О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
[населено място], 24.04.2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2863 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касациона жалба на [фирма], [населено място] против решение № 1368/15.06.2017г. по т.д. № 5785/2016 г. на Софийски апелативен съд, 9-ти състав в частта, с което е потвърдено решение № 1388/04.08.2016г. по т.д. № 2703/2015г. на СГС,VI-5 състав в частта за признаване за установено по иска с правно осн. чл.464, ал.1 ГПК, предявен от [фирма] против касатора и [фирма], че не съществува вземане на [фирма] против [фирма] за законна лихва върху сумата от 72 880 лв. за периода след 26.05.2011г. и за сумата над 8 986,72 лв. до 37 453,13 лв. /представляваща пълен размер на разпределената на 18.03.2015г. сума за [фирма] по изп.д. № 89/2015г. на ЧСИ И. М.-К., за която законна лихва [фирма] се легитимира с издаден в полза на [фирма] изпълнителен лист по т.д. № 2949/2014г. на САС и договори за цесия от 16.04.2010г. и от 26.05.2011г./.
Подадена е касационна жалба и от [фирма] против решение № 1368/15.06.2017г. по т.д. № 5785/2016 г. на Софийски апелативен съд, 9-ти състав в частта, с което е потвърдено решение № 1388/04.08.2016г. по т.д. № 2703/2015г. на СГС,VI-5 състав в частта за отхвърляне на иска на [фирма] против [фирма] и [фирма], че не съществува вземане на [фирма] спрямо [фирма] за законна лихва върху сумата от 72 880лв. в размер на 8 986,72 лв., начислена за периода от 17.03.2010г. до 26.05.2011г.
Касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение е недопустимо , евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Касаторът [фирма] поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно и че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационните жалби [фирма] изразява становище за неоснователност на касационната жалба на [фирма]. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за едно и също вземане спрямо длъжника [фирма] взискателите [фирма] и [фирма] се легитимират като кредитори въз основа на договори за цесия, сключени с първоначалния кредитор [фирма]. Въззивният съд е констатирал, че с [фирма] са били сключени два договора за цесия /през 2010г. и през 2011г./, първоначално за 30%, а впоследствие и за останалите 70% от вземането на [фирма], представляващо законната лихва върху главницата от 72 880 лв. за периода след 16.03.2010г./ датата на предявяване на осъдителен иск от цедента срещу длъжника за заплащане на посочената главница, ведно със законната лихва върху нея/ , без да се прехвърля главницата. През 2013г. същият кредитор е цедирал на [фирма] както главницата от 72 880лв., така и лихвите за забава върху нея, считано от 16.03.2010г. И двамата цесионери се легитимират като взискатели по образуваното изпълнително дело срещу длъжника за цедираните в тяхна полза вземания. САС е приел, че за периода от 16.03.2010г. до сключване на втория договор за цесия от 26.05.2011г. с [фирма] същото дружество валидно е придобило вземането на цедента за изтекли към датата на сключване на цесията лихви за забава върху главницата от 72 880лв. За последващия период след 26.05.2011г., доколкото не е било прехвърлено главното вземане, а в последствие от 2013 г. на ищеца са били цедирани както главното вземане, така и лихвите за забава върху него, въззивният съд е приел, че акцесорното вземане не може да бъде самостоятелно прехвърлено на [фирма], без да се прехвърли главното lpe;dke. Доводи за това е извел от разпоредбата на чл.99, ал.2 ЗЗД, според която вземането преминава към цесионера с изтеклите лихви, ако не е уговорено друго, но законът не предвижда възможност за самостоятелно прехвърляне на лихви за забава за бъдещ период, без да се прехвърля главното вземане. Счел е, че лихвата или обезщетението за забава са акцесорни вземания, тъй като същите се дължат в полза на кредитор, който има вземане от длъжника и докато последният ползва паричната сума, кредиторът – титуляр на главното вземане пропуска полза, която подлежи на овъзмездяване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на [фирма], касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Съществува ли правен интерес за ищеца от водене на иск по чл.464, ал.1 ГПК при положение, че сумата по изпълнителното дело е достатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, които получават изцяло вземанията си, вкл. и ищецът е включен изцяло с вземането си и е удовлетворен?; 2/Може ли съдът да уважи иск на незаявено основание от ищеца и да излезе извън очертаните от ищеца правни рамки на търсената защита, и в този смисъл налице ли е произнасяне „свръх петитум“?; 3/ Допустимо ли е цесионер да придобие вземане за законна лихва за забава за период, през който друго лице притежава главното вземане към длъжника, при условие че длъжникът не е погасил задължението си по основното вземане?; 4/Може ли да се прехвърля акцесорно вземане за лихви за забава от датата на цесията до окончателното плащане на главницата, без да се прехвърля главното вземане?; 5/След като титулярът на главното вземане е прехвърлил вземането си за неизтекли лихви за забава, има ли право съдът да нарушава диспозитивното начало и свободата на договаряне и да променя волята на страните?; 6/ При отсъствие на императивни правни норми, забраняващи прехвърляне на акцесорни вземания без прехвърляне на главното вземане, страните свободни ли са сами да договарят условията, при които настъпва прехвърлителният ефект за акцесорните вземания?; 7/Може ли кредитор да притежава по силата на договор за цесия вземане за неизтекли лихви или за обезщетение за забава за период, през който не притежава главното вземане и поради това не пропуска полза, която да подлежи на овъзмездяване?
