О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
гр. София11.03.020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№1568 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. А. Р., в качеството й на синдик на „Б. – Център” АД, гр. София, /в несъстоятелност/ срещу решение №434 от 22.02.2019г. по в.т.д. №4577/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение №260/05.02.2018г. по т.д.№6747/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 9 състав, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против Д. К. С., С. Д. С. и „Б. – Център” АД, гр. София, /в несъстоятелност/ иск с правно основание чл.647, ал.1, т.3 от ТЗ за обявяване на недействителността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Б. – Център” АД, [населено място], на сделка, извършена на 30.08.2011г. с Нотариален акт за покупко – продажба №141, том III, peг.№13772, дело №496 от 30.08.2011г., на нотариус с peг.№030 по регистъра на НК и с район на действие Софийски районен съд, вписан в Службата по вписванията гр. София, с вх. peг. №37164 от 30.08.2011г., т.42, акт №18, с която „Б. – Център” АД, гр. София, е прехвърлило на Д. К. С. собствеността на своите 17.50 % ид. части от следните имоти, находящи се в гр. София, Столична община, Район „О.”, [улица], а именно: А/ КАНТОРСКО ПОМЕЩЕНИЕ, намиращо се в мецанина /първи надпартерен етаж/ на сградата в гр. София, Столична община , Район “О.”, [улица], с квадратура 100 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение от около 4,59 кв.м., заедно с таванска стая в същата сграда с площ от около 3,75 кв.м., заедно с 200/6995 идеални части от правото на собственост вьрху мястото, в което е построена сградата, съставляващо УПИ, с идентификатор 68134.402.14 по кадастралната карта, с площ от 570 кв.м. по графични данни съгласно цитираната скица, Б/ КАНТОРСКО ПОМЕЩЕНИЕ, намиращо се в мецанина /първи надпартерен етаж/ на сградата в гр. София, Столична община, Район „О.“, [улица], с лице към [улица], с квадратура 25,55 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение, в същата сграда, с площ от около 2 кв.м., заедно със 100/6995 идеални части от общите части на сградата, заедно със 100/6995 идеални части от правото на собственост върху мястото, в което е построена сградата, съставляващо поземлен имот 68134.402.14 по кадастралната карта, с площ от 570 кв.м.; В/ КАНТОРА, намираща се в мецанина /първи надпартерен етаж/ на сградата в гр. София, Столична община, Район „О.“, [улица], с лице към [улица], квадратура около 125 кв.м., заедно с прилежащото избено помещение в същата сграда, с площ от около 21 кв.м., заедно със 640/6995 идеални части от общите части на сградата, заедно със 640/6995 идеални части от правото на собственост върху дворното място, в което е построена сградата, съставляващо поземлен имот 68134.402.14, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени Заповед №РД 18-45/09.07.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 570 кв.м., за сумата общо от 52 000 лв.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, свързани с необсъждане на доказателствата, твърденията, доводите и исканията относно фактическата обстановка по делото, довели и до необоснованост на решението. Поддържа, че към 30.08.2011г. процесните имоти са били луксозно ремонтирани от ответниците като собственици на останалите 82,50 % ид. части от имотите. Твърди, че това обстоятелство не е било установено от въззивния съд поради допуснатите от него процесуални нарушения – необсъждане на противоречивите твърдения на двамата ответници за периода на извършване на ремонта в процесните помещения, както и показанията на свидетелката Серафян за продължителността на ремонтните дейности, а също и несъобразяване противоречията между показанията на разпитаните свидетели.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, обуславящи за изхода на спора: 1.Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение? 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения? Необсъждането на всички доводи, възражения и доказателства по делото / дори при формалното изброяване на част от тях/ представлява ли нарушение на разпоредбите на чл.12 и чл.235 ал.2 от ГПК? Длъжен ли е при обсъждане на доказателствата и твърденията на страните съдът да обсъди и противоречията в тях, както и да посочи, кои от тях приема и по какви причини? 3. Длъжен ли е въззивният съд да назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси, ако страната се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което е попречило на използването на това доказателствено средство? 