно отговорни, като съгласно чл.151 ЗЗД ипотекарният кредитор може да противопостави на кредитора всички възражения, които би имал главният длъжник, вкл. за изтекла погасителна давност. Счита по аналогия с чл.125, ал.1 ЗЗД, че спирането на давностния срок срещу главния длъжник не произвежда действие спрямо него като ипотекарен длъжник, поради което е незаконосъобразен изводът на съда, че по отношение на него погасителната давност за процесното вземане не е изтекла. Моли да се отмени решението и да бъде уважен предявеният иск.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Приложима ли е разпоредбата на чл.125, ал.2 ЗЗД за защита на третите лица, учредили ипотека върху свой имот за обезпечаване на чужд дълг, в случаите, в които давността е спряла да тече в отношенията между кредитора и главния длъжник, в частност в случаите, в които главният длъжник е обявен в несъстоятелност?; 2. Спира ли да тече давността в тези случаи в облигационните отношения между кредитора на несъстоятелния главен длъжник и ипотекарния длъжник?; 3. Трето лице, учредило ипотека за чужд дълг, чиято отговорност не е ангажирана в срок от 5 години, може ли основателно да се позове на погасителна давност?“. Поддържа, че по тези въпроси липсва съдебна практика, като те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците „Птицекланица“ АД /н/, [населено място] и „Уникредит Булбанк“ АД не подават отговори на касационната жалба в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ипотекарния длъжник Д. И. И. иск на основание чл.439 ГПК за установяване по отношение на ответниците /взискателя „Уникредит Булбанк“ АД и „Птицекланица“ АД – в несъстоятелност/, че към 11.11.2016г. вземането на взискателя „Уникредит Булбанк“ АД в размер от 40 000 евро /част от главница по договор за банков кредит №2/23.10.2006г. с кредитополучател „Птицекланица“ АД/ е погасено по давност по отношение на ипотекарния длъжник, поради което е било погасено и ипотечното право на банката и възможността й да реализира правата си по ипотеката, въззивният съд приема, че в периода от 29.03.2010г. /постановяване на решение за обявяване на кредитополучателя „Птицекланица“ АД в несъстоятелност/ до 11.11.2016г. /подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение за сумата 40 000 евро- част от просрочената главница по договор за банков кредит №2 от 23.10.2006г., ведно със законната лихва/ погасителна давност за вземанията не е текла. Решаващият съдебен състав намира възражението на ипотекарния длъжник за погасяване на вземанията по давност за неоснователно, като излага мотиви, че давността е прекъсната и теченето й е спряно на основание чл.628а, ал.1 ТЗ /с подаване на молбата по чл.625 ТЗ от кредитора „Уникредит Булбанк“ АД за откриване на производство по несъстоятелност срещу длъжника „Птицекланица“ АД/. Предявяването и приемането на вземането в производството по несъстоятелност е ново основание за прекъсването на давността. Съдът излага съображения, че съгласно чл.151 ЗЗД ипотекарният длъжник може да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът, вкл. за погасителна давност по смисъла на чл.120 ЗЗД, но давността не тече поотделно за длъжника и за третото лице, предоставило обезпечение за задължението на длъжника, нито третото лице – ипотекарен длъжник е солидарен длъжник, по отношение на когото да се прилага разпоредбата на чл.125 ЗЗД. Като приема, че третото лице може успешно да противопостави възражение за изтекла погасителна давност, само ако това обстоятелство е настъпило в отношенията между кредитора и длъжника, и след като давността към датата на подаване на исковата молба не е изтекла спрямо длъжника поради наличие на основания за прекъсване и спиране, въззивният съд намира предявеният иск за неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора въпроси, уточнени от съда с оглед правомощията му в производството по допускане до касационен контрол /ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ – налице ли е пасивна солидарност между главния длъжник и ипотекарния длъжник, респ. приложима ли е разпоредбата на чл.125, ал.2 ЗЗД в хипотезата на упражнено от ипотекарния длъжник право по чл.151 ЗЗД да противопостави на кредитора възражение за погасителна давност, са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на тях обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай правните норми са ясни, като липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. Съгласно чл.121 и сл. ЗЗД солидарна отговорност между двама или повече длъжници може да възникне само по силата на закона /в изрично определените от закона случаи/ или когато е уговорена /по силата на конкретен договор/. Няма спор в теорията и съдебната практика относно хипотезите на възникване на солидарна отговорност, като законът не предвижда солидарност между длъжника и третото лице, учредило ипотека върху свой имот за обезпечение на чуждото задължение /чл.149 и сл.ЗЗД/. Ясна и ненуждаеща се от тълкуване е и нормата на чл.151 ЗЗД, регламентираща субективното право на ипотекарния длъжник, учредил ипотека за обезпечение на чуждо задължение, да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът, вкл. да иска прихващане с вземания на длъжника срещу кредитора. Няма спор, че по силата на тази законова разпоредба третото лице има свое право да противопостави възраженията на главния длъжник, вкл. и за изтекла погасителна давност по отношение на вземането, като съдът е длъжен да разгледа това възражение и с оглед доказателствата да се произнесе по неговата основателност. В случая въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на ищеца- ипотекарен длъжник, вкл. противопоставеното на основание чл.151 ЗЗД възражение на длъжника – кредитополучател за погасителна давност на вземанията по договора за банков кредит, като е отрекъл както наличието на солидарност между ипотекарния и главния длъжник, респ. приложението на чл.125, ал.1 ЗЗД, така и изтичането към датата на подаване на исковата молба на давностния срок за процесните вземания, предвид безспорните основания за неговото прекъсване и спиране.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №266 от 16.11.2018г. по в.т.д. №459/2018г. на Апелативен съд- Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.