8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
гр. София, 26.01.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1080 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. А. Б. срещу решение №110 от 14.01.2016г. по в.гр.д. №3795/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав. С него е потвърдено решение №146/09.01.2015г. по гр.д. №2027/2013г. на Софийски градски съд, ГО, І – 6 състав, с което е отхвърлен като недоказан искът на П. А. Б. против [фирма], [населено място], за сумата 810 710,25 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на неизпълнение на договор за наем на сейф №011 от 14.09.2010г. Решението е постановено при участието на ЗАД [фирма], като трето лице помагач на страната на ответното дружество.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че решението противоречи на нормата на чл.146 от ГПК, тъй като въпреки оплакванията във въззивната жалба за неизпълнение на задълженията на първоинстанционния съд относно разпределение на доказателствената тежест и посочване на подлежащите на доказване факти, въззивният съд не е изпълнил задължението си да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършват в първата инстанция поради неточност на доклада и липса на указания. Твърди, че атакуваното решение противоречи и на разпоредбите на чл.12 и чл.235 от ГПК. Поддържа, че неправилно въззивният съд е включил в предмета на спора и е приел за обуславящи изхода на делото въпросите във връзка с правоотношенията, произтичащи от сключени от него с трети лица договори за заеми, включително и за произхода на сумите, които жалбоподателят е оставил в наетия от него банков сейф. Счита, че от значение за ангажиране на договорната отговорност на ответника по сключения договор за наем на сейф е дали паричната сума е била оставена от него за съхранение и налице ли е неизпълнение на задълженията на ответното дружество да осигури с грижата на добрия търговец опазването на депозираните в трезора вещи. Моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което да бъде уважен изцяло предявеният иск.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Следва ли правоотношения, произтичащи от сключени от ищеца с трети лица договори за заем, включително и за произхода на сумите, които ищецът е оставил в наетия от него банков сейф, да се включват в предмета на спора и обуславят ли тези правоотношения изхода на делото? 2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и без да прецени тяхната взаимна връзка? 3. Вероятна заинтересованост от изхода на спора на свидетеля основание ли е показанията му да не бъдат кредитирани, предвид характера на сключения договор и факта, че съдържанието на банковата касета би могло да бъде известно само на лица от най – тесния семеен кръг на наемателя? Следва ли съдът да взема предвид начина, по който свидетелят е узнал за тези факти, както и способността и желанието му вярно да възприема фактите и добросъвестно да ги възпроизведе в показанията си? 4. Въззивният съд дължи ли даване на указания по разпределението на доказателствената тежест, когато такива не са дадени с доклада на първоинстанционния съд и в тази връзка е направено оплакване с въззивната жалба, както и в този случай настъпва ли преклузията по чл.266 ал.1 от ГПК? Твърди, че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №189/2005г. на ВКС, IV г.о., решение №221/2002г. на ВКС, I г.о., решение №78/1986г. на ВС, II г.о., решение №24/28.01.2010г. на ВКС, I г.о., в които се приема, че съдът изгражда своите изводи не само от отделните факти, но и от връзката между тях, като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед неговия предмет и вида на търсената защита. Поддържа, че по третия въпрос съдът е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС, като се позовава на постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №401 от 11.01.2012г. по гр.д.№327/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., в което се приема, че когато определени факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали за тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. По отношение на четвъртия въпрос поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителните разяснения в ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът [фирма], [населено място], в качеството на правоприемник на [фирма], [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че формулираните съществени процесуалноправни въпроси не съответстват на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, на които касационният жалбоподател се позовава. Претендира разноски.
Третото лице – помагач ЗАД [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.82 ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е установил, че на 14.09.2010г. между страните е бил сключен договор за наем на сейф, по силата на който ответното дружество е приело за определен срок срещу възнаграждение да предостави касета за съхранение на вещи, които са с необявена стойност. Приел е за установено, че на 25.05.2011г. в трезора е осъществено проникване с взлом, което не може да се преценява като случайно събитие или форсмажор и при което съдържанието на касетата, ползвана от ищеца, е било откраднато. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че ответникът не е изпълнил задължението си да пази с грижата на добър търговец наетата от ищеца касета. Въпреки това е отхвърлил иска за обезщетение за вредите от неизпълнението на договора, като е посочил, че от ангажираните доказателства не се установява дали посочените в исковата молба парични средства са били в касетата към момента на обира.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен от касатора въпрос е свързан с предмета на спора, но не отговаря на общия критерий за достъп до касация. Същият не е обусловен от тълкуването и прилагането на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма, а от конкретните факти и обстоятелства по спора, заявени от страните като обуславящи спорното право. Преценката на съда кои от тях са относими към спорното право е въпрос по правилността на постановеното съдебно решение и подлежи на проверка след евентуалното допускане на решението до касационно обжалване. Наред с това следва да се отбележи,че изводите на въззивния съд се основават също така на констатацията, че не е доказан и самият факт на оставяне на паричните суми за съхранение в банковия трезор, доколко свидетелите не са присъствали в помещението при внасянето на парите. Следователно изводите на въззивния съд по поставения от касатора въпрос не са единствено обуславящи за отхвърлянето на предявения иск.
