О П Р Е Д Е JI Е Н И Е
№ 39
Гр. София, 05.02.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова г.д. №’1435 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Бокар Монд“ ООД /и./, гр. София, срещу решение №307 от 02.02.2018г. по г.д. №699/20 17г: на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение №2035/21.11.2016г. по т.д. №2628/20 Г5г. на Софийски градски съд, TO, VI – 20 състав, с което е признато за установено по иск по чл.694 ал.1 от ТЗ, че „Бокар Монд“ ООД /н./, дължи на „Корелана“ ЕООД, на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 2 922 948,20 лева, представляваща неустойка за вредите от разваляне на договор от 03.06.2008г. поради неизпълнение на задължението за изграждане на сграда съгласно чл.23 ал.З от договора, което вземане е обезпечено с ипотека, учредена с нот. акт №191/04.07.2008г. и нот. акт №194/04.07.2008г. и подлежи на удовлетворяване по реда на чл.722 ал. 1 т. 1 от ТЗ.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо доколкото вземането, по което съдилищата са се произнесли не е идентично с вземането, предявено от кредитора ч производството по несъстоятелност. Касаторът поддържа, че в срока по чл.685 от ТЗ „Корелана“ ЕООД е предявило с молбата си вземане с основание „неустойка по т.З от нот. акз №19-к/04.07.2008г. и нот. акт № 194/04.07.2008г., в размера на оставащите за довършване СМР в размер на 2 922 948,20 лева“, като в молбата не бил посочен договорът за строителство, който е подписан и изпълняван от страните и по който са останали недовършени работи. Едва с петитума на исковата молба по чл.694 от ТЗ ищецът е посочил, че неустойката е дължима и по чл.23 ал.З от договор от 03.06.2008г., който следвало да се счита развален с молбата за предявяване на вземането в производството по несъстоятелност. Според касатора както твърдението, че договорът е прекратен с предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, така и изричното изявление за разваляне на договора са правни действия, с които в предмета на спора се въвеждат нови правопораждащи факти, невключени в молбата за предявяване на вземането на „Корелана“ ЕООД. Наред с това недопустимостта на решенията на СГС и на САС следвала и от факта, че описанието на претенцията в исковата молба е различно от описанието в диспозитива на първоинстанционното решение. Изтьква, че първоинстанционният съд недопустимо е излязъл извън предмета па делото, като е включил в диспозитива на решението, че вземането е с поредност на удовлетворяване по чл.722 ал.1 т. 1 от ТЗ, без да е направено такова искане от ищеца. Като отделен довод за недопустимост на решението на Софийски апелативен съд касъторът посочва и това, че решението е постановено на 02.02.2018г., след изменението на Търговския закон /ДВ бр.105/2016г./, поради което съгласно чл.694 ал.4 от ТЗ съдът е следвало до конституира синдика като страна в производството. Прави оплаквания, че съдът в мотивите си е прел, че предварителният договор от 03.06.2008г. е прикрита сделка на привидния, симулативен договор от 03.06.2008г. и следва служебно да се приложат правилата на прикритата сделка. Счита, че съединяването на иск по чл.17 ал.1 от ЗЗД с иск по чл.694 от ТЗ е недопустимо поради неговия специален характер. Излага доводи за очевидна неправилност на въззивиото решение доколкото вземането било предявено в срока по чл.685 от ТЗ, като неустойка възникнала и дължима до датата на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност /до 12.08.2014г./, а съдът е приел като най -ранна дата на възникване на вземането датата на молбата за предявяване на вземането -13.09.2014г. Счита за очевидно неправилен извода на съда за съществуване на вземането на „Корелана“ ЕООД в размер на 2 922 948,20 лева, макар по делото безспорно да е установено, че клаузата на която вземането се основава, е част от изначално нищожните договори за ипотека. Поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила и нарушения на материалния закон. Счита за неправилен извода на съда, че строителят „Бокар Монд“ ООД /н./ е бил обвързан от задължението да строи по силата на предварителния договор от 03.06.2008г. за покупко – продажба на имот срещу изграждане на сграда, без дори да е подписван окончателен договор с основното съдържание на предварителния в уговорения в предварителния договор срок. Касаторът поддържа, че въззивният съд е формирал неправилно вътрешното си убеждение за значението на допълнителното споразумение от 04.06.2008 г. към предварителния договор от 03.06.2008г.. като въобще не е обсъдил твърдението на ..