7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 645
[населено място], 12.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2955 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], против решение №121/15.05.2015г. по в.т.д. №66/2015г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №121/15.05.2015г. по т.д. №66/2015г. на Русенски окръжен съд, в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на Д. фонд ”З.” [населено място], за сумата 30852,49 лв., представляваща предоставена финансова помощ по договор №1534/11.08.2004г., със законната лихва, считано от 28.09.2010г. до окончателното й изплащане, както и лихва за забава за периода 08.07.2010г. – 27.09.2010г. в размер на 723,63лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№7950/2010г. по описа на Р..
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд неправилно е отказал да приложи чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ и чл.15 ал.3 от ЗНА, като е отказал да разгледа изложените пред него основания за наличието на противоречие между два нормативни текста от различен ранг, които уреждат един и същ предмет. Поддържа, че законодателните разпоредби, които уреждат финансирането по програма С., се съдържат в Многогодишното финансово споразумение /М./, сключено между Европейската комисия от страна на Европейската общност и Република България, ратифицирано със закон на 09.02.2001г., което става част от вътрешното законодателство. Поддържа, че М. е основано върху Регламент (ЕО) No1268/1999 от 21 юни 1999, който препраща към Регламент (ЕО) No1260/1999 от 21 юни 1999, в чл.30 ал.4 от който е въведена забрана за разпореждане с предмета на финансирането за срок от пет години от изплащане на помощта. Твърди,че тези актове на правото на ЕС предвиждат кумулативното наличие на няколко елемента, за се приеме, че подпомаганата операция е претърпяла значително изменение. Излага доводи, че разпоредбата на чл.27 ал.1 от Наредба №14/18.05.2001г. промeня текста на установената в М. и Регламент (ЕО) No1260/1999 от 21 юни 1999 забрана по такъв начин, че създава ново задължение за бенефициентите. Счита,че правото на ЕС цели да избегне значителна промяна в естеството на проекта, в неговото местоположение, цялост или предназначение, докато текстът на наредбата просто забранява разпореждането с проекта. Моли обжалваното решение да бъде отменено, като претендира присъждане на разноски.
Касаторът сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос „Да се приложи ли нормативна разпоредба с по – висок ранг или такава с по- нисък ранг при тяхното противоречие“, като поддържа, че същият е решен в противоречие с разясненията в ТР №2 от 19.11.2014г. по т.д.№2/2014г. на ОСГКТ на ВКС, относно приложението на чл.15 ал.3 от ЗНА. Също така поставя процесуалния въпрос за правомощията на въззивния съд при нередовна искова молба. Поддържа,че въпреки неизпълнението от страна на ищеца на указанията на Русенски окръжен съд да заплати държавна такса и да представи доказателства, че исковата молба е подадена в едномесечен срок, след връщането на исковата молба от окръжния съд, Великотърновски апелативен съд е отменил определението му, като е приел,че нередовностите са отстранени преди връщането на исковата молба. Оспорва като неправилни изводите на апелативния съд, които според него са довели до разглеждане на нередовна искова молба и постановяване на недопустимо решение. Посочва, че по тази причина решението е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определения на ВКС: определение №484/30.07.2010г. по ч.гр.д.№409/2010г., определение №733/19.12.2009г. по ч.т.д.№551/2009г., определение №484/30.07.2010г. по ч.гр.д.№409/2010г., определение №257/08.03.2011г. по ч.т.д.№146/2011г., определение №201/13.05.2010г. по ч.гр.д.№188/2010г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №1716/23.11.2001г. по гр.д.№181/2001г. на ВКС, ІV г.о., решение №1106/05.11.2008г. по гр.д.№4796/2007г. на ВКС, V г.о., решение №1303/11.12.2008г. по гр.д.№5260/2007г. на ВКС, І г.о. и решение №1047/30.06.1999г. по гр.д.№343/1999г. на ВКС, V г.о.
С молба от 17.05.2016г. касаторът е поискал да бъде отправено преюдициално запитване до С. относно съответствието на текста на чл.27 от Наредба №14/18.05.2001г. с критериите на чл.30 ал.4 от Регламент (ЕО) No1260/1999 от 21 юни 1999 относно определянето на общи разпоредби за структурните фондове. В молбата се твърди,че посоченият текст от Регламент (ЕО) No1260/1999 изисква наличието на група елементи, които да са осъществени кумулативно, за да може да се оправдае оттеглянето на финансирането, а именно в границите на пет години обектът да не претърпи значително изменение, което засята естеството или условията за изпълнение на проекта или дава на дадено предприятие или публично предприятие недължима изгода и което произтича или от промяната в характера на собствеността на инфраструктурата, или от прекъсване или промяна в местоположението на производствената дейност. Счита, че текстът на чл.27 от Наредба №14/18.05.2001г., според който самият факт на продажба на обекта е достатъчен за оттегляне на финансирането, е в противоречие с приложимия акт от правото на ЕС.
Ответникът по касация Д. фонд „З.“ не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че между страните по делото са съществували правоотношения по договор №1534 от 11.08.2004г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на специалната предприсъединителна програма на ЕС за развитие на земеделието и селските райони в Република България /С./. Според договора помощта е била предоставена за извършване дейностите, посочени в бизнес плана към проект №180103200077, а именно: „Създаване на 45дка лозе в землището на [населено място], [община]” и същата е в размер до 50% от одобрените и реално извършени от ползвателя разходи, от които 75% се осигуряват от ЕС, а 25% от държавния бюджет. Съдът е констатирал, че според чл.4.18 ползвателят е поел задължение да не продава или не преотстъпва ползването върху придобитите активи на трети лица в срок от 5 години от изплащане на финансовата помощ, а в раздел VIII на договора е посочено, че при неизпълнение на задълженията по договора от страна на ползвателя или представяне на документи с невярно съдържание или подправени такива, същият връща на Ф. предоставената му финансова помощ, ведно със законната лихва от момента на извършване на нарушението, респ. от момента на неговото установяване. Приел е за безспорно, че на основание сключения договор, на ответното дружество е изплатена субсидия в размер на 30852.49лв. на 04.01.2006г. Също е установил, че забраната придобитият актив да бъде подаван на трети лица в рамките на петгодишния срок, е нарушена от ответника, който на 10.11.2009г. е продал на трето лице лозовия масив, за който е отпусната субсидията, следователно е налице неизпълнение на поето от него договорно задължение, което съставлява основание за връщане на получената финансова помощ. Съдът е приел за недоказано възражението на ответника, че продажбата на обекта е била направена с цел запазване на проекта, с оглед срив на пазара на виненото грозде, като е посочил, че дори и да бе доказано, то не води до освобождаване от отговорността по т.8.1 от договора.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Поставеният от касатора въпрос дали при противоречие между нормативни разпоредби следва да се приложи разпоредбата с по –висок ранг не е обсъждан от въззивния съд, съответно отговорът на този въпрос не е обусловил изхода на спора и по отношение на него не е налице общото основание за допускане на касационен контрол. Въззивният съд е изразил становище, че забраната на чл.27 ал.1 т.2 от Наредба №14/18.05.2001г., не е в колизия с чл.4 ал.4 от Многогодишното финансово споразумение, тъй като тя цели да не се подмени бенефициента, който отговаря на определени критерии, за да кандидатства за програма С.. С оглед изложеното преценката на съда за основателност на предявените искове не се дължи на несъобразяване на разпоредбата на чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ или на неправилно приложение на разпоредбата на чл.15 ал.1 от ЗНА. Поради това поставеният въпрос не съответства на решаващите изводи на въззивния съд и не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационен контрол.
Относно поставения в изложението чл.284 ал.3 т.1 от ГПК процесуален въпрос, следва да се има предвид разпоредбата на чл.295 ал.1 от ГПК, според която второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. В случая обжалваното въззивно решение е постановено, след като с решение №21/25.02.15г. по т.д.№412/14г. на ВКС, ІІ т.о. делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд. В. с изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК към настоящата касационна жалба процесуалноправен въпрос касае редовността на исковата молба и е основан на нарушения, които са били допуснати от първоинстанционния съд, съответно били са предмет на проверката за допустимост на производството, извършена от първия състав на ВКС. Следователно не се касае за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, поради което те не могат да бъдат разглеждани като основания за касационно обжалване и свързаните с тях въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване по реда на чл.280 ал.1 от ГПК.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд.
По отношение на заявеното пред настоящата инстанция искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз във вр. с тълкуване разпоредби на общностното право – настоящият съдебен състав намира, че в случая не са налице предпоставките на чл.628 от ГПК, поради което то е неоснователно.
Основната предпоставка за допустимост на преюдициалното запитване е то да бъде отправено от компетентна юрисдикция по смисъла на чл.267 от ЗФЕС, между които безспорно са националните съдилища на държавите – членки. Наред с това преюдициалното запитване следва да бъде отправено в рамките на висящо производство по съществуващ, действителен спор между страните, като прекратяването на главното производство би съставлявало пречка за постановяване на преюдициално заключение от Съда на ЕС. На следващо място поставените преюдициални въпроси следва да имат връзка с предмета на делото, като преюдициалното заключение от Съда на ЕС трябва да е необходимо на националния съд да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор, без значение дали то намира пряко приложение или се прилага по силата на препращане в националното право към правото на Съюза. Освен по материя, приложимостта на правото на ЕС е обусловена и от неговото действие по време, като то не намира приложение към фактите, настъпили преди присъединяването на запитващата държава – членка към ЕС или преди влизането в сила на съответния акт от правото на ЕС. Едва при кумулативното наличие на тези предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл.629 ал.3 от ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС
Специалната предприсъединителна програма за развитие в областта на земеделието и селските райони (наричана по-нататък С.) е създадена съгласно Регламент (ЕО) No 1268/1999 от 21 юни 1999 относно предоставяне на финансова помощ от страна на Общността за пред-присъединителни мерки за развитие на земеделието и селските райони в страните кандидат-членки от Ц. и Източна Европа по време на предприсъединителния период. Разпоредбата на чл.7.2 от същия предвижда, че за финансирането по програмата С. ще се прилагат критериите на чл.30 от Регламент (ЕО) No1260/1999 от 21 юни 1999 относно определянето на общи разпоредби за структурните фондове. Независимо от това, че предоставянето на финансовата помощ от страна на Общността е извършено в изпълнение на тези два Регламента, правото на ЕС не е било приложимо за Република България до 01.01.2007г., като всички задължения на Република България по програма С. са поети по силата на Многогодишното финансово споразумение между Европейската комисия от страна на Европейската общност и Република България, обн. ДВ бр.17/2001г. Съответно сключването на процесния договор и предоставянето на финансовата помощ е осъществено преди присъединяването на Република България към ЕС на 01.01.2007г., а считано от същата дата /01.01.2007г./ Регламент (ЕО) No1260/1999 от 21 юни 1999 е отменен, като е предвидено, че запазва действието си само към правоотношенията, към които се е прилагал към 31.12.2006г. В определение от 11.05.2011г. по дело С -32/10г., Съдът на ЕС приема,че е компетентен да тълкува правото на ЕС само що се отнася до прилагането му в държавата – членка от момента на нейното присъединяване към ЕС. В същото определение Съдът на ЕС изтъква, че настъпването след датата на присъединяване към Съюза, на последици, причинени от обстоятелства, предхождащи тази дата, не е достатъчно да придаде компетентност на съда да отговори на преюдициалните въпроси относно тълкуване на дадена директива. В настоящата хипотеза нито един от фактите, обуславящи отговорността на касатора, не се е осъществил при действието на Регламент (ЕО) No1260/1999 от 21 юни 1999, поради което не са налице предпоставките за отправяне на преюдицално запитване до Съда на ЕС.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма], [населено място], за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл.628 от ГПК до Съда на ЕС, по въпроса за противоречие на чл. 27 ал.1 т.2 от Наредба №14/18.05.2001г за реда и условията за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за инвестиции в земеделски стопанства по специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България /С./, с правото на ЕС – чл.30 пар.4 от Регламент (ЕО) No1260/1999 от 21 юни 1999 относно определянето на общи разпоредби за структурните фондове.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №121/15.05.2015г. по в.т.д. №66/2015г. на Великотърновски апелативен съд в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.