О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
гр. София, 21.03.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 2490 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична Община срещу решение № 4092/08.06.2017г. по в.гр.д.№ 4722/2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № II-61-21901/27.12.2016г. по гр.д. № 17675/2016г. на Софийски районен съд. С последното решение Столична община е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл.79 ЗЗД сумата от 20 527,26 лв., представляваща възнаграждение за извършен през м. март 2013 г. обществен превоз на пътници по договор № РД-1068/24.10.2007г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 31.03.2016г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение Столична община е осъдена и да заплати на [фирма] сумата от 6 134,61 лв. на основание чл.86 ЗЗД, представляваща обезщетение за забава за периода 21.04.2013г. – 29.03.2016г. върху сумата от 21 522,82 лв., както и сумата от 1,33 лв. – обезщетение за забава за периода 21.04.2013г. – 29.03.2016г. върху сумата от 4,44 лв. на основание чл.86 ЗЗД.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – чл.281, т.3 ГПК, а допускането до касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК (редакция до измененията в ДВ бр. 86/2017г.).
Ответникът по касационната жалба счита, че въззивното решение е правилно и обосновано, а по отношение на допускането на касационното обжалване – че липсват основанията по чл.280, ал.1 ГПК (редакция до измененията в ДВ бр. 86/2017г.). Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК (редакция до измененията в ДВ бр. 86/2017г.), констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор № РД-56-1068/24.10.2007г. за възлагане извършването на обществен транспорт на пътници по основна градска автобусна линия № 150 за срок от 8 години. Безспорно е установено и че [фирма] е осъществило възложения му превоз по основна градска автобусна линия № 150, както и че Столична община му е заплатила за превоза възнаграждение съобразно уговорената цена в чл.5, ал.1 от договора – 2,90 лв. на километър без ДДС. Според съдебно-счетоводна експертиза, назначена в първоинстанционното производство, общият маршрутен пробег, извършен от търговското дружество за периода от 01.03.2013г. до 31.03.2013г., е 27 583,153 км., а неизминатият маршрутен пробег (по чл.31, ал.2 от договора) – 11 953 км. за същия период. Извършеният пробег за март 2013г. при цена 4,224 лв. за 1 км. възлиза на 116 540,80 лв. с ДДС. След приспадане на получените компенсации от бюджета и начислената неустойка размерът на сумата възлиза на 116 515,46 лв. Въззивният съд е констатирал, че на [фирма] е заплатена сумата от 96 013,44 лв. с ДДС. Разликата между извършената услуга по индексирани цени и фактурираната услуга, т.е. сумата за доплащане от Столична община, е определена в размер на 20 527,26 лв. Вещото лице е посочило, че размерът на законната лихва за периода от 21.04.2013г. до 29.03.2016г. при главница 20 527,26 лв. е 6 135,94 лв.
Въззивният съд е приел, че възражението на Столична община, с което се обосновава кумулативното приложение на клаузите на чл.5, ал.3, т.1, т.2 и т.3 от договора, противоречи на целта на уговорките, а именно да се компенсират промените в конкретната икономическа обстановка в страната и евентуалната инфлация. С оглед на това СГС е намерил, че изменението на цената в хипотезата на т.3, чл.5 от договора настъпва автоматично, без да се изисква отделно и изрично съвпадане на нови волеизявленията на страните по договора, т.е. без да е необходимо сключването на споразумение към договора (чл.43 от договора). Подобно съглашение, според въззивния съд, е необходимо само когато договорът трябва да бъде изменян или допълван, докато автоматичната актуализация на цената на превоза (чл.5, т.3 от договора) не съставлявала такова изменение или допълнение, а само изпълнение на вече постигнати и обективирани при сключването на договора уговорки между страните. Твърдението на Столична община за кумулативност на предпоставките т.1, т. 2 и т.3, ал.3, чл.5 е отхвърлено и с граматическото съображение, че липсва съюзът „и“, който би сочил за твърдяната кумулативност, както и отделянето на трите клаузи не със запетая, а с точка и запетая – подчертаващи самостоятелното значение на всеки от тях. С оглед на интерпретирането на уговорките в договора съобразно логическото тълкуване СГС е приел, че твърдението за кумулативност по чл.5, ал.3 от договора е неоснователно, тъй като основанието за промяна на цените по т.2 (промяна на цените на горивата) се съдържа в т.3 (общо поскъпване на гориво-смазочните материали). Съдът е приел, че едва ли действителната обща воля на страните при сключването на договора би била тази, че при наличието на предпоставките по т.2 и т.3, без да е била налице тази по т.1 (липса на инфлация) от договора, не би се стигнало да изменение на цената.
С оглед на чл.5, ал.2 от договора въззивният съд е установил, че страните ясно са посочили механизма на разплащане – възложителят заплащал на изпълнителя авансово сумата в размер на 30 % от дължимите суми за определяния пробег за съответния месец, а изравняването се извършва до 20-то число на месеца, следващ отчетния. Оттук е направен извод, че падежът за заплащане на изминатите километри през месец март 2013г. настъпва на 20 април от същата година, т.е. изискуемостта на вземането е настъпила на 20.04.2013г. СГС е приел, че вземането на изпълнителя се погасява с изтичането на 3-годишна давност (чл.111, б.„б“ ЗЗД), позовавайки се на ТР № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г., ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е установил, че задължението на възложителя се погасява по давност на 20.04.2016г., но ищецът е подал исковата си молба преди да изтече давностния срок – на 30.03.2016г. По тези съображения въззивният съд е намерил за неоснователни твърденията на въззивника за изтекла погасителна давност и за неопределеност на падежа на вземането.