Бокар Монд“ ООД /н./, че с това споразумение се прекратяват задълженията по изпълнение на предварителния договор. Също счита, че съдът е допуснал нарушение на процесуалния закон, като е решил въпроса за действието на правилата на прикритата сделка, без никоя от страните да е искала разкриването на привидни и прикрити сделки.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Подписването на споразумение, с което страните се договарят да не изпълняват предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот срещу задължение за изграждане на сграда чрез подписване на окончателен договор с основното съдържание на предварителния, а поемат задължение да подпишат два други договора, всеки от които съдържащ само едната от престащште на страните по предварителния договор и плащането на симулативна цена от другата страна води ли до прекратяване действието ма предварителния договор като един цялостен действителен писмен договор във вила. в който страните са го подписали, включвайки и допълнителните споразумения към него? 2. Възможно ли е с един симулативен договор да се прикрива не цяла двустранна сделка с двете неделими нейни насрещни престации, а само престацията на едната страна по предварителен договор, като насрещната престация на другата страна се прикрива с друга симулативна сделка? 3. Допустимо ли е след открито производство по несъстоятелност прехвърлянето на собствеността на недвижим имот да се признае от съда за извършено с мотивите на решението по разглеждан иск по чл.694 от ТЗ, по който се иска признаване на вземане като възникнало до датата на съдебното решение за откриване на производството но несъстоятелност по действаща сделка, а не като възникнало вследствие разкриването на привидна сделка? 4. Възможно ли е съдът по иск по чл.694 от ТЗ да приеме,че следва да се приложат правилата на предварителен договор като прикрита сделка, без да е предявен за разглеждане в същото дело иск по чл.17 ал.1 от ЗЗД? 5. Запазва ли се лействието на уговорки, които обикновено са характерни за един предварителен договор за продажба на недвижим имот, но не са част от неговото основно съдържание, каквато е неустойката, ако страните са уговорили впоследствие да не подпишат окончателен договор за покупко – продажба с основното съдържание на предварителния договор? 6. Погасява ли се правото на вземане, основаващо се на прикрита сделка, съществувала до откриването на производството по несъстоятелност, ако до датата на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност не са предприемани действия по разкриване на тази прикрита сделка и съответните привидни сделки и не са предявявани вземания с основание тези сделки? Поддържа, че по поставените въпроси е допуснато противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №86/18.07.2011 г. по т.д.№682/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №92/22.02.2011г. по гр.д.№1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №123/03.11.2009г. по т.д.№230/2009г. на ВКС. ГК, I т.о., решение №210/02.05.2012г. по гр.д.№884/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1035/26.01.2005г. по т.д.№165/2004г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №61/22.03.2011г. на ВКС, ГК, IV г.о. Не конкретизира в изложението към кой от въпросите е относимо всяко от посочените решения. Позовава се и на основанието по чл.280 ал.2 предл.З от ГПК, като излага доводи за очевидна неправилност на решението.
