О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
Гр.София, 11.12.2017г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря …………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1717 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Й. П., [населено място], обл.Т. срещу решение № 693/27.03.2017г., постановено по гр.д. № 5194/2016г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд решение № 5891/11.07.2016г. по гр.д. № 4439/2015г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу [фирма] частичен иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за причинени болки и страдания вследствие настъпилата от пътно – транспортно произшествие на 16.09.2014 г. смърт на С. П. П. (син на П. Й. П.), за разликата над присъдената сума от 130 000 лв. до пълния претендиран размер от 180 000 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК (редакция до изменение с ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът [фирма], [населено място], Румъния не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за причинените на ищцата неимуществени вреди, резултат от настъпилата от пътно – транспортно произшествие на 16.09.2014г. смърт на С. П. П. (син на ищцата), и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Счел е за неоснователно оплакването на жалбоподателката, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди не са обсъдени всички релевантни обстоятелства. Съобразявайки отчетените от първоинстанционния съд близки взаимоотношения и силна привързаност, съществували приживе между ищцата и сина й; възрастта на починалия; обстоятелството, че синът е подкрепял и обгрижвал ищцата; тежките преживявания от смъртта на сина й, оставането сама и лишаването от синовна подкрепа, както и обществено – икономическите условия в страната към настъпване на вредата и разпоредбите на чл.51, ал.1 и чл.52 ЗЗД, Софийският апелативен съд е приел, че определеното обезщетение от 130 000 лв. би обезщетило ищцата за претърпените неимуществени вреди.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?; Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по – нисък размер (в случая 3 пъти по – нисък) от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по – нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?”; 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?; Липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/1968 г.?”; 3. „Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното”, както е направено в обжалваното решение?”; 4. „Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и факта, че ищцата е загубила дете, което е най – тежката загуба и се нарушава естествения ред?; Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968г. или е достатъчно отчитане на ноторно известния факт, че загуба на близък от кръга на лицата, имащи право на компенсация на морални вреди води до болки и страдания?”; 5. „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар.27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната?”. Въвежда основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК (редакция до изменение с ДВ бр.86/2017г.), като твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 4/23.12.1968 г., решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК, и решения, постановени от Софийския апелативен съд.
Поставените материалноправни въпроси могат да се обобщят като въпрос за прилагане на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали лимитът на отговорност на застрахователите е част от тях. Тези въпроси са от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968 г., понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно изброени в Постановлението. Същите следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди. По приложението на понятието „справедливост” е налице единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК –цитираните от касатора решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о. и решение № 78/07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, II т.о., и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, II т.о. и решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2014г. на ВКС, II т.о. и други. Релевантните обстоятелства, примерно посочени в ППВС № 4/23.12.1968г., следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.).
Задължителна практика на ВКС съществува и по въпроса за съобразяване лимитите на застрахователно покритие на застраховка „Гражданска отговорност” и на промените в обществено икономическите условия в страната при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди при предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.). Освен в цитираните от касатора решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 177/27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г. на ВКС, II т.о. и решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., задължителната практика е залегнала и в много други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 58/29.04.2011г. по т.д. № 635/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о. и други. В посочените съдебни актове е прието, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение при прилагане на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД, но подлежат на съобразяване при отчитане на конкретните икономически условия в страната, имащи значение за формирането на критерия за справедливост; икономическата конюнктура в страната се явява база за непрекъснато осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени на застраховани трети лица, което изисква да бъде отчетена наред с всички други обстоятелства, релевантни за удовлетворяване принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват.
В настоящия случай, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, относими към установяване съдържанието на връзката дете – родител за понесените от ищцата душевни болки и страдания от загубата на единствено дете. Възрастта на загиналия (макар и да е съобразена от съда), както и на преживелия го родител, е отречена като самостоятелен критерий при определяне на обезщетението (в този смисъл са решение № 178/12.11.2013г. по т.д. № 458/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 158/22.03.2016г. по т.д. № 1919/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 124/14.07.2016г. по т.д. № 2056/2015г. на ВКС, I т.о.), доколкото сама по себе си не определя съдържанието на връзката родител – дете. Съставът на ВКС намира, че твърдението на касатора, че социално – икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимитът на отговорност на застрахователите към този момент не са взети предвид при определяне на обезщетението, не съответства на данните по делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2014г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане на същите не означава, че са игнорирани, а че решаващият състав е възприел всички посочени от първоинстанционния съд релевантни за случая обстоятелства. Обстоятелството, че към момента на увреждането лимитът на застрахователна отговорност за неимуществени вреди при едно пострадало лице е бил 10 000 000 лв., не означава, че съдът не е отчел този лимит и че е занижил несправедливо обезщетението. Що се отнася до правилността на направената от въззивния съд преценка относно размера на обезщетението, същата не може да мотивира допустимостта на касационното обжалване, тъй като е относима към обосноваността на акта и съответно към основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК.
Не е налице и твърдяното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), тъй като не е доказано наличие на противоречива съдебна практика по идентични дела. В цитираните и приложени към изложението по чл.280, ал.1 ГПК съдебни решения (някои от които без данни за влизане в сила) присъденото по – високо обезщетение е обусловено от различна фактическа обстановка. Същото не е следствие от противоречиво тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, каквото предполага основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.).
Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото разноски на касатора не се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 693/27.03.2017г., постановено по гр.д. № 5194/2016г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.