4. Може ли въззивният съд да пристъпи към постановяване на решението си преди делото да е изяснено напълно от фактическа страна и съставлява ли това процесуално нарушение на разпоредбите на чл.10 и чл.235 ал.2 от ГПК? 5. С оглед спазване на процесуалните правила за постановяване на решение при напълно разяснено дело, длъжен ли е въззивният съд да назначи експертиза и в случай, когато искането на страната за допускане на експертиза е било уважено, но впоследствие същата е заличена поради невнасяне на определения депозит? В този случай длъжен ли е въззивният съд да назначи експертизата, поискана с въззивната жалба, след като невнасянето на определения от първата инстанция депозит се дължи на независещи от страната причини? Твърди, че изводите на съда по първите два въпроса са в противоречие с постановките на ТР №1 от 04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в решение №190/07.02.2018г. по гр.д.№180/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №10/01.02.2012г. по гр.д.№130/2011г. на ВКС, ГК, I г.о, решение №68/24.04.2013г. по т.д.№78/2012г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №114/15.05.2010г. по гр.д.№4232/2008г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №120/04.04.2013г. по гр.д.№964/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №69/20.03.2014г. по гр.д.№6690/2013г. на ВКС, ГК, I г.о, решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г. на ВКС, ГК, I г.о, решение №324/22.04.2010г. по гр.д.№1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №796/02.02.2010г. по гр.д.№1660/2009г. на ВКС, ГК, I г.о, решение №570/06.11.2009г. по гр.д.№4112/2008г. на ВКС, ГК, II г.о. По останалите три въпроса поддържа, че въззивният съд е допуснал отклонение от разясненията в т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №100/02.03.2011г. по гр.д.№1820/2009г. на ВКС, ГК, I г.о, решение №348/28.12.2011г. по гр.д.№1119/2010г. на ВКС, ГК, I г.о, решение №475/05.12.2012г. по гр.д.№472/2012г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение №140/28.12.2015г. по т.д.№3682/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. Евентуално поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответниците по касация Д. К. С. и С. Д. С. поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Подробни съображения излагат в подадените от тях писмени отговори.
Ответникът по касация „Б. – Център” АД, [населено място], /в несъстоятелност/ не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице сключена от длъжника възмездна сделка преди откриване на производството по несъстоятелност, в двугодишния срок преди подаване на молбата за откриване на производството по несъстоятелност, но не по – рано от датата на неплатежоспособността – 31.12.2011г. След анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели и признанията на ответниците, е приел за недоказано твърдението на ищеца, че към датата на сключване на договора за продажба в обектите са били извършени значителни подобрения. Установил е, че стойността, на която са продадени процесните активи – 52 000 лева, е по – висока от средната пазарна цена на имотите към момента на продажбата, определена от вещото лице в размер на 48 580 лева. С оглед на това е посочил, че не е налице третият кумулативно даден елемент от фактическия състав на чл.647 ал.1 т.3 от ТЗ – даденото значително да надвишава по стойност полученото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първите два процесуалноправни въпроси от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са обусловили изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, доколкото касаят дейността на съда по преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, но не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
На тези въпроси е даден отговор и в цитиранитe от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия състав решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №445/02.11.2011г. по гр.д.№1733/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №443/25.10.2011г. по гр.д.№166/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и други, които формират задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, като в тази насока е постоянната съдебна практика. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС. Независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към наличието на предпоставките на чл. чл.647, ал.1, т.3 от ТЗ . При това съдът е обсъдил подробно свидетелските показания, относими към твърденията на страните за състоянието на процесните помещения към момента на сключване на атакуваната сделка – 30.08.2011г., а също се е позовал на приетата по делото съдебно – техническа експертиза. Изложил е мотиви относно това защо кредитира показания на свидетелите К. и Серафян, като е коментирал и обясненията на ответника С. в допълнителния отговор на исковата молба относно периода, в който са извършени ремонтните работи в процесните недвижими имоти. Изтъкнал е, че съгласно това признание ремонтните работи са били извършвани в периода от 27.12.2010г. до 30.08.2011г., но и след това до 2012г., като не се твърди да са били завършени преди 30.08.2011г. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, да отговори на всички доводи и възражения на страните, както и да мотивира своя акт, не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, касаят правилността на постановения съдебен акт.