Ответникът ..Корелана“ ЕООД гр. София, поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Поддържа, че жалбата е неоснователна, тъй като обжалваното решение е допустимо, правилно и обосновано. Подробни съображения излага в писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд. Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е установил от събраните по делото доказателства, че между страните по делото е налице валидно сключен предварителен договор за прехвърляне на собствеността върху недвижим имот У ПИ 1-919 срещу задължение на приобретателя за построяване на административна сграда в недвижим имот УПИ VIII-1385, в уговорена с договора степен на завършеност и при спазване на посочения в чл.4 от него график за извършване на съответните етапи от строителството. След сключване на предварителния договор от 03.06.2008г. страните са сключили още два отделни договора, всеки, от които частично покрива неговия предмет – договор за покупно- продажба от 04.07.2008г., сключен с нот. акт №190, т.Ш, рег. №17620. съставен по нот.д. №548/2008г. от нотариус с peг. № 30. с който ..Корелана“ ЕООД е прехвърлило на „Бокар Монд“ ООД собствения си недвижим имот, представляващ УПИ 1-919 срещу уговорена продажна цена от 2 000 000 евро, платима в срок до 31.07.2008г. и договор за изработка в строителството от 04.06.2008г., с който „Корелана“ ЕООД е възложило на „Бокар Монд“ ООД изпълнението на строително-монтажните работи за изграждане на седеметажна административна сграда с обща площ от 8023 кв.м. в УПИ VIII – 1385, срещу възнаграждение от 2 000 000 евро, което съответства на уговорената с договора за продажба цена на продаваемия недвижим имот. Съдът е приел за установено от сключеното на 04.06.2008г. допълнително споразумение към предварителния договор от 03.06.2008г., че тези договори за продажба и изработка в строителството са привидни като сключени при условията на относителна (релативна) симулация, тъй като прикриват друг договор, който обсктивира действителната воля на страните, а именно договор за прехвърляне на собствеността върху УПИ 1-919 срещу задължение на приобретателя за построяване на административна сграда. Приел е, че в случая са налице предпоставките за действителността на прикритата сделка по предварителния договор от 03.06.2008г., тъй като с договора от 04.07.2008г., обективиран в нот. акт №190, съставен по нот.д. №548/2008г. е изпълнено задължението на „Корелана“ ЕООД по предварителния договор да прехвърли на „Бокар Монд“ ООД /н.У недвижимия имот, представляващ УПИ 1-919 с окончателен договор, с вещноправно транслативно действие, сключен в предвидената от чл.18 от ЗЗД форма за действителност. Изложил е съображения, че предметът на дисимулираната сделка е очертан от предварителния договор, за който страните изрично са се съгласили, че обективира действителната им воля по отношение както на вещноправния, така и на облигационния елемент от правоотношението. Приел е, че ответникът „Бокар Монд“ ООД /н./ не е изпълнил задължението си за построяване на сградата в УПИ VIII – 1385 до етап на въвеждане в експлоатация, в уговорения срок до 09.06.20 Юг.. като още на 25.03.2009г. преустановяването на строителните работи е окончателно консолидирано, със съставянето на акт – приложение №10 за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството. Поради това е стигнал до извода, че в полза на „Корелана“ ЕООД е възникнало правото да развали договора и да претендира заплащането на уговорената компенсаторна неустойка по чл.23, ал.З от предварителния договор. Съдът е приел, че независимо от сключването на двата привидни договора, неустойката е дължима въз основа на чл.23, ал. 3 от предварителния договор. Счел е за неоснователен довода за недължимост на неустойката, тъй като договорът не е развален, включително и с молбата за предявяване на вземането по реда на чл.685 от ТЗ. Посочил е, че претендирането на последиците от развалянето имплицитно включва волеизявление на изправната страна за разваляне на договора, от което произтича претендираното вземане. Счел е за неоснователни и доводите на ответника за нищожност на уговорената неустойка поради противоречие с добрите нрави. Изтъкнал е, че дължимата за разваляне неустойка има компенсаторен характер, като в случай, че претендира заплащането й. кредиторът не може да търси връщане на даденото (или на съответна част от него), а приобретателят- изпълнител по договора запазва правото си на собственост върху прехвърления му от възложителя недвижим имот УПИ 1-919. Затова е счел, че неустойката за разваляне по чл.23 ал.З от предварителния договор не е уговорена в противоречие с присъщите й функции и не може да доведе до неоснователно обогатяване на изправната страна, тъй като е несъвместима както с връщането (изцяло или частично) на даденото от възложителя по договора, така и с реалното изпълнение на задължението на изпълнителя по него. Счел е за неоснователни и направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.З от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата но селекция на касационните жалби
Допустимостта на иска по чл.694 от ТЗ предпоставя идентичност между вземането, предявено от кредитора в производството по несъстоятелност и вземането, чието установяване се претендира по исков ред. Неоснователни са доводите на касатора за това, че процесното вземане не е идентично с предявеното в срока по чл.685 от ТЗ от „Корелана“ ЕООД, тъй като с молбата си кредиторът е предявил само вземане с основание „неустойка по т.З от нот. акт № 191/04.07.2008г. и нот. акт № 194/04.07.2008г., в размера на оставащите за довършване СМР в размер на 2 922 948,20 лева“. Това твърдение се опровергава от съдържанието на молбата, видно от която процесното вземане е предявено за приемане като вземане за неустойка по т.З от договорите за ипотека по нот. акт №191/04.07.2008г. и нот.акт №194/04.07.2008г„ във връзка с предварителен договор за прехвърляне на право на собственост и договор за изработка в строителството. Поради това следва да изцяло да бъдат споделени съображенията на въззивния съд относно това, че при наличието на несъмнена идентичност между обезпеченото с ипотеките неустоечно задължение и съответната клауза от предварителния договор, както и с оглед изричната воля на страните, че действителните отношения между тях са тези по предварителния договор от 03.06.2008г., следва да се приеме, че по същество с молбата за предявяване от 12.09.2014г. кредиторът претендира неустойката за разваляне по чл.23. ап.З от предварителния договор. Този извод изцяло се подкрепя от факта, че кредиторът се е позовал в молбата си за предявяване на вземането и на предварителния договор като основание за пораждане на вземането.
Без значение за допустимостга на иска по чл.694 от ТЗ е дали вземането е съществувало преди откриването на производството по несъстоятелност или е възникнало с достигането до синдика на изявлението за разваляне на договора, инкорпорирано в молбата за предявяване на вземането. Дори и вземането да е възникнало след откриването на производството по несъстоятелност, същото следва да бъде включено в списък на приетите вземания съгласно изричната разпоредба на чл.688 ал.З от ТЗ, а поредността на удовлетворяване на вземането ще бъде определена по правилата на чл.722 от ТЗ.
Определената в диспозитива на първоинстанционното решение поредност на удовлетворяване на вземането също не води до недопустимост на постановените по делото решения на СГС и САС. Самостоятелен предмет на предявения тю реда на чл.694 от ТЗ специален установителен иск може да бъде съществуването на обезпечение на прието в производството по несъстоятелност вземане, когато с определението по чл.692. ал.4 от ТЗ, вземане, предявено от кредитора като обезпечено, е прието от съда по несъстоятелността като необезпечено, като кредиторът не може да осъществи защитата си чрез установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК. Няма пречка при предявено обезпечено вземане, което изобщо не е прието в производството по несъстоятелност, с решението по иска по чл.694 от ТЗ да бъде разрешен не само спорът относно съществуването на вземането, но и относно съществуването на обезпечението.
Пропускът на въззивния съд да конституира съгласно разпоредбата на чл.694 ал.4 от ТЗ като страна в производството синдика на ответното дружество „Бокар Монд“ ООД /н./ също не е довел до недопустимост на постановеното решение. Съгласно задължителните разяснения в т.5 и т.6 от TP №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, недопустимо е решение, поставено без участието на задължително необходим другар в производството. В решение №125/04.07.2017г. по т.д. №2591/2016г. на ВКС. I т.о., което настоящият състав напълно споделя, се приема, че синдикът не е същинска страна в процеса – главна или подпомагаща, а участва с цел осигуряване гаранция срещу симулативност на производството по чл.694 ал.1 от ТЗ. Той действа в защита на обшия интерес на всички участници в производството по несъстоятелност и конституирането му в производството по чл.694 ал.1 от ТЗ е проявна форма на правомощието му по чл.658 ал.1 т. 10 от ТЗ. Синдикът в това производство е особен вид страна, сходна с процесуалното положение на прокурора в гражданския процес – чл.26 ал.З от ГПК. Използваният в ал.4 на чл.694 от ТЗ термин „длъжен“ да участва в производството, не бива да се тълкува в смисъл, че синдикът е необходим задължителен другар в това производство. Както бе посочено по-горе, касае се за страна със специфично процесуално положение, несъвпадашо с хипотезата на задължително необходимо другарство. Поради това и законът изрично разпорежда установително действие па решението по чл.694 ал.1- 3 от ГПК в отношенията между длъжника, синдика и кредиторите на несъстоятелността.