Всички правни въпроси са поставени съобразно редакцията на чл.280, ал.1 ГПК до изменението с ДВ бр.86/2017г. при въвеждане на допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По първи въпрос се посочват и селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / без касаторът да се позовава на задължителна практика на ВКС/ и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – тъй като според касатора разрешенията дадени от САС са в противоречие с други съдебни актове, несъставляващи задължителна за съдилищата практика: Определение от 27.01.2017 г. по т.д. № 2704/2017г. на СГС, ТО, VI-12 състав; Определение № 1556/13.07.2015г. по т.д. № 112/2014г. на ПОС.
В изложението към касационната жалба на [фирма] се поставя следния материалноправен въпрос : Може ли по възмезден договор за цесия валидно да бъде прехвърлено акцесорно вземане за бъдещи лихви, неопределени по размер, за което липсва договорена и платена цена? Касаторът се позовава на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед възприетото разрешение по този въпрос в решение № 206/10.11.2014г. по гр.д .№ 4/2014г. на РС-Несебър и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По касационната жалба на [фирма]:
Първите два въпроса са поставени от касатора с оглед на довод по касационната жалба за недопустимост на въззивното решение. Настоящият състав на ВКС счита, чe не е налице евентуална недопустимост на обжалвания съдебен акт. Фактическата обстановка по спора не съответства на изложените в първи въпрос обстоятелства. В конкретния случай не се касае до взискатели, легитимиращи се с различни вземания срещу един и същи длъжник, а до спор между взискатели относно едно и също вземане. И двамата взискатели претендират в качеството си на частни правоприемници по договори за цесия да са придобили от първоначалния кредитор вземането му срещу длъжника, представляващо законната лихва върху главница от 72 880 лв. за периода след 16.03.2010г. Следователно в разпределението в изпълнителното производство може да участва само един от цесионерите, тъй като длъжникът не дължи плащане два пъти за едно и също вземане. Втори въпрос не е съобразен с характера на предявения иск – отрицателен установителен иск по чл.464 ГПК, като диспозитивът на постановеното въззивно решение съответства на търсената с исковата молба защита: частично искът е бил уважен като е било прието за установено, че за част от спорното вземане [фирма] не се легитимира като кредитор, а другата част е отхвърлен. Твърдението на ищеца е, че ответникът не се легитимира като кредитор въз основа насоченото от последния основание – два договора за цесия. Ответникът [фирма] не е противопоставил възражения за друго правно основание, на което да е придобил спорното вземане. Решаващите мотиви на въззивния съд касаят именно договорите за цесия и как се решава конкуренцията между цесионери относно едно и също придобито вземане съобразно договореното и предвид приложението на чл.99, ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Въпроси от трети до седми включително засягат проблема за възможността да бъде прехвърлено самостоятелно чрез договор за цесия акцесорно вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва, без да се прехвърля главното вземане. Същият попада в предмета на произнасяне на въззивния съд, но крайният правен изход от спора не е изведен единствено от акцесорния характер на вземането и прехвърлянето му без цедиране на главното вземане. Частичното отхвърляне на иска по чл.464, ал.1 ГПК е мотивирано с възможността съобразно чл.99, ал.2 ЗЗД страните да договорят цедиране само на вече изтекли лихви като цедентът запази за себе си непогасеното главно вземане. За да се уважи частично искът по чл.464, ал.1 ГПК е отчетено, че се касае за законна лихва, която се начислява за период следващ договорите за цесия в полза на взискателя-ответник по иска. В тази връзка основният решаващ аргумент на САС е, че за този бъдещ период акцесорното вземане е принадлежност на главното вземане, тъй като възмездява титуляра на последното за вреди от забавено изпълнение на парично задължение и според правното си естеството не може да бъде предмет на самостоятелно прехвърляне, т.е въззивната инстанция е приложила правилото по чл.99, ал.1, пр.3 ЗЗД. Може да бъде прехвърлено вземане, освен ако законът / императивна правна норма/, договорът или естеството на вземането / както е в конкретния случай/ изрично не допуска това. Нормата на чл.26, ал.2, пр.1 вр. чл.99, ал.1, пр.3 и ал.2 ЗЗД касае валидността на придобивните основания, от които [фирма] извежда титулярството си относно спорното вземане, поради което може да бъде съобразявана и служебно от решаващия съд според указанията по т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Следователно не е налице общо и допълнителните основания за допускане на касационно обжалване на решението на САС по касационната жалба на [фирма].
По касационната жалба на [фирма] :
Единственият поставен въпрос не изпълнява изискванията по чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не отговаря на приетите за доказани факти от въззивния съд. САС е намерил, че по договорите за цесия на [фирма] е била посочена цена, макар и общо за всички прехвърлени вземания; вземането за законна лихва за периода 16.03.2010г.-26.05.2011г. върху главницата от 72 880лв. е за изтекли към последната дата / на сключване на втория договор за цесия с [фирма]/ лихви, а не за бъдещо вземане, освен това е изложил и допълнителен аргумент, че договорът за цесия може да е и безвъзмезден. Дали правилно са установени фактите в резултат и на даденото от съда тълкуване на волята на договарящите не може да бъде предмет на проверка във фазата по чл.288 ГПК.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Видно от представения договор за правна защита и съдействие сторените от [фирма] разноски са само във връзка с изготвяне на подадената от него касационна жалба. Дружеството не е подало писмен отговор по касационната жалба на [фирма]. Поради което разноски не му се дължат.
В полза на [фирма] следва да се присъдят разноски в размер на 100лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК, направени във връзка с депозирания писмен отговор на касационната жалба на [фирма].
Водим от което, състав на ВКС, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1368/15.06.2017г. по т.д. № 5785/2016 г. на Софийски апелативен съд, 9-ти състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 100лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, на осн.чл.78, ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: