2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
гр. София, 09.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2480 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. Д., срещу решение №82 от 07.07.2016г. по т.д. №147/2016г. на Бургаски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №429 от 22.02.2016г. по т.д. №721/2013г. на Бургаски окръжен съд в обжалваната му част, с която А. Д. Д. е осъден да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 250 000 лв., като част от дължимо обезщетение за причинени на дружеството вреди по време, когато е бил негов управител, формирана от разликата между себестойността, която 39 бр. самостоятелни обекти имат за „А.“ E. и цената, на която същите са били възложени на трети лица при публичната им продан по изпълнително дело.
Жалбоподателят поддържа, че решението на съда е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита за неправилни изводите на съда, че вземанията на строителя са станали изискуеми по силата на сключеното споразумение, както и че жалбоподателят е увредил ищцовото дружество, тъй като не е предприел действия по свикване на общо събрание на съдружниците. Счита, че съдът не е съобразил предложения проект за неприсъствено решение по смисъла на чл.139 ал.2 от ТЗ, което е било целесъобразно с оглед на това, че другият съдружник в ищцовото дружество се е представлявал от лице с постоянно местожителство в Руската федерация. Поддържа, че съдът неправилно е определил размера на вредите съобразно пазарната стойност на имотите, посочена от вещото лице по делото, без да съобрази,че въпреки усилията си ищецът и досега не е продал на тази цена нито един имот. Също прави оплакване, че при формирането на своите изводи съдът не се е произнесъл по всички доводи и оплаквания във въззивната му жалба, пропускайки да обсъди поведението на другия съдружник, който се е дезинтересирал от проблемите на ищцовото дружество, както и да вземе предвид довода, че ответникът не може да бъде признат за виновен в това,че прилага закона. Подробни съображения в касационната жалба, като моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Следва ли съдът, при изграждане на своите фактически и правни изводи, да съобрази всички твърдения и възражения на страните по делото, както и да прецени в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал? 2.Предложено неприсъствено решение по чл.139 ал.2 от ТЗ поражда ли валидно правните последици на решение на общото събрание на съдружниците в дружеството с ограничена отговорност? 3. Доколко съдът е обвързан с цената на продадени чрез ЧСИ, в рамките на публична продан, имоти и доколко постигнатата в публичната продан цена е противопоставима на евентуална експертна оценка, извършена по делото? 4. Може ли, при спор за отговорността на управителя на О., като критерий за определяне на вината на управителя да се въвежда разликата между строителната и пазарната стойност на имотите на дружеството? 5.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по изрично в решението си по всички оплаквания на въззивника? Поддържа, че по първия въпрос съдът е допуснал противоречие с редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №58/12.05.2014г. по гр.д.№7025/2013г. на ВКС, ГК, IІ г.о., решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., а по петия въпрос се е отклонил от задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №134/22.06.2015г. по т.д.№586/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №717/05.11.2009г. по т.д.№2589/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема, че въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи. По отношение на останалите три въпроса поддържа,че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за достъп до касация, тъй като по тези въпроси не се открива трайна съдебна практика.
Ответникът по жалбата [фирма] /н./, [населено място], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като твърди, че не е налице противоречие на постановеното въззивно решение със задължителната практика на ВКС по нито един от поставените въпроси.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен изцяло предявеният от [фирма], [населено място], срещу А. Д. Д. частичен иск с правно основание чл.145 от ТЗ, въззивният съд е приел, че въззивникът Д. е имал качеството на управител на въззиваемото дружество за периода от учредяването на дружеството до освобождаването му на 24.08.2012г. За същия период, той е бил управител на едно от дружествата, съдружници в [фирма] – [фирма], както и съдружник в последното дружество. Между двете дружества имало сключени договор за строителство от 07.05.2007г. и договор за довършителни работи от 15.08.2008г., с възложител [фирма] и изпълнител – [фирма], по които е имало неразплатени дейности. На 18.08.2011г. въззивникът, в качеството си на управител на [фирма], сключил с [фирма], представлявано от новоизбрания му управител, споразумение, в което е признал съществуването на вземане на изпълнителя по договорите за строителство спрямо [фирма], в размер на 792 331,58 лв. и лихви, като е уговорен начин на разсрочено издължаване на тези суми – на вноски, с фиксирани падежи, с първа вноска от 10 %, дължима до края на месеца, в който споразумението е подписано. Постигнато е съгласие, че при забава в плащането на която и да е от вноските, цялото непогасено вземане се трансформира в предсрочно изискуемо, както и че на базата на споразумението изпълнителят може да се снабди със заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК. Въззивният съд е установил, че поради неизпълнение в срок още на първата вноска [фирма] се е снабдило по реда на чл.417 от ГПК със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като от страна на [фирма], чрез управителя Д., не е било подадено възражение. Образувано е изпълнително производство, по което изпълнението е било насочено към 39 недвижими имота – собственост на длъжника [фирма]; проведена е публична продан, при която 37 от имотите са възложени на взискателя – [фирма], с което вземането на длъжника към [фирма] е било погасено. Съдът е констатирал, че другият съдружник в [фирма] – [фирма] е бил уведомен за сключеното споразумение на проведено общо събрание на съдружниците на 29.06.2012г., но е приел, че въпреки това управителят не се освобождава от отговорност. Въззивният съд е приел, че макар съществуването на непогасени парични задължения в голям размер към изпълнителя по договорите за строителство към момента на сключване на процесното споразумение да е било факт, управителят Д. е бил наясно с лошото финансово състояние на представляваното от него дружество към същия този момент, както и с липсата на парични средства или други бързоликвидни активи, с които тези задълженията да се покрият. Счел е, че правомерната в тази ситуация стъпка за управителя би била да свика събрание на съдружниците на [фирма], в изпълнение на чл.43 от дружествения договор, на което да постави