Следователно, синдикът на ..Бокар Монд“ ООД / в несъстоятелност / не притежава активна материалноправна легитимация на необходим със страните в производството другар. Поради това пропускът на въззивния съд Да го конституира в поризводството не води до недопустимост, а съставлява нарушение на съдопроизводствените правила. Доколко това нарушение е съществено и води до неправилност на постановеното решение е въпрос по съществото на спора. Само по себе си обаче същото не може да обуслови допускане на касационно обжалване, без да са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК – формулиран от касатора релевантен за нарушението правен въпрос и обосновано допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 -3 от ГПК.
Не са налице и основанията пр чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Формулираният от касационния жалбоподател въпрос по пункт 1 от изложението е свързан с предмета на спора, но по отношение на него не е налице общото основание за допускане на касационен контрол. Отговорът на въпроса дали подписването на споразумение, с което страните се договарят да не изпълняват сключен между тях предварителен договор чрез подписване на окончателен договор със съдържанието, предвидено в предварителния договор, а чрез подписване на други два договора, води до прекратяване на действието на целия предварителен договор, ще бъде обусловен от уговорките в конкретния предварителен договор и в споразумението към същия, съответно ще подлежи на установяване и преценка във всеки отделен случай, въз основа на събраните доказателства по всяко конкретно дело. Следователно отговорът на този въпрос е фактологично обусловен и въпросът не съставлява материалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Въпросът касае тълкуването на клаузите на сключения между страните предварителен договор и споразумението от 04.06.2008г., а не принципно тълкуване ца правните- норми, уреждащи този вид договори. Поради това поставеният от касатора въпрос и не може да се разглежда като разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на обективираните в договора и споразумението уговорки. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.201 Ог. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
Вторият поставен от касатора въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е обосновано наличието на
допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал. 1, т.1 от ГПК.8
В нито едно от цитираните от касационния жалбоподател решения на ВКС не е отречена възможността действително постигнатото съгласие между страните по прикритата сделка да бъде прикрито чрез две привидни сделки. Възможността дадено съглашение да бъде прекрито чрез цяла поредица от привидни сделки изрично е призната в практиката на ВКС. В решение №706 от 09.03.2012г. по гр.д.№1394/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.. е посочено, че когато има цяла поредица от последователни сделки, чиято цел е прикриване на дадено в нарушение на чл. 152 ЗЗД обезпечение, достатъчно е изявление само на последния приобретател или начало на писмено доказателство изхождащо от него, че всъщност става реч за обезпечение, за да е допустимо събиране на гласни доказателства.
Формулираният от касатора трети въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора, доколкото не съответства на данните по делото. Процесното вземане е предявено за приемане като вземане за неустойка по т.З от договорите за ипотека по нот. акт №191/04.07.2008г. и нот. акт № 194/04.07.2008г.. без да е посочено изрично към кой момент е възникнало вземането. От друга страна въззивният съд никъде в мотивите си не сочи, че вземането е възникнало вследствие разкриването на привидна сделка. Двата договора за ипотека, в които е инкорпорирана клаузата за неустойка са счетени от съда за валидни, като е прието, че клаузите на т.З от двата нотариални акта досежно индивидуализацията на обезпеченото с ипотеките задължение за заплащане на неустойка, изцяло съвпадат с клаузата за неустойка по чл.23 ал.З от предварителния договор.
Четвъртият въпрос в изложението по чл. 284 ал.З т.1 от ГПК е обуславящ за изхода на спора, доколкото съдът е направил извод за симулативност на договора за покупко- продажба от 04.07.2008г.. сключен с нот. акт №190, т.Ш, per. №17620, съставен по нот.д. №548/2008г. от нотариус с per. № 30, и договора за изработка в строителството от 04.06.2008г., като е приел, че следва да се приложат правилата за прикрития договор. В допълнителната искова молба ищецът излага доводи за симулативност на сключения между страните договор за изработка в строителството от 04.06.2008г., като поддържа, че действителната воля на страните и действителната стойност на сделката между тях са определени в предварителния договор от 03.06.2008г. Преценката на съда за симулативност на договора за изработка в строителството и свързания с него договор за покупко – продажба от 04.07.2008г.. е извършена именно по повод обсъждането на своевременно въведения от страната довод за наличие на относителна симулация. Даденото от съда разрешение не е в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС по чл.290 от ГПК, защото никое от решенията не съдържа разрешение, че установяването на симулативността на сделката може да се осъществи само чрез иск по чл.17 ал.1 от ЗЗД. Даденото от
въззивния съд разрешение на този процесуален въпрос е изцяло в съответствие с практиката на ВКС – решение №80/05.04.2011 г. по гр.д.№1268/2009г. на ВКС. ГК. IV г.о. в което се приема, че симулативността може да се предяви и с възражение по предявен иск за собственост или за изпълнение, но в този случай симулативността няма да се установи с диспозитив, а последиците ще се съобразят за предявения иск.
