О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
гр. София, 17.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 652 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Подадена е частна жалба от Н. Д. Б., представлявана от пълномощника си адв. Р. С. против решение № 2091/02.11.2015г. по гр.д. № 1830/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК,ІІ състав в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение от 22.01.2015г. по гр.д. № 4419/2014г. на Софийски градски съд, 1 ГО, 18 състав по реда на чл.248 ГПК.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Частната жалбоподателка счита, че неправилно въззивният съд е приел, че ответникът не е дал повод с поведението си за завеждане на иска в отхвърлената част за сумата от 15 000 лв., която е погасил в хода на процеса. Направено е възражение, че след като е присъдил обезщетението по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ в уважената част от иска ведно със законната лихва от датата на процесното ПТП, необосновано се явява заключението на САС, че плащането след изпадането в забава и в хода на съдебното производство е поведение на застрахователя, което не е дало повод за завеждане на иска. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси: 1/ От кой момент изпада в забава за плащане на обезщетение застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновен за ПТП водач? 2/ В чия полза съдът следва да присъди разноски при отхвърлен иск, поради извършено плащане, в хода на висящ процес (след настъпване на падежа на дълга)? Частната жалбоподателка въвежда селективни критерии по чл.280, ал.1 , т.1 и т.2 ГПК. По отношение на първия въпрос счита, че по същия е налице произнасяне в обжалваното определение в отклонение от задължителна практика по чл.290 ГПК на ВКС обективирана в Решение № 193/26.06.2012г. по гр.д. № 611/2011г. на ВКС , І г.о. и Решение № 126/02.10.2009г. по т.д. № 290/2009г. на ВКС, II т.о. и в противоречие със незадължителна съдебна практика по Решение № 124/16.01.1957г. по гр.д. № 7153/1956г. на ВС, ГК, IV г.о., а по втория въпрос, даденият от САС отговор е в противоречие със задължителна практика на ВКС по Определение № 688/02.10.2014г. по ч.т.д. № 2337/2014г.на ВКС, І т.о. и Определение № 674/23.11.2011г. по ч.гр.д. № 597/2011г. на ВКС, IV г.о. и в противоречие с влязло в сила решение № 234/ 25.03.2015г. по гр.д. № 1483/2014г. на РС-Сливен.
Ответникът по частната жалба ЗАД [фирма] не е подал писмен отговор.
Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба е допустима – подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3,т.2 ГПК.
С обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение СГС е уважил основателно искът по чл.226, ал.1 КЗ / отм./ на Н. Б. против ЗАД [фирма] за сумата от 25 000 лв. САС е констатирал, че пред СГС ответникът е признал иска за 15 000 лв. и ги е заплатил на ищцата. В частта, с която искът е отхвърлен за сумата от 15 000 лв. решението на СГС не е било обжалвано. Съобразно изхода от спора в полза на частната жалбоподателка първоинстанционният съд е присъдил разноски в размер на 2207,45 лв. с оглед уважената част от претенцията и в полза на ответника сумата от 1030 лв. за разноски съобразно отхвърлената част от иска. С определение № 1334/22.01.2015г. по гр.д. № 4419/14г. на СГС 1 ГО, 18 състав е била оставена без уважение молба по чл.248, ал.1 ГПК на Н. Б. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските като искането е било да й се присъдят изцяло направените от нея разноски пред СГС и се отхвърли претенцията на застрахователя за заплащане на разноски по неуважената част от исковата молба. По отношение на сторените от ищеца по иска разноски въззивният съд е изложил съображения, че на осн. чл.78, ал.1, 2 и 3 ГПК ответникът се освобождава отговорност за разноски, ако с поведението си не е станал повод за завеждане на делото и признае иска като разноските в този случай се възлагат на ищеца. САС е приел, че целта е да бъде облекчен ответникът от тези разноски, които ищецът би могъл да спести, съобразявайки се с това, че правният резултат от иска, предоставен в защита на изправната страна, е постижим и извънсъдебно. Въззивната инстанция е заключила, че преценката дали горепосочените предпоставки са налице е винаги конкретна и се извършва от решаващият съд съобразно фактите по делото с оглед поведението на ответника. В настоящия случай САС е съобразил, че частната жалбоподателка не е поискала извънсъдебно от застрахователя заплащане на обезщетение, поради което не може да се приеме, че към момента на завеждане на иска дружеството е дало повод за предявяване на претенцията пред съд. По отношение направените от ответника разноски при частично отхвърлен иск, решаващият съд е посочил, че тази хипотеза е изрично регламентирана по чл.78, ал.3 ГПК и се предвижда присъждане в полза на ответника на разноски съобразно отхвърлената част от иска, поради което правилото на чл.78, ал.2 ГПК не се прилага. Горното е мотивирало САС да потвърди обжалваното определение на СГС по чл.248 ГПК .
ВКС намира, че въззивната инстанция е обусловила крайния си извод за неоснователност на частната жалба от конкретно обсъденото поведение на ответника – застраховател, който не е поканен извънсъдебно от пострадалото при ПТП лице, което ПТП е причинено виновно от застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ водач, да заплати дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Това поведение решаващият съд е намерил за релевантно към хипотезата на приложимите към спора за присъждане на разноските в процеса разпоредби по отделните алинеи на чл.78 ГПК. Следователно САС не е основал решаващите си мотиви относно изхода на спора за разноски от отговора на въпроса от кой момент се дължи обезщетение за вреди от непозволено увреждане от делинквента, а оттук и от застрахователя му, който на осн. чл.226, ал.1 КЗ / отм./ обезщетява причинените вреди в същия обхват и размер /до размера на уговорената по застрахователния договор застрахователна сума/, както на осн. чл.45 ЗЗД е длъжен да ги обезщити самият застрахован делинквент. Поради което първият поставен от частната жалбоподателка правен въпрос не попада в обхвата на общото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Не е изпълнено изискването за наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и по отношения на формулирания втори правен въпрос. Реализирането на отговорността за разноски при отхвърляне на иска / частично или изцяло /, поради плащане в хода на процеса, не се решава само и единствено въз основа на това обстоятелство, а както правилно е заключил въззивният съд и след преценка на кумулативно дадените предпоставки: конкретно поведение на ответника, което да е довело или не до завеждане на иска и направено от него признание след предявяване на иска. Обсъждането на тези предпоставки предполага навлизане по същество на спора и изследване на конкретни факти и доказателства, което е недопустимо да се извършва във фазата по селектиране на частната касационна жалба. Следва да се има предвид, че цитираните от частната жалбоподателка определения на ВКС във връзка с въведения селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не могат да намерят приложение към настоящия случай, тъй като в тях не се разглежда поведение на ответник-застраховател по иск по чл.226, ал.1 КЗ / отм./, т.е. при съобразяване на характера на неговата отговорност – функционална от отговорността на прекия извършител.
Горното налага извод за недопускане на обжалваното въззивно определение до касационен контрол.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2091/02.11.2015г. по гр.д. № 1830/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК,ІІ състав в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение от 22.01.2015г. по гр.д. № 4419/2014г. на Софийски градски съд, 1 ГО, 18 състав по реда на чл.248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: