О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№597
Гр.София, 01.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1330 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД [фирма], [населено място] срещу решение № 123/13.01.2017 г., постановено по гр.д. № 2358/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с което е потвърдено решение № 6849/09.10.2015 г. по гр.д. № 13225/2014 г. на Софийски градски съд, с което настоящият жалбоподател е осъден да заплати на Т. Д. Л. сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в следствие ПТП на 11.10.2009 г., ведно със законната лихва от 28.08.2011 г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът Т. Д. Л., [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в резултат на ПТП на 11.10.2009 г., в [населено място], причинено от водач на лек автомобил със застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД [фирма], Т. Д. Л. като пешеходец е получил тежка телесна повреда, изразяваща се в черепно – мозъчна травма, с разкъсно – контузна рана на главата, контузия на мозъка в двата черепно – мозъчни фронтални дяла, субарахноидна хеморагия, довели до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Констатирал е, че в образуваното наказателно производство срещу водача на лекия автомобил е бил разгледан граждански иск на пострадалия против извършителя на деянието, по който последният е бил осъден да заплати сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Решаващият съд е изложил аргументи за доказан фактически състав на чл.226, ал.1 КЗ (отм.): валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”, в срока на действие на което е настъпило застрахователното събитие; противоправно поведение на водача на автомобила, вина, причинна връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат и вината на прекия извършител. Констатирал е извънсъдебно признание от застрахователя за отговорност към увреденото лице чрез изплащането на застрахователно обезщетение в размер на 5 000 лв. Споделил е изводите на първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, като позовавайки се на приетата по делото авто – техническа експертиза, е приел, че една от причините за настъпване на произшествието е предприемане на пресичане от пешеходеца, без да съобрази разстоянието на приближаващия автомобил, за която липса на адекватна преценка е повлияло алкохолното му опиване и вродената птоза (зрителни смущения).
С оглед липсата на извършено от деликвента плащане като резултат от осъждането му за обезщетяване на вредите по предявения в наказателното производство граждански иск, въззивният съд е счел за неоснователни доводите за недопустимост, респ. неоснователност на прекия иск против застрахователя. Предвид разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, е приел, че не се касае за едни и същи по обхват вреди – такива, каквито са били установени с разгледания в наказателното производство граждански иск. Констатирал е, че в наказателния процес са били взети предвид съставомерните последици от деянието: получената черепно – мозъчна травма с разкъсно – контузна рана на главата, контузия на челния лоб двустранно на главния мозък, кръвоизлив под меките мозъчни обвивки, съставляващо общо разстройство на здравето, опасно за живота, както и направена непосредствено след инцидента животоспасяваща хирургична интервенция за отстраняване на фронталния десен лоб на главния мозък („резекция и отстраняване на десния фронтален дял на мозъка“), в резултат на която е било стабилизирано състоянието на пострадалия. Въз основа на приетото заключение на вещото лице и на свидетелски показания, е установил, че след инцидента пострадалият вече не работел и видимо бил в нестабилно физическо състояние, като продължавал да има оплаквания от периодично главоболие, често нарушение на равновесието и залитане, затруднено придвижване, особено при движение по наклонен терен или при изкачване на стълби и често кръвотечение от носа. Приел е, че описаните неблагоприятни остатъчни последици за здравето на пострадалия не са могли да бъдат взети предвид към приключване на производството по гражданския иск през 2011 г., нито тяхното негативно отражение върху неговата трудоспособност при определената му от ТЕЛК инвалидност от 56 % и въобще върху качеството му на живот.
Според решаващия съдебен състав първоинстанционният съд правилно е приложил принципа на чл.52 ЗЗД, отчитайки в достатъчна степен всички обстоятелства, свързани с физическите и морални страдания на пострадалото лице – получената изключително тежка черепно – мозъчна травма, която би имала фатален изход без своевременно извършената хирургична интервенция (отстраняване на десен лоб на главния мозък), търпените интензивни болки и страдания непосредствено след инцидента и по време на възстановителния процес, периода на възстановяване и необходимостта от чужда помощ, неблагоприятните остатъчни последици за здравето на пострадалия години след инцидента и негативното им отражение върху трудоспособността и качеството му на живот. С оглед на относимите в конкретния случай обстоятелства Софийският апелативен съд е приел за справедлив паричен еквивалент определеното от първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди в размер на 45 000 лв., намалено с 1/3 поради възприетия принос за настъпване на вредите и изплатеното доброволно от застрахователя обезщетение от 5 000 лв., или в размер на 25 000 лв. Счел е за неоснователна жалбата на пострадалия против първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, като е посочил, че общо влошеното здравословно състояние е повлияно и от други предходни заболявания, които нямат връзка с произшествието (зрителни проблеми, пареза на околоочните мускули и др.).
