5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
[населено място], 15.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №2515 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал. 3 т.1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], общ.В., срещу определение №397/05.07.2017г. по ч.т.д.№362/17г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение №110/19.04.2017г. по т.д.№110/19.04.2017г. на Шуменски окръжен съд, за прекратяване на производството по същото дело.
Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, като допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са обуславящи изхода на спора: 1. Допустимо ли е и в какъв срок да се обжалва определение, с което производствата по обективно съединени искове се разделят и за което съдът изрично е посочил, че не подлежи на обжалване? Какъв е порокът на такъв акт с оглед изричната забрана на чл.210 ал.2 предл.2 от ГПК и по кой ред се осъществява защитата срещу него? Допустимо ли е обжалване или ревизия на определение за разделяне на делата и кога с оглед характера на акта – определение, което не прегражда развитието на производството, но противоречи на изрична законова норма – чл.210 ал.2 предл. посл. от ГПК? Може ли защитата срещу такъв порочен акт да се осъществи посредством атакуване на определението за прекратяване на производството поради липса на местна компетентност, което е следствие на порочен съдебен акт? 2. Кога са налице искове, които се намират във връзка с предмета на делото? Налице ли са искове, които се намират във връзка с предмета на делото и подлежат на разглеждане по един и същи ред, когато са предявени искове по чл.363 б.“д“ от ЗЗД и чл.359 ал.3 от ЗЗД или евентуалните по чл.359 ал.3 от ЗЗД вр. чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл.284 ал.2 от ЗЗД вр. чл.360 ал.2 изр. първо от ЗЗД или по чл.45 ал.1 от ЗЗД и това предпоставка ли е за уважаване на исковете срещу двамата ответници по чл.26 ал.2 изр. първо, пр. последно от ЗЗД или евентуално предявения по чл.135 от ЗЗД? Включва ли предметът на доказване на исковете по чл.26 ал.2 изр. първо, пр. последно от ЗЗД или евентуално предявения по чл.135 от ЗЗД, установяване на вземането на ищеца по тях? 3. При забрана за разделяне на искове, които се намират във връзка с предмета на делото, как следва да се определи подсъдността с оглед правилото на чл.109 предл.2 от ГПК? Частният жалбоподател поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №67/03.02.2017г. по ч.гр.д.№252/2017г. на ВКС, ІV гр.о., определение №566 по ч.т.д.№3/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение №429 по ч.гр.д.№3512/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., в които се приема, че определенията, с които съдът постановява разделянето на исковете в отделни производства не подлежат на обжалване. По втория въпрос счита, че е налице противоречие с решение №45 от 01.06.2011г. по гр.д.№450/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., в което се приема, че кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е не само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и лицето, което има вземане, без то да е установено със съдебно решение. По третия въпрос поддържа, че мотивите на въззивния съд са в противоречие с приетото в определение №549 от 21.06.2017г. по гр.д.№845/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., че ако връзката между исковете е от такова естество, че въпреки различната им родова подсъдност, разделянето им е недопустимо, делото следва да се разгледа от окръжния съд. Счита, че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по частната жалба [фирма], [населено място], счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, евентуално моли частната жалба да бъде оставена без уважение
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК.
Производството по делото е образувано по предявени от [фирма], [населено място], общ. В. срещу [фирма], [населено място], осъдителни искове по чл.363 б.“д“ от ЗЗД и чл.359 ал.3 от ЗЗД, съединени при условията на евентуалност с искове по чл.359 ал.3 от ЗЗД вр. чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл.284 ал.2 от ЗЗД вр. чл.360 ал.2 изр. първо от ЗЗД и по чл.45 ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата 1 200 000 евро, внесена от ищеца като дялова вноска в гражданско дружество с участието на ответника. Със същата искова молба са предявени при условията на евентуалност иск по чл.26 ал.2 изр. първо, пр. последно от ЗЗД за обявяване нищожността поради привидност на договор за продажба на недвижими имоти, сключен между двамата ответници, съединен при условията на евентуалност с иск по чл.135 от ЗЗД. С определение №432 от 29.11.2016г. по т.д.№387/2016г. Шуменски окръжен съд е приел, че съвместното разглеждане на седемте иска ще бъде значително затруднено, поради което е разделил исковете и е оставил за разглеждане пред себе си осъдителните искове за присъждане на сумата 1 200 000 евро. С разпореждане №686 от 29.11.2016г. съдът е разпоредил препис от исковата молба да се връчи на ответника. С отговора на исковата молба ответникът [фирма], [населено място], е направил възражение за липса на местна подсъдност. С определение №110 от 19.04.2017г. по т.д.№387/2016г. Шуменски окръжен съд е прекратил на основание чл.118 от ГПК производството по делото и го е изпратил на Смоленския окръжен съд по подсъдност.