Другите три правни въпроса, поставени от касатора, са обусловени от оплакването му, че въззивният съд не е допуснал поисканата с въззивната жалба съдебно – техническа експертиза, въпреки изложените в жалбата доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Тези въпроси са свързани с предмета на спора, но не отразяват коректно извършените от страните и съда процесуални действия. Въпросите се отнасят до задълженията на въззивния съд в хипотеза, в която първоинстационният съд не е продължил определения срок за внасяне на депозита на тройната съдебно – техническа експертиза. В случая определеният от първоинстанционния съд четиринадесетдневен срок за внасяне на депозита на назначената по делото тройна експертиза е продължен с определение на съда от 14.06.2017г. с още 45 дни. Също така въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно решение №224/02.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., въззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. Тоест при направено оплакване във въззивната жалба за наличие на основанията по чл.266 ал.3 от ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа направеното доказателствено искане и да събере тези доказателства, които не са събрани поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Разпоредбата на чл.266 ал.3 от ГПК обаче не установява за въззивния съд задължението да уважи всички доказателствени искания, които са направени своевременно от страните и не са уважени от първоинстанционния съд. В настоящата хипотеза във въззивната жалба са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в отказ да назначи допълнителни задачи на вещото лице, както и да продължи срока за внасяне на депозит за назначената по делото тройна съдебно – техническа експертиза. В постановеното от него определение по чл.267 от ГПК въззивният съд е направил извода, че липсват предпоставките по чл.266 ал.3 от ГПК за допускане на доказателствата, тоест преценил е, че не са налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. При тези констатации въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, като е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателя за назначаване на повторна единична експертиза. Преценката на въззивния съд относно процесуалните действия на първоинстанционния съд е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановеното въззивно решение.
Не е налице противоречие и с цитираното от касатора решение №100/02.03.2011г. по гр.д.№1820/2009г. на ВКС, ГК, I г.о, с което е прието, че и в случай, когато искането на страната за допускане на експертиза е било уважено, но впоследствие същата е заличена поради невнасяне на определения депозит, назначаването на експертиза може да бъде осъществено от въззивния съд, дори и без да има искане от заинтересованата страна, на която обаче трябва да се възложат разноските за възнаграждение на вещото лице. Приетото от състава на ВКС разрешение касае хипотеза когато за изясняване на въпроси по делото са нужни специални знания, каквито съдът няма и по делото няма прието заключение на вещото лице, поради невнасяне в срок на определения депозит. В настоящия случай има депозирано заключение на съдебно – техническата експертиза по спорния въпрос, съответно доказателственият материал е попълнен с експертното становище, без което спорът не може да бъде разрешен правилно. При това положение в тежест на страната, която оспорва приетото заключение е било да поиска назначаването на тройна експертиза и да внесе своевременно определения й депозит, като неблагоприятните последици от неизпълнението на това задължение не може да се коригират чрез служебно назначаване на експертиза от въззивния съд.
Наличието на практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено изключва и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност.
При този изход на спора на ответника С. Д. С. следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 508 лева, с ДДС, които следва да бъдат заплатени от масата на несъстоятелността на „Б. – Център” АД, [населено място], /в несъстоятелност/. Ответницата Д. С. не е поискала присъждането на разноски.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №434 от 22.02.2019г. по в.т.д.№4577/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Б. – ЦЕНТЪР“ АД, /в несъстоятелност/[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, [улица], да заплати на С. Д. С. [ЕГН], с адрес гр. София, [улица] сумата 2 508 лева /две хиляди петстотин и осем лева/ адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.