Петият поставен от касатора въпрос не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, защото не съответства точно на мотивите на обжалвания въззивен акт. При анализа на събраните по делото доказателства въззивният съд не е достигнал до извода, че страните са се съгласили да не сключват окончателен договор за покупко – продажба със съдържанието, уговорено в предварителния договор. Съдът е заключил, че страните са пристъпили към изпълнение на предварителния договор, но са се съгласили да прикрият уговорения окончателен договор за продажба със съдържанието и действителната стойност, определени в предварителния договор от 03.06.20()8г., като сключат два привидни договора. Поставеният от касатора въпрос не е релевантен за спора, доколкото съдът не е приел отказ от изпълнение на сключения предварителен договор, тоест прекратяване на същия по взаимно съгласие, а прикриване на сключения окончателен договор чрез два привидни договора. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса при така установената фактическа обстановка не е в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното от касатора решение №210/02.05.2012г. по гр.д.№884/2011г. на ВКС, ГК, IV отд. и др. се изтъква самостоятелния характер на задължението за неустойка инкорпорирано в предварителния договор спрямо задължението за сключване на окончателен договор. В решението е прието, че със сключването на обещания окончателен договор се погасява поради изпълнение основното организационно задължение на страните по предварителния договор, но останалите поети с клаузите на този договор престационни задължения /за построяването и/или за предаването на имот, за плащането на продажната цена/възнаграждението за изработката в уговорения срок и пр./, ако не са изпълнени или погасени по друг начин, или ако не са изменени или прекратени по взаимно съгласие на страните, обективирано в окончателния договор или в друго споразумение между тях, продължават да съществуват.
Шестият въпрос в изложението по чл. 284 ал.З т.1 от ГПК е обусловен от доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, поради това, че предявеното от кредитора вземане в производството в несъстоятелност е с различно основание от вземането, предмет на производството по чл.694 от ТЗ. Както бе посочено по – горе, тези доводи са неоснователни. Процесиото вземане е предявено за приемане като вземане за неустойка по т.З от договорите за ипотека понот. акт №191/04.07.2008г.. и нот. акт №194/04.07.2008г., във връзка с предварителен договор за прехвърляне на право на собственост и договор за изработка в строителството. Макар и да липсва прецизност, основанието на претендираното вземане е индивидуализирано в достатъчна степен, за да се счита за редовно предявено в производството по несъстоятелност. Изводът на въззивния съд за това кой от двата договора е източник на задължението за неустойка, обезпечено с договорите за ипотека, не съставлява отклонение от диспозитивното начало в процеса, доколкото е в рамките на заявените от ищеца фактически твърдения. По този въпрос не е обосновано и наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация доколкото касаторът не е представил практика на ВКС, в която да се приема, че разкриването на прикритата сделка между страните е предпоставка за възникването, съответно запазването па вземането на кредитора при открито производство по несъстоятелност на длъжника, съответно, че вземането, възникнало по прикритата сделка, не може да бъде предявено в производството по несъстоятелност, ако симулацията не бъде разкрита предварително.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.З от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения, че съдът неправилно е приел за съществуващо вземането на „Корелана“ ЕООД в размер на 2 922 948,20 лева, макар по делото безспорно да е установено, че клаузата на която вземането се основава е част от изначално нищожните договори за ипотека, са оплаквания за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон. Те обаче съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.З от ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.2 предл.З от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до
касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №307 от 02.02.2018г. по т.д. №699/2017г. на Софийски апелативен съд. . ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.