Въззивният съд е достигнал до извода, че определението е правилно, тъй като ответникът по исковете – [фирма], е със седалище [населено място], общ.Б., обл.С., попадащо в друг съдебен район, и е направил възражение за местна неподсъдност на исковете пред ШОС. Изложил е доводи, че предметът на едната група искове няма връзка с предмета на другата група искове и в този случай е допустимо разделянето им на основание чл.210 ал.2 изр.1 от ГПК, тъй като съвместното разглеждане на предявените общо седем иска ще бъде значително затруднено в рамките на едно производство. Посочил е, че разделянето е станало с определение на ШОС още от 29.11.2016г., а не едновременно с прекратяване производството по настоящото дело с обжалваното определение от 19.04.2017г., само в който случай въззивният съд може да упражни контрол върху разделянето на делата по повод обжалване прекратяването на делото. Изтъкнал е, че не е възможно да бъде разпоредено на първоинстанционния съд да съедини отново вече разделените искове.
Не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Въпросите по т. 1.1 и 1.2 от изложението, както и въпросът по т.2 не отговарят на общата предпоставка за достъп до касация. Те са свързани с предмета на спора, доколкото частният жалбоподател поддържа, че производството по предявените от него искове с правно основание чл.135 от ЗЗД и чл.26 ал.2 от ЗЗД неправилно е било разделено от производството по останалите осъдителни искове. Както правилно е отбелязъл в мотивите си въззивният съд, разделянето на производството е осъществено с определението от 29.11.2016г., което не е предмет на обжалване в настоящото производство. Въпросът дали определението по чл.210 ал.2 от ГПК подлежи на обжалване може да бъде разглеждан в евентуално производство по частна жалба срещу това определение, като именно в такова производство биха били релевантни доводите на касатора за необходимост от създаване на нова практика по приложението на тази разпоредба, с оглед изменението й /ДВ бр.50/2015г./ Следва да се отбележи, че не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.3 от ГПК за достъп до касация, доколкото е формирана съдебна практика по приложението на чл.210 ал.2 от ГПК и след изменението на разпоредбата /определение №654 от 15.12.2016г. по ч. т. д. №2115/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 62 от 4.02.2016г. по ч.т.д. № 2669/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о./ в които последователно се застъпва становището, че постановените по този ред определения не попадат в обхвата на съдебните актове, които съгласно чл.274 ал.1 от ГПК подлежат на самостоятелен инстанционен контрол. Мотивите на въззивния съд не са в противоречие с тази практика, тъй като въззивният съд не е изложил съображения, че касаторът не е упражнил възможността си да обжалва определението за разделяне, а е посочил, че разделянето на производството и прекратяването на висящото пред първоинстанционния съд производство по осъдителните искове са станали с отделни определения. В тази връзка не е обуславящ изхода на производството по частната жалба и втория поставен от касатора въпрос, доколкото въпреки изразеното от него становище, че не е налице връзка между предявените осъдителни искове и исковете по чл.26 ал.2 от ЗЗД и чл.135 от ЗЗД, въззивният съд е изтъкнал, че не може да упражни контрол върху разделянето на делата по повод обжалването на прекратяването на едното производство по реда на чл.118 ал.2 от ГПК.
Поставените от касатора два въпроса относно възможността защитата срещу неправилно определение по чл.210 ал.2 от ГПК да се осъществи посредством атакуване на определението за прекратяване на производството поради липса на местна подсъдност, са обуславящи изводите на въззивния съд, който е приел, че не може да упражни такъв контрол. По тези въпроси обаче не е обосновано наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 от ГПК. Определение №549/21.06.2017г. по гр.д.№845/2017г., на което касаторът се позовава в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е постановено по реда на чл.288 от ГПК и съответно не съставлява задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, освен това в него не се обсъжда въпросът за възможността правилността на определението по чл.210 ал.2 от ГПК да бъде предмет на последваща проверка при обжалване на други актове, постановени в разделените производства. Не е налице и селективното основание по т.3 на чл. 280, ал.1 от ГПК. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая липсва неясна или противоречива правна норма, нуждаеща се от тълкуване. След разделянето на искове по реда на чл.210 ал.2 от ГПК всяко производство се развива самостоятелно и определянето на местната подсъдност става по правилата на чл.118 и сл. ГПК, предпоставките на които се преценяват за всяко производство поотделно.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Варненски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №397/05.07.2017г. по ч.т.д. №362/17г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.