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпроса „Налице ли е „плюс петитум”, когато апелативният съд се е произнесъл по непредявен в петитума на искова молба иск, т.е. налице ли е „плюс петитум”, ако апелативният съд е приел, че е налице настъпил „ексцес” и по този начин е формиран размерът на справедливо обезщетение, ако ищецът – жалбоподател не е твърдял настъпването на „ексцес” и е формирал цената на исковете си единствено на база документите, които са били събрани в наказателния процес?”. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 89/15.07.2009 г. по т.д. № 700/2008 г. на ВКС, I т.о. и решение № 176/03.11.2010 г. на т.д. № 118/2010 г. на ВКС, II т.о.
По отношение на въведения процесуален въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно постоянната и непротиворечива съдебна практика на ВКС ищецът е длъжен в исковата си молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава искът и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. В този смисъл са ППВС № 6/21.02.1979 г., цитираните от касатора решение № 176/03.11.2010 г. по т.д. № 118/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 89/15.07.2009 г. по т.д. № 700/2008 г. на ВКС, I т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 51/07.04.2009 г. по т.д. № 623/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 186/26.11.2010 г. по т.д. № 417/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 164/14.01.2010 г. по т.д. № 764/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 194/05.12.2011 г. по т.д. № 363/2010 г. на ВКС, II т.о. и други, постановени по реда на чл.290 ГПК. В процесния случай въззивният съд се е произнесъл по очертания от исковата молба предмет на делото, съобразявайки посочените в обстоятелствената част на молбата и твърдените от ищеца обстоятелства (първоначално присъдено обезщетение по наказателното дело и впоследствие трайно инвалидизиране с 56% намалена трудоспособност и изплатено доброволно от застрахователя обезщетение по щета от 11.02.13г.), поради което доводът на касатора за противоречие на въпроса с постоянната практика на ВКС е неоснователен.
На основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК касаторът въвежда въпроса „Следва ли да се вземе предвид влошеното здравословно състояние на ищеца преди ПТП, както и по – големият принос на пострадалия за ПТП при определяне на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП и задължен ли е решаващият съдебен състав да извърши конкретна преценка на посочените обстоятелства или има право само бланкетно да се позове на тях?”. Твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 4/23.11.1968 г., и решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о.
Поставеният въпрос може да се обобщи като въпрос за прилагане на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС. С ППВС № 4/23.12.1968 г. са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно посоченото постановление понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични и трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението. При телесни увреждания такива обективни обстоятелства би могло да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици. Задължителните указания на ППВС № 4/23.12.1968 г. са намерили отражение в редица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – цитираното от касатора решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о. и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/16.01.2013 г. по т.д. № 705/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 78/07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о. и други. Релевантните обстоятелства, примерно посочени в ППВС № 4/23.12.1968 г., следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о.). С решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о. касаторът не доказва противоречива съдебна практика при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. С оглед конкретността на тези вреди, при определянето им не може да се формира единна съдебна практика. А и с цитираното решение съдът се е произнесъл по задължението на решаващия съд да извърши преценка на всички правнорелевантни факти и обстоятелства, което е сторено в случая. Що се отнася до правилността на тази преценка, същата не може да мотивира допустимостта на касационното обжалване, тъй като е относима към обосноваността на акта и съответно към основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК касаторът поставя въпроса „Може ли въззивният съд да определи по – висок размер на застрахователно обезщетение, ако в наказателното производство пострадалият е предявил иск срещу застрахования делинквент, който е бил уважен в по – нисък размер?”. Твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС.
С Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС е формирана задължителна съдебна практика по въпроса за обвързаността на съда, разглеждащ пряк иск по чл.226, ал. 1 КЗ (отм.) на увредено от пътно – транспортно произшествие лице срещу застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, от размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД. Според задължителните указания на т.1 от Тълкувателното решение, в производството по пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор. В мотивите на цитираното Тълкувателно решение е разяснено, че макар решението по деликтния иск срещу застрахования да няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на гражданската му отговорност, обхватът на вредите, когато са едни и същи, имат обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение и застрахователят обезщетява вредите в същия размер, в който на основание чл.45 ЗЗД е длъжен да ги обезщети застрахования делинквент, но до размера на уговорената в застрахователния договор сума. Съпоставяйки предявения в наказателното производство граждански иск по чл.45 ЗЗД и предявения в исковото производство пряк иск по чл.266, ал.1 КЗ (отм.), въззивният съд е констатирал липсата на идентитет в характера на неимуществените вреди, чието обезщетение се претендира. Решаващите изводи на въззивния съд не са в противоречие с т.1 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, поради което не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е осъществено и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По смисъла на т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако в действителност има противоречива практика на съдилищата, то тя трябва да се докаже с конкретни влезли в сила актове на различни по степен съдилища, постановени по същия правен въпрос. В настоящия случай касаторът не е представил влезли в сила съдебни актове на други съдилища, в които значимият за спора въпрос да е решен по друг начин.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото разноски на касатора не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 123/13.01.2017 г., постановено по гр.д. № 2358/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.