въпроса за разрешаване. Вместо това управителят предпочел да сключи споразумението, признавайки задълженията и бидейки наясно, че изпълнение дори и на първата вноска не ще настъпи в уговорения срок, поради липсата на средства у дружеството, и съвсем закономерно ще последва изпълнение върху имуществото на дружеството. Въззивният съд е заключил, че процедирайки по този начин и създавайки безспорност на вземанията и възможност за събирането им по един облекчен ред, управителят е отдал превес на интересите на другото дружество, в което е участвал като съдружник – [фирма], за сметка на интересите на представляваното от него [фирма], а с това е нарушил предписанията на договора за управление да действа в интерес на представляваното дружество – чл.4, ал.1, т.1. Съдът е намерил за неправилен извода на първата инстанция, че вредата за въззиваемия се съизмерва с разликата между себестойността на имотите – разходите за построяването им и цената, на която те са възложени при публичната продажба, поради невъзможността от продажната цена, да се покрият разходите за построяването на имотите. Счел е за основателно възражението във въззивната жалба на А. Д., че меродавна е пазарната стойност на продадените обекти към релевантния момент, тъй като имуществото на дружеството е намалено с недвижимите имоти, а не със средствата за тяхното изработване. Приел е, че разликата между пазарната стойност на недвижими имоти, предмет на публичната продан, към датата на продажбата им /1 758 400 лв./ и цената, на която същите недвижими имоти са възложени при проданта /1 070 499,99 лв./, представлява вредата, причинена на дружеството от гореописаната последователност от вредоносни действия и бездействия на управителя Д. и възлиза на 687 900,01 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси относно задължението на съда при изграждане на своите фактически и правни изводи, да съобрази всички твърдения и възражения на страните по делото, както и да прецени в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал, а също и да се произнесе по всички оплаквания на въззивника, са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставените правни въпроси е даден отговор и в решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., което формира задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, както и в цитираното от касатора решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и по събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, като в тази насока е и постоянната съдебна практика, отразена в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – цитираните от касатора решение №58/12.05.2014г. по гр.д.№7025/2013г. на ВКС, ГК, IІ г.о. и решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и служебно известните на състава решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства, относими към пораждането на отговорността на управителя за причинени на представляваното от него дружество вреди. Съдът е обсъдил представените писмени доказателства, както и заключенията на съдебно –техническата експертиза, като е отчел изрично, че със сключеното на 18.08.2011г. споразумение е признато съществуването на вземане на [фирма] спрямо [фирма], в размер на 792 331,58 лв. и лихви, като е уговорен начин на разсрочено издължаване на тези суми, а не е поето ново задължение. Също така е взел предвид и събраните доказателства относно извършените от страна на управителя А. Д. опити за уведомяване на другия съдружник [фирма], но е стигнал до извода, че управителят не е положил дължимата грижа за дружествените дела, като не е свикал общо събрание, на което проблемът със задълженията към [фирма] да бъде разрешен общо от съдружниците [фирма] и [фирма], а е предприел действията по подписване на споразумението от 18.08.2011г. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Конкретните изводи на съда, направени в резултат на анализа на фактическия и доказателствен материал по делото и на преценката на съда относно това кои са приложимите към спора нормативни актове, касаят правилността на постановения съдебен акт.
Формулираният в изложението материалноправен въпрос дали предложеното неприсъствено решение поражда последиците на решение на общото събрание на съдружниците в О., е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е отчел предлагането на неприсъственото решение, но същият не отговаря на общата и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Въззивният съд е приел за установено, че А. Д. като управител и на [фирма], и на съдружника [фирма] е положил усилия да уведоми другия съдружник за проблема с дължимите плащания, но решение не е било постигнато. Съдът не е приравнил предложението за неприсъствено решение, с прието такова, с което е съобразил задължителната за съдилищата практика, формирана с решение №107/29.10.2012г. по т.д.№555/2011г. на ВКС, І т.о., относно изискването за обективиране в писмена форма на неприсъствените решения на общото събрание на съдружниците. Наред с това следва да се отбележи, че изпратеният до съдружника [фирма] проект за неприсъствено решение касае предлагането на обектите в построената сграда за продажба на определена цена, но не осигурява възможност на съдружниците да обсъдят различни варианти за погасяването на задълженията по договорите с [фирма], каквато би имало при свикано общо събрание с тяхно участие.
Третият и четвъртият въпроси в изложението също са свързани с предмета на делото, но не съответстват на изложените от съда мотиви. Като критерии за определяне размера на претърпяната от дружеството вреда / а не относно вината на управителя/ съдът е възприел не разликата между строителната и пазарната стойност на имотите, а разликата между пазарната стойност на имотите и цената, на която са били продадени при публичната продан. Съдът е възприел постигнаттаа при проданта цена като обективен, настъпил в изпълнителното производство факт, а не като обвързваща го задължителна стойност, която изключва приложението на определената от вещите лица по делото себестойност на имотите. Също така следва да се отбележи, че въззивният съд изцяло е възприел становището на касатора А. Д., изразено във въззивната му жалба, че постигнатата в публичната продан цена следва да се съпостави не със себестойността на имотите, както е поискал ищецът, а с пазарната им стойност към момента на публичната продан, която в случая е била по- ниска от тяхната себестойност. Предвид изложеното поставените от касатора материалноправни въпроси не съответстват на решаващите изводи на въззивния съд и не могат да обусловят допускането на въззивното решение до касационен контрол.
С оглед на това настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото не са представени доказателства, че такива действително са били заплатени.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №82 от 07.07.2016г. по т.д. №147/2016г. на Бургаски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.