9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
гр. София, 12.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1097 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №268 от 31.01.2017г. по т.д. №2796/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. С него е потвърдено решение №1118/05.02.2016г. по гр.д.№5589/2013г. на СГС, І-14 състав, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място], срещу С. И. Р. иск с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД за сумата 43 488,51 лева – неплатено възнаграждение по договор за строителство от 05.05.2012г., ведно със законната лихва до окончателното плащане, като неоснователен за сумата 29 538,53 лева, а за сумата 13 949,98 лева като погасен поради съдебно прихващане с насрещно вземане на ответника на основание чл.92 от ЗЗД за неустойка за забава по чл.54 от договора за строителство, както и иск с правно основание чл.92 ал.1 от ЗЗД за сумата 26 400 лева неустойка за забава за периода 01.12.2012г. – 11.04.2013г. по чл.55 от договора за строителство, като неоснователен за сумата 25 885,40 лева, а за сумата 514,60 лева като погасен поради прихващане с насрещно вземане на ответника на основание чл.92 от ЗЗД вр. с чл.54 от договора за строителство.
Касационният жалбоподател поддържа, че решението на Софийски апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че съдът неправилно е преценил характера и значението на съставения Акт обр.14, както и постигнатото в договора съгласие обектът да се счита приет с подписването на същия. Твърди, че съдът неправилно е приел за основателни възраженията на ответника за забавено изпълнение от страна на ищеца, без да съобрази, че забавата се дължи на възложените и изпълнени на обекта допълнителни СМР, както и на множество причини, за които изпълнителят не носи отговорност /несвоевременни доставки на материали, метеорологични условия и други/. Поддържа, че макар и да не е претендирал неустойка за забавено плащане, с допълнителната искова молба се е позовал на забава в плащането от страна на възложителя именно с цел компенсация в дни на забавите на насрещните страни по договора. Подробни съображения и доводи излага в касационната жалба, като моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. При доказано неизпълнение на задължението за плащане на възложител по договор за изпълнение на СМР, при който строителят няма ангажимент да построи обекта със собствени средства, а е уговорено, че ще разчита на своевременните плащания на инвеститора, следва ли да бъде разгледано и евентуално уважено от съда искането на изпълнителя – ищец за компенсация в дни на собственото му забавено изпълнение с доказаното по делото забавено плащане на възложителя? 2. Противоречи ли на правилата на морала и добросъвестността възражение за прекомерност на реципрочно уговорена между страните неустойка, сторено във висящ съдебен процес от страна по търговска сделка, която няма качеството на търговец, но в рамките на същото съдебно производство е направила възражение за прихващане срещу вземанията на ищеца – търговец, което възражение се основава на същото по размер задължение за неустойка? 3.Ангажира ли акт обр.14, в количествено и качествено отношение възложителя по договор за изработка и собственик на изградената в груб строеж сграда, с обективираното в акта количествено и качествено приемане на изпълнения строеж от проектанта – конструктор и лицето, упражняващо строителен надзор? Констатациите на тези лица обвързват ли възложителя досежно липсата или наличието на явни недостатъци в постройката, при условие, че акт обр.14 не е подписан от възложителя и/или от лицето, упражняващо инвеститорски контрол? По трите въпроса касаторът се позовава на селективния критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, без да сочи конкретни аргументи. Наред с това поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №55/11.09.2015г. по т.д.№58/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №105/02.07.2014г. по т.д.№2617/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема, че уговорената в договора неустойка за изпълнение на поети от длъжника задължения не се дължи, ако кредиторът, който претендира неустойката, е неизправен поради това, че не е изпълнил или не е бил готов да изпълни насрещните си задължения по договора. По третия въпрос поддържа, че въззивният съд е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, формирана с решение №99/28.07.2016г. по т.д.№300/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №202/27.02.2015г. по т.д.№4123/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №231/13.07.2011г. по т.д.№1056/2009г. на ВКС, ТК, решение №55/11.09.2015г. по т.д.№58/2014г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №247/11.01.2011г. по т.д.№115/2010г. на ВКС, ТК, IІ т.о., съгласно които за да може да упражни правата си по чл.265 от ЗЗД, възложителят трябва да запази правата си по чл.264 от ЗЗД, като липсата на уведомление до изпълнителя незабавно след откриване на появилите се скрити недостатъци, води до преклудиране на правата по чл.265 от ЗЗД.
