О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
гр. София, 07.08.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №164 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от М. П. Г. в качеството му на ЕТ „Г. МП- М. Г.“ срещу решение №2213 от 17.08.2018г. по т.д. №242/2018г. на Апелативен съд- София. С въззивното решение е потвърдено решение №1952 от 18.10.2017г. по т.д. №8710/16г. по описа на СГС, ТО, VІ-5 състав в частта, с която М. П. Г. в качеството му на ЕТ „Г. МП- М. Г.“ е осъден да плати на СНЦ „Съюз на българските писатели“ на основание чл.55, ал.1 ЗЗД сумата от 21 946 лева – платени без основание суми по фактури от 2012г., 2013г., 2014г. и 2015г., подробно описани в мотивите, като на ищеца са присъдени и разноските за въззивното производство.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- необосновано, постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което следва да бъде отменено, а претенциите да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни. Касаторът поддържа тезата, че въззивният съд е постановил решение без да обсъди всички събрани доказателства, доводи и възражения на страните, по-конкретно- без анализ и оценка на заключението на съдебно-счетоводната експертиза в частта, с която е даден втори вариант на отговорите на поставените задачи. Излага доводи за неправилна правна квалификация на предявените искове, респ. за неизпълнение на задълженията на въззивния съд да даде правилна квалификация и да укаже на страните подлежащите на доказване релевантни факти. Намира за необосновани изводите на съда, че работата, за която е получено процесното възнаграждение по издадените фактури, не е била одобрена от органите на сдружението /УС и ОС/, като поддържа възраженията си, че работата е приета и одобрена от ищеца.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:
„1. Допустимо ли е да се приеме, че ответникът сам е приел и одобрил работата си при наличието на протоколи на УС и ОС, чрез които са приети и одобрени плащанията и които изрично са фиксирани като основание за това във вариант втори на заключението на вещото лице?; 2. Съставляват ли протоколите на УС и ОС на ищеца изрично изявление за приемане и одобряване на работата съгласно компетентността им, определена в нормите на чл.25, ал.1, т.9 и т.11 и чл.31 ЗЮЛНЦ? и 3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него факти и без да обсъди останалите събрани по делото доказателства, и без да изложи съображения защо ги отхвърля, и без да прецени тяхната взаимна логическа връзка?“. Твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №2 от 29.02.2012г. по т.д.№2/2011г. на ОСГТК на ВКС; т.2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №108/16.05.2011г. по гр.д.№1814/2009г. на ВКС, ІV г.о.; решение №118/15.05.2012г. по гр.д.№588/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №60/25.03.2013г. по т.д.№475/2012г. на ВКС, ІІ т.о.
Ответникът СНЦ „Съюз на българските писатели“ поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за плащане на сумата 21 946.00 лева- получена без основание от ответника по описаните фактури, издадени в периода 2012г.-2015г., въззивният съд на първо място излага аргументи относно правната квалификация на исковете, като намира за неоснователно възражението на ответника, че спорът между страните се регулира от правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Съдът се мотивира с изложените в исковата молба факти и обстоятелства за получени от ответника суми без наличие на правно основание /извън договореното възнаграждение/ и търсената защита /претенция за връщане на получените без основание суми/, респ. отрича възможността правната квалификация на исковете да се определя с оглед наведените от ответника възражения. За неоснователни са приети и възраженията на ответника във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест, които са свързани с оплакването за неправилна правна квалификация на исковете. Решаващият съдебен състав приема за установено сключването на договор от 26.07.2012г., с който СНЦ „Съюз на българските писатели“ /възложител/ възлага на М. Г. в качеството му на едноличен търговец /изпълнител/ текущо счетоводно отчитане по реда на чл.5 и чл.9 от ЗСч., вкл. съставянето на ГФО към 31 декември по реда на чл.34, ал.2 ЗСч, срещу месечно възнаграждение за оказаните услуги /за задълженията по счетоводно обслужване – по 360 лева с ДДС месечно; за изготвянето на ГФО – двумесечното възнаграждение, а за предоставянето на допълнителни данъчни, търговски, трудово-правни и други консултации извън предмета на дейност на възложителя – 36 лева на час при допълнително договаряне/; сключването на аналогичен договор за извършване на същите изброени дейности при същото възнаграждение и по отношение на Творческия фонд на Съюза; издаване от ответника на всички описани фактури за начислени суми, вкл. оспорените от ищеца като недължимо платени, неподписани от ищеца, както и платежни нареждания за извършени по тях плащания в полза на ЕТ „Г. МП“, потвърдени от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза. При съвкупна преценка на доказателствата, вкл. събраните гласни доказателства и заключението на ССЕ, въззивният съд намира, че суми в общ размер от 21 946 лева са платени на ответника без основание, тъй като са фактурирани дейности, които не са предмет на договорите за счетоводно обслужване, респ. не са възлагани и не са извършвани /дейностите свързани със закупуване на техника, прилагане и инсталиране на софтуер, поддържане на уеб страница/ или са включени в дейностите, които са възложени и за тях не се дължи самостоятелно възнаграждение извън месечното /като инвентаризация, изготвяне на УП 2, отчетни доклади за УС/. Възприемайки разбирането на ВКС за приемане на възложената работа с конклудентни действия, обективирано с решение № 231/13.07.11г. по т.