Столична община в писменото си изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК обосновава допускането до касационно обжалване на въззивното решение с наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК (редакция до измененията в ДВ бр. 86/2017г.). В тази връзка касаторът релевира два въпроса: „Дали уговорката по чл.5, ал.1, т.1 от договора представлява самостоятелно основание за увеличаване на дължимото се по него възнаграждение, или не?“. Твърди се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с влезли в сила решения – решение № 1836/02.10.2014г. по в.т.д. № 434/2014г. на САС; решение № 929/25.04.2014г. по в.т.д. № 3367/2013г. на САС; решение № 1433/06.07.2016г. по в.т.д. № 3445/2015г. на САС; решение № 3414/26.04.2016г. по гр.д. № 2344/2014г. на СГС; решение № 2209/23.11.2016г. по в.т.д. № 3948/2016г. на САС. Вторият въпрос е определен като такъв „относно приложението на чл. 20 ЗЗД по отношение на възможността съдът да тълкува договорите, като при това тълкуване се придаде друг смисъл на изявената от страните воля.“ Според касатора въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с решение № 618/16.03.2017г. по в.т.д. № 3662/2016г. на САС, както и с решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на I т. о. на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
По отношение на въпроса на Столична община във връзка с тълкуването на чл.5, ал.3, т.1 от договора не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение съгласно ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът трябва да постави материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай това изискване не е изпълнено, тъй като поставеният от Столична община въпрос не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК (редакция до измененията в ДВ бр. 86/2017г.), а фактически и се отнася до съдържанието и преценката на клаузите на процесния договор. Направените в касационната жалба и в изложението към нея оплаквания представляват съображения за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281 ГПК, но не и основания за допускане на касационното обжалване.
Дори да се приеме, че поставеният въпрос е отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК (редакция до измененията в ДВ бр. 86/2017г.), същият не може да обоснове допускането до касационно обжалване, тъй като не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (редакция до измененията в ДВ бр. 86/2017г.). С цитираните и приложени въззивни решения, които са влезли в сила, на САС и СГС се отхвърлени исковете на превозвачи по сключени със Столична община договори от 2007г. за доплащане на цена за изминати километри за 2008г. по съображение, че договорената възможност за промяна на цената на километър, съобразно обявения от НСИ индекс на годишната инфлация, не се отнася за първата година на неговото действие, доколкото цената за тази година е определена от приетата оферта на изпълнителя. Съдебните състави са се аргументирали с обстоятелството, че уговорената в договорите индексация се отнася за последващите години, но не и за 2008г. като първа година от изпълнението на съответните договори за превоз на пътници. Не е налице и алтернативно заявената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като тълкуването на определен договор не може да бъде релевантно нито за развитието на обективното право, нито да е от значение за точното прилагане на закона.
Вторият поставен правен въпрос от касатора следва да бъде доуточнен от състава на ВКС на основание т.1 от мотивите на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно: „Възможно ли е съдът на основание чл. 20 ЗЗД, тълкувайки договорите, да придаде друг смисъл на изявената от страните воля?“. По така поставения въпрос е налице задължителна практика на ВКС, която настоящия състав споделя – решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на I т.о.; решение № 102/01.08.2017г. по гр.д. № 50254/2016г. на IV г.о.; решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010г. на I т.о. При отговора на правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване по гр.д. № 50254/2016г., съставът на ВКС е приел, че тълкуването е „способ за установяване на точния смисъл на договора, а оттам и на действителната воля на страните. Съдът е длъжен да изясни тази действителна воля, като не може да я подменя. Не може по пътя на тълкуването да бъде изменено поето с договора задължение или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл.20а, ал.2 ЗЗД може да бъде извършено само от страните по него. Случаите, когато съдът може да изменя договорите или да определя отделни уговорки в същите, са изрично предвидени в съответните законови разпоредби, сред които не е чл.20 ЗЗД.“
След като е налице задължителна практика по смисъла чл.280, ал.1 ГПК (редакция до измененията в ДВ бр.86/2017г.), касационното обжалване не може да бъде допуснато по т.2 от същата разпоредба. За да бъде допуснато касационното обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касаторът следва да обоснове, че произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано със съществуваща непълнота или неяснота на конкретна законова разпоредба, или с необходимостта да бъде изоставена неправилна практика по приложението на закона, респ. правилна, но нуждаеща се от осъвременяване практика, поради възникването при други обществено икономически отношения и законодателство. В случая, разпоредбата на чл.20 ЗЗД е ясна и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието й чрез корективно тълкуване, а по въпроса за начина за тълкуване на договорите е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която настоящия състав изцяло споделя. Освен това въззивният съд с обжалваното си решение не се е отклонил от задължителната за него практика на ВКС, като е приел, че при нарастване на годишния инфлационен курс съответно и автоматично се изменя цената на пробег на километър по процесния договор. Напротив, точно такава е била волята на страните, като въззивният съд е изложил подробни граматически и логически доводи, за да достигне до извода, че не е било необходимо ново съглашение за изменението на договора.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника разноските за производството в размер на 479,93 лв. за адвокатско възнаграждение по договор от 31.08.2017г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4092/08.06.2017г. по в.гр.д. № 4722/2017г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Столична община, [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 479,93 лв. (четиристотин седемдесет и девет лева и деветдесет и три стотинки) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.