Ответникът по жалбата С. Р. И. поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Евентуално моли да бъде постановено решение, с което въззивното решение да бъде потвърдено, като твърди, че то е правилно, обосновано и законосъобразно. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за строителство от 05.05.2012г., по силата на който ответникът е възложил на ищцовото дружество изграждане в груб строеж на еднофамилна сграда със застроена площ 177 кв.м. При преценката на събраните по делото доказателства е стигнал до констатацията, че общата стойност на изпълнените СМР е 226 680,35 лева, удържаната гаранция е в размер на 11612 лева, платена е сумата 185 244 лева, т.е. не са платени СМР на стойност 29 824,35 лева. Приел е за основателно възражението на ответника – възложител за отбив от цената за сумата 15 874,37 лева, необходима за отстраняване на констатирани в хода на строителството недостатъци, за които изпълнителят е уведомен. Счел е за неоснователно възражението на ищеца, че с подписването на акт обр.14 работата е приета като изпълнена точно в количествено и качествено отношение. Изложил е съображения, че след като възложителят и инвеститорският контрол не са участвали при съставянето и подписването на акта, то няма обективирано изявление на възложителя за приемане на работата като качествено изпълнена Посочил е, че след направения отбив от цената дължимото и неизплатено от ответника възнаграждение на основание чл.266 ал.1 от ЗЗД е в размер на 13 949,98 лева. По отношение на претенцията за неустойка за забава за плащането на процесната главница за периода 01.12.2012г. – 11.04.2013г. /132 дни/, е приел за доказано неизпълнението на задължението на възложителя да плати процесното възнаграждение в 3-дневен срок от предаването на работата /чл.17 от договора/, като е приел за начален момент на забавата датата 01.12.2012г. и е установил, че за процесния период неустойката възлиза на 26 400 лева при уговорения в договора размер от 200 лева на ден. Разгледал е направеното от ответника – физическо лице възражение за прекомерност на неустойката, и е взел предвид, че е налице частично неизпълнение, като главницата е в размер на 13 949.98 лева, а периодът на забавата е само 132 дни, за които неустойката е нараснала до 26 400 лева /почти двоен размер на главницата. Поради това е направил извод, че договорената неустойка надвишава значително реално претърпените от ищеца вреди, които не надхвърлят законната лихва по чл.86 ЗЗД в размер на 514,60 лева. Поради това е намалил неустойката до сумата 514,60 лева. След като е приел двата иска за частично основателни съответно до размер на 13 949, 98 лева и 514,60 лева, съдът е разгледал и намерил за основателно направеното от ответника възражение за прихващане с негово вземане за неустойка за забава при предаването на обекта. С оглед на това е отхвърлил исковете по чл.266 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД и в частта, в която ги е намерил за основателни, като погасени чрез прихващане.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
При сочения от касатора селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК допускането на касационното обжалване е обусловено както от наличието на конкретна непълна или неясна правна норма, нуждаеща се от разширително, респ. корективно тълкуване, с оглед непротиворечивото й прилагане от отделните съдилища, така и от обществена необходимост за промяна на възприетото до момента тълкуване на закона или отделна негова разпоредба, което от своя страна води до развитие на правото по вложения от законодателя в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК смисъл. Тези предпоставки в случая не са налице.
В първия поставен от касатора въпрос се обхващат две различни средства за защита на длъжника срещу неизпълнение на задълженията на кредитора: възражение за забава на кредитора, която освобождава длъжника от отговорност за обезщетение и възражение за прихващане с насрещни задължения за неустойка, всяко от които може да бъде упражнено самостоятелно от длъжника. По приложението на разпоредбите и на чл.83 от ЗЗД, и на чл.92 от ЗЗД е формулирана задължителна за съдилищата практика. С решение №147/16.07.2013г. по гр.д. №1372/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., е прието, че общото правило на чл. 83 ал.1 от ЗЗД, съгласно което длъжникът може да се освободи изцяло или отчасти от отговорност за обезщетение, когато неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, е относимо и в случаите на договорена неустойка. От значение обаче са и причините, поради които длъжникът и съответно кредиторът са допуснали забава и как тя се е отразила върху изпълнението – дали му е попречила или го е отложила. В решение №225/29.04.2010г. по т.д. №838/2008г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, е посочено, че за основателността на предявения иск по чл.92 от ЗЗД е ирелевантно, че ищецът също е престирал със забава, обусловила заплащане на мораторна неустойка на ответника, щом поведението на ищеца не е каузално спрямо причинената му конкретна вреда – арг. от чл.83 ал.1 от ЗЗД. В решение №164/03.02.2016г. по т.д. №1890/2014г. на ВКС, I т.о., се приема, че по силата на сключения между тях договор страните могат да поемат множество насрещни задължения, не всички от които са взаимно обусловени. Следователно, за да се освободи от последиците на забавата по отношение на конкретно свое задължение по договора, не е достатъчно длъжникът да се позове и да докаже неизпълнение на някое от насрещните задължения на кредитора. Длъжникът следва да докаже, че точното изпълнение на неговото задължение е било обусловено от изпълнението на конкретно задължение на кредитора, съответно да докаже наличието на причинната връзка между своето неизпълнение и неизпълнението или забавеното изпълнение на задължението на кредитора. Наличието на задължителна практика по поставения въпрос, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановените по чл.290 от ГПК решения на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми. Не е налице и соченото от касатора допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, доколкото в цитираните от касатора решение №55/11.09.2015г. по т.д.№58/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №105/02.07.2014г. по т.д.№2617/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., се приема, че уговорената в договора неустойка за изпълнение на поети от длъжника задължения не се дължи, ако кредиторът, който претендира, е неизправен, поради това, че не е изпълнил или не е бил готов да изпълни насрещните си задължения по договора. В случая с допълнителната искова молба ответникът е направил възражение, че неизпълнението на кредитора, което го освобождава от задължение за неустойка, се изразява в различни форми – забавено с 30 дни уведомление за констатирани явни недостатъци, тенденциозно неприемане на готовите договорени СМР и забавено с 21 дни доставяне на цялата проектна и съгласувателна документация и т.н.. Възражението за забава на плащането на цената от страна на възложителя и неговата причинна връзка със забавата на изпълнителя, не е въведено своевременно в процеса с останалите твърдения на ищеца, а е изложено като довод в писмената защита. Поради това въззивният съд, обсъждайки доводите за неизправност на възложителя като кредитор, която освобождава длъжника от задължението за неустойка за забавено предаване на обекта, е разгледал и обсъдил подробно само своевременно въведените твърдения за неизпълнение и е намерил същите за недоказани. Поради това и постановеното от него решение не противоречи на практиката, обективирана в цитираните от касатора решения.
Вторият формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК материалноправен въпрос също не обуславя допускането на касационно обжалване. Той е свързан с предмета на спора, доколкото страните са уговорили еднаква по размер неустойка в случай на забава на изпълнителя и на възложителя. Въпросът обаче не отчита в цялост специфичните за случая обстоятелства, които са обусловили преценката на съда за прекомерност на неустойката, дължима от възложителя за забава на окончателното възнаграждение по договора. На първо място съдът е съобразил обстоятелството, че възложителят не е търговец, съответно е допустимо да направи възражение за прекомерност, докато за изпълнителя не съществува такава възможност съгласно изричната разпоредба на чл.309 от ТЗ. При съществуваща изрична разпоредба, забраняваща само на търговеца да прави възражение за прекомерност на неустойката, упражняването от другата страна по сделката на предоставената й от закона възможност да прави възражение за прекомерност, не може да се разглежда като противоречащо на добрите нрави. Наред с това в конкретния случай съдът е взел предвид и друго обстоятелство, а именно, че забавата на възложителя е за част от дължимото възнаграждение, а забавата на изпълнителя обхваща целия обект, тоест цялата дължима престация. Следователно различния извод относно дължимите от страните неустойки не се дължи само на това, че изпълнителят е търговец, но и на разликата във вида на неизпълнението, допуснато от всяка от страните – забава на цялата дължима престация от страна на изпълнителя и съответно забава само на част от дължимата престация от страна на възложителя. Поради това формулираният от касатора въпрос не е обуславящ крайните изводи на въззивния съд по предявения от него иск по чл.92 от ЗЗД и по претенцията на ответника за неустойка за забава, с която е направено възражение за прихващане.
При третия поставен въпрос за обвързващата сила на акт обр.14 съставен по реда на Наредба №3 от 31.07.2003г., също не са налице предпоставките за достъп до касация. Въззивният съд е приел, че ищецът – строител е уведомен за откритите на обекта недостатъци още на 14.11.2012г., преди съставянето на Акт обр.14 от 24.11.2012г. , тоест дори и да са основателни доводите на касатора, че с този акт е предаден обекта, при изрично направени възражения за недостатъци, не може да се приеме, че обектът е приет без възражения за некачествено изпълнение.
Не са налице и допълнителните предпоставки за достъп до касация. Цитираната от касатора практика на ВКС не дава разрешение, съобразно с което работата следва да се счита за приета и одобрена с подписването на акт обр.14, съставен по съответен образец съгласно Наредба №3/31.07.2003г. В решение №202/27.02.2015г. по т.д.№4123/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., се приема, че началният момент, от който започват да текат сроковете по чл. 265 от ЗЗД при липса на завършен и предаден обект с акт образец 15 е моментът на приемане на завършен подобект или етап от него, но когато той не е бил завършен по вина на възложителя, изпълнителят не носи отговорност нито по правилата на ЗЗД, нито гаранционно установената в ЗУТ. В решение №99/28.07.2016г. по т.д.№300/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., приемането на работата също се свързва със съставянето на акт обр.15, а не със съставянето на акт обр.14, а в представените от касатора решение №55/11.09.2015г. по т.д.№58/2014г. на ВКС, ТК, IІ т.о. и решение №247/11.01.2011г. по т.д.№115/2010г. на ВКС, ТК, IІ т.о. не се разглежда въпроса за удостоверителната сила на актовете, съставени по реда на Наредба №3 от 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството.
Не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Приложимите разпоредби на Наредба №3 от 31.07.2003г. са ясни, липсват непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Според чл.7 ал.3 т.14 от Наредба №3 актът за приемане на конструкцията (Образец 14) съдържа констатации за съответствието на строежа с проекта въз основа на данни от съставената предходна документация, съгласно действащата нормативна уредба за приемане, извършване и контрол на отделните видове строителни и монтажни работа, оценка за наличие на недостатъци, възможността за тяхното отстраняване и заключение за приемане на строителната конструкция при постигане на изискванията на чл. 169 ал.1 и 2 от ЗУТ. Докато съгласно чл. 7 ал.3 т. 15 от наредбата актът, с който се извършва предаването на строежа и строителната документация от строителя на възложителя е констативен акт за установяване годността за приемане на строежа (част, етап от него) (приложение №15). Няма пречка страните да уговорят помежду си, че обектът ще се счита приет със съставянето на акт обр.14 или с друг предвиден от тях документ. Преценката на клаузите на сключения между страните договор обаче е дейност на въззивния съд по обсъждане на доказателствата и не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Евентуални грешки при формирането на фактическите изводи или при тълкуването на договора са относими към правилността на решението, но не към основанията за достъп до касационен контрол. В тази насока настоящият състав съобразява задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, според които, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за допускане на касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на такова.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №268 от 31.01.2017г. по т.д. №2796/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.