О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
[населено място], 09.05.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на първи април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2432 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса, гр. София срещу решение № 118/15.06.2018г., постановено по т.д.№ 416/2017г. от Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 201/12.10.2017г. по т.д.№ 8/2017г. на Габровския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на МБАЛ „Д-р С. Х.” ЕООД сумата от 80161 лв., представляваща стойността на извършено лечение на пациенти по клинични пътеки за м.май 2015г. по договор № 070247 от 20.02.2015г. за оказване на БП по КП, ведно със законната лихва от 08.02.2017г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 20.02.2015г. между страните е сключен договор, по силата на който МБАЛ „Д-р С. Х.” ЕООД е поело задължение да оказва на здравноосигурени лица по пар.2, ал.1 и по пар.7, ал.1 от Закона за бюджета на НЗОК за 2015г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение № 5 към член единствен на Наредба № 40 от 24.11.2014г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, подробно посочени в договора (чл.1, ал.1), а НЗОК да заплаща дейностите по ал.1. Апелативният съд е изложил съображения, че ищецът по иска – настоящ ответник по касационната жалба е изправна страна по договора, тъй като е оказал болнична медицинска помощ на здравноосигурени лица по клинични пътеки, посочени в приложена спецификация и съгласно издадена фактура № 26715/10.06.2015г., както и че е НЗОК е заплатила сумата от 205118 лв. Предмет на претенцията е неплатената сума от 80161 лв., която е отчетена като спешни случаи на оказана болнична помощ. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на ответника по иска, че не дължи претендираната сума, тъй като тя е за дейност, надвишаваща месечните стойности след прилагане на чл.21 от Приложение № 2Б към чл.2 „Методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ” на ПМС № 57/16.03.2015г. и че ищецът е следвало да формира листа на чакащите. Основният извод на въззивния съд е, че за отчетените дейности не е следвало да се формира листа на чакащите в хипотезата по чл.21, ал.4 на Приложение № 2Б на ПМС № 57/16.03.2015г. поради спешността на случаите, при които хоспитализацията е регламентирана в чл.177, ал.2 от НРД за медицински дейности за 2015г. Случаите на спешна диагностика и лечение не се включвали в листата на чакащите съгласно чл.21, ал.4 от Приложение № 2Б на ПМС № 57/16.03.2015г. и за тези дейности за изпълнителя на болничната помощ не съществувала законова възможност да откаже извършването им, както и не е предвидено, че те не подлежат на заплащане. Въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първата инстанция, че в посочения случай изпълнителят следва да подаде до РЗОК писмено заявление за увеличение на размера на месечната стойност на разходите и същите да се заплащат за следващите месеци или тримесечие. Неподаването на искане обаче нямало за последица загубване на правото на заплащане на дейността при спешна диагностика и лечение, когато са извършени след достигане на месечните стойности. Отказът на изпълнителя да окаже спешна помощ би противоречал на чл.7 ЗЛЗ, чл.100, ал.2 ЗЗ и чл.59в ЗЗО.
Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с решение № 2/22.02.2007г. по к.д.№ 12/2006г. на Конституционния съд на Република България, както и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като не е формулирал конкретни правни въпроси. Развити са съображения, че според решението на Конституционния съд обхватът и обемът на пакета от здравни дейности не е неограничен и същият се определя съгласно нормативните актове. Според касатора е налице колизия между правни норми от един и същи ранг – чл.22-29 от Закона за здравното осигуряване и ЗБНЗОК за 2015г. с чл.119 от Закона за публичните финанси и разпоредбата на чл.81 от Закона за здравето, като въззивният съд е приложил вместо тези законови разпоредби норма от Приложение № 2Б към ПМС № 54/16.03.2015г.
Въведените основания за допускане на касационно обжалване са свързани изцяло с довода, че по договора и според нормативната уредба НЗОК заплаща отчетени дейности от изпълнителя до размера на утвърдени месечните стойности по клинични пътеки.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, предвид основния решаващ извод на въззивния съд за присъждане на претендираната сума за извършени медицински дейности. Позоваването от състава на апелативния съд на разпоредбата на чл.21, ал.4 от Приложение № 2б към ПМС № 57/16.03.2015г. е свързано с законодателно въведеното задължение на изпълнителя на медицински дейности да осъществява диагностика и лечение при спешност на случаите и с правото на гражданите на предоставяне на помощ при спешни състояния, произтичащи от: нормата в чл.7 от Закона за лечебните заведения, според която никое лечебно заведение не може да отказва медицинска помощ на лица, явили се в него в състояние, което застрашава техния живот, независимо от местоживеенето им; нормата в чл.100, ал.2 от Закона за здравето относно задължението на всяко лечебно заведение да извърши възможния обем медицински дейности при пациент в спешно състояние независимо от неговото гражданство, адрес или здравноосигурителен статут; нормата в чл.59в, т.3 от Закона за здравното осигуряване за осигуряване от лечебното заведение на непрекъснато 24-часово изпълнение на медицинска помощ при спешни състояния; нормата в чл.35 от Закона за здравното осигуряване за правото на задължително осигурените да получават медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, както и на спешна помощ там, където попаднат. Съгласно разпоредбата на чл.82, ал.1, т.1 от Закона на здравето извън обхвата на задължителното здравно осигуряване на българските граждани се предоставят медицински услуги, които са свързани с медицинска помощ при спешни състояния. С оглед на приетите за установени факти по делото развитите доводи от касатора, доколкото същите биха могли да се определят като въведени въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не са от значение за крайните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати разноски на ответника в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 30.08.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 118/15.06.2018г., постановено по т.д.№ 416/2017г. от Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса, [населено място], [улица], съдебен адрес: гр. София, [улица] да заплати на МБАЛ „Д-р С. Х.” ЕООД,гр. София, [улица] сумата от 500 лв. (петстотин лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.