Вторият поставен от касатора въпрос е обуславящ за изхода на спора. Неоснователно по отношение на същия обаче е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1, т.2 и т.3 на ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, в задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички допустими и относими доказателства, ангажирани по делото, при съобразяване въведената с чл.154 ал.1 от ГПК доказателствена тежест и допустимите според ГПК доказателствени средства, както и да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, формирайки свои правни изводи по съществото на спора и по приложението на закона. Съгласно последователната, трайно установена практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост.
При противоречие в свидетелските показания относно относими към спорното право факти, съдът излага мотиви кои свидетелски показания приема за достоверни, в коя тяхна част и защо; защо не дава вяра на показанията на свидетел; защо приема, че свидетелят не е безпристрастен или по други причини не възпроизвежда вярно възприетите факти. Преценката за достоверност на свидетелските показания съдът извършва, съпоставяйки ги помежду им и с всички доказателства по делото и обосновавайки изводите си чрез логически издържани съждения. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неизпълнение от страна на ответното дружество. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на всички писмени доказателства и свидетелските показания на свидетелката М. Л., но не е взел предвид показанията на свидетеля П. П., разпитан в качеството си на управител на клон 7 на [фирма], [населено място]. Свидетелят е заявил, че знае от ищеца, че последният е оставил в сейфа значителни парични средства. При поставен поясняващ въпрос свидетелят е посочил, че самият той няма от къде да знае за размера на наличните средства в трезора, тоест няма преки впечатления относно това обстоятелство. При тези данни въззивният съд правилно е отказал да съобрази показанията на свидетеля. В този смисъл е обвързващата практика на ВКС, обективирана в Решение № 176 от 28.05.2011г. по гр. д. № 759/2010г. на ВКС, ГК, II г. о., съгласно което само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Тази съдебна практика е съобразена от въззивния съд, с оглед на което поставения въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос дали вероятната заинтересованост от изхода на спора съставлява пречка за кредитирането на свидетелските показания, е обуславящ изхода на спора, но по отношение на този въпрос не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Разпоредбата на чл.172 от ГПК изрично предвижда възможността да бъдат разпитвани като свидетели лица, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, като предвижда, че те се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Въззивният съд е отказал да кредитира показанията на свидетелката М. Л. не само поради възможната й заинтересованост от изхода на спора, тъй като е дъщеря на ищеца, но и поради факта, че същата няма преки впечатления относно отношенията между страните по заемните правоотношения, нито от оставянето на паричната сума от 315 000 евро в трезора. Приложените от въззивния съд критерии за преценка на свидетелските показания са в съответствие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което е прието, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора, т.е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото и като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, по смисъла на чл.172 от ГПК. В този смисъл е и Решение № 131 от 12.04.2013г. на ВКС по гр. д. №1/2013г., IV г. о., в което се посочва, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.
Въпросът относно задълженията на въззивния съд при допуснати от първата инстанция нарушения на задълженията за изготвяне на доклад и разпределение на доказателствената тежест, също е обуславящ изхода на спора, но по отношение на него не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. В настоящата хипотеза във въззивната жалба са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в неизпълнение на задълженията му относно разпределение на доказателствената тежест и посочване на подлежащите на доказване факти, като жалбоподателят е поискал допускане на един свидетел при довеждане за установяване на реалното влагане от него на суми в сейфа и тяхната липса. В постановеното от него определение по чл.267 от ГПК въззивният съд е направил извода, че не е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.146 ал.2 от ГПК, което е довело до непълнота на доказателствата, тъй като на ищеца е указано,че е в негова тежест да установи размера на съхраняваната в сейфа сума и той е поскал допускане на доказателства за твърдените факти. Също така въззивният съд е изтъкнал,че самият ищец се е отказал от разпита на втория допуснат му свидетел. При тези констатации въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, като е оставил без уважение доказателственото искане на жалбоподателя за допускане на един свидетел и като не е дал допълнителни указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. Правилността на констатациите на въззивния съд относно съдържанието на доклада на първоинстанционния съд е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановеното въззивно решение.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 19 973,10 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №110 от 14.01.2016г. по в.гр.д. №3795/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.
ОСЪЖДА П. Е. Б., [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Г. В., да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], Е. 2000, сумата от 19 973,10 лева /деветнадесет хиляди деветстотин седемдесет и три лева и десет стотинки/, разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.