д.№ 1056/09г. на ВКС, ІІ т.о., съдът счита, че в процесния случай не се доказва самото извършване на дейностите, извън договорените и тези, за които има допълнително натоварване /работата като касиер/, за които в необжалваната част от първоинстанционното решение е прието, че съгласно чл.265 ЗЗД на ответника му се дължи възнаграждение и искът е отхвърлен. Решаващият съдебен състав приема, че фактурите са съставени от самия ответник М. Г. в качеството му на изпълнител по договорите, натоварен с тази дейност и изрично упълномощен от ищеца да го представлява при издаване на счетоводни документи и плащания, поради което приемането и осчетоводяването на фактурите, както и плащанията по тях от самия Г. не може да се считат за признание от възложителя на дължимостта на фактурираните като възнаграждение суми. Като излага доводи, че не се установява извършването от ответника на дейностите по съставянето на интернет страница, закупуване на лаптоп, инсталиране на софтуер, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че в случая има водене на чужда работа без пълномощие.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два материалноправни въпроса- относно възможността с решения на УС и ОС да се приема и одобрява възложена от сдружението работа, са свързани с оплакването в касационната жалба, че съдът не е възприел втория вариант на заключението на ССЕ, респ. необосновано не е приел, че изплатените по фактурите суми са за дейност, извършена от ответника и приета от ищеца чрез неговите органи, т.е. с решения на УС и ОС. Поставените въпроси са казуистични, респ. отговорът им е обусловен от извършената от съда преценка на фактите по делото, поради което нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че въпросите не са коректно формулирани и не отговарят на установената от въззивния съд фактическа обстановка, възприета така както е установена от първоинстанционния съд. Решаващият съдебен състав не е обсъждал решения на УС и на ОС на сдружението, а по отношение на втория вариант на ССЕ изрично е посочено, че той е изготвен въз основа на съставен от самия ответник списък на фактури, с посочено отново от него основание за издаването им, а не след анализ на доказателствата по делото.
Касаторът не е посочил в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК коя е практиката на ВКС, на която въззивното решение противоречи. Цитираните тълкувателни решения и решения по чл.290 ГПК са неотносими към поставените въпроси, тъй като в тях са обсъждани правомощията на съда във въззивното производство, както и задълженията на съда да назначи експертиза и да обсъди експертното заключение с оглед всички доказателства, респ. възможността да не възприеме заключението.
Третият въпрос- дали е допустимо съдът да основе решението си само на избрани от него факти и без да обсъди останалите събрани по делото доказателства, и без да изложи съображения защо ги отхвърля, и без да прецени тяхната взаимна логическа връзка, е свързан отново с оплакването в касационната жалба, че съдът е постановил необосновано решение, тъй като не е обсъдил втория вариант от заключението на ССЕ. Поставеният въпрос е правен, но съдебното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №108/16.05.2011г. по гр.д.№1814/2009г. на ВКС, ІV г.о.; решение №118/15.05.2012г. по гр.д.№588/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №60/25.03.2013г. по т.д.№475/2012г. на ВКС, ІІ т.о. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В цитираните решения по чл.290 ГПК е прието, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, когато не е оспорено от страните, а следва да го обсъжда с всички останали доказателства, като независимо дали го възприема или не, следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, вкл. на заключението на ССЕ, като е изложил мотиви защо не възприема втория вариант на експертизата. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и с практиката по чл.290 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да плати на ответника разноските по делото в размер от 1 633.00 лева адв.възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2213 от 17.08.2018г. по т.д. №242/2018г. на Апелативен съд- София.
ОСЪЖДА М. П. Г. в качеството му на ЕТ „Г. МП- М. Г.“, ЕИК[ЕИК] да плати на СНЦ „Съюз на българските писатели“, [населено място] на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 1 633.00 лева разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.