О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
гр. София, 22.06.2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д.№ 645 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 218/05.10.2017г. по в.т.д. № 244/2017г. на Апелативен съд- В. Т. в частта, с която е потвръдено решение № 180/15.05.2017г. по т.д. № 91/2016г. на ОС-Велико Търново за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата от 34 260лв., представляваща остатък от дължимо възнаграждение по договор от 25.05.2011г. за изготвяне на работен проект и изпълнение на авторски надзор по време на строителството за реализиране на инвестицията за проект „Реконструкция на общински спортен комплекс в [населено място]“ и сумата от 1541,70лв., представляваща неустойка по чл.29, ал.1 от договора за забава на възложителя при плащане на извършените работи, ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на исковата молба – 27.06.2016г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното въззивно решение и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за селектиране на същата. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за изработка от страна на касатора на работен проект и изпълнение на авторски надзор по време на строителството за реализиране на инвестицията за проект „Реконструкция на Общински спортен комплекс в [населено място]“, като възнаграждението е определено общо в размер на 57 600лв. с ДДС. Уговорен е срок за изготвяне на работния проект от 35 дни, а авторският надзор е следвало да се осъществява до приемане на работата. Безспорно установено е било от протокол за приемане и предаване на проектанската работа, че е било изпълнено задължението за изрботване на работен проект. Въззивният съд е направил извод, че след като според договора срокът за възражения за неточно или некачествено изпъленние е 10 дни от приемане на разработката и в него такова не е направено от общината, наведените едва във въззивната жалба доводи в тази насока не следва да се обсъждат. ВтАС е приел, че дори и да се съобразят възраженията на възложителя според заключението на СТЕ пропуските в проекта са несъществени и могат да бъдат отстранени в хода на изпълнението му. Безспорно установен е бил и фактът на прекратяване на договорното правоотношение по отношение на задължението за упражняване на авторски надзор, тъй като избраният чрез обществена поръчка изпълнител на сторителството на комплекса не е сключил с общината договор за сторителство. За спорен е намерен въпросът на колко възлиза договореното възнаграждение само за изпълненото задължение за изработване на работен проект, доколкото няма направено разграничение на дължимите възнаграждения за двете поети задължения от изпълнителя по процесния договор. Въззивната инстанция е възприела заключението на в.л.Л.Л. относно определяне на размера на договореното възнаграждение за авторски надзор като е приложила по аналогия правилото на чл.326, ал.2 ТЗ. Съобразила е, че и двете заключения на СТЕ дават една и съща часова ставка от 25 лв./ч възнаграждение за авторски надзор, като разликата в крайния размер се дължи на необходимите часове за осъществяване на тази дейност. При отчитане на констатацията на в.л. Л., че площният характер на някои дейности позволява паралелно изграждане на подобектите, т.е. и извършване на паралел авторски надзор за тях, ВтАС е намерил, че посочените от вещото лице 394 часа по-адекватно отразяват необходимия обем на авторски надзор или възнаграждението за тях е 11 820лв. с ДДС. Решаващият съд е отчел и частичното плащане от 11 520лв. с ДДС, извършено по фактура № 2443/01.07.2011г. Поради което е заключил, че е останало неизплатено възнаграждение в размер на 34 260лв. за изготвения работен проект. По отношение на неустойката за забава въззивната инстанция е счела, че липсва уговорка плащането да се извърши в определен ден, поради което възложителят е изпаднал в забава след изтичане на срока за изпълнение от поканата, отправена от изпълнителя, т.е. от 11.05.2016г. С оглед на което не е била възприета констатацията на първоинстанционния съд, че началната дата на забавата е 15.10.2015г. Съобразно размерът на договорената неустойка, начислявана на ден върху неизплатената част от възнаграждението, въззивният съд е намерил искът по чл.92, ал.1 ЗЗД за основателен за сумата от 1541,70лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси :1/ Може ли да се приеме за начален момент на давностния срок по чл.110 ЗЗД датата на подписване на договора, след като в договора е уредено периодично плащане на отделни ненастъпили обстоятелства?; 2/ Кога започва да тече давностния срок по чл.111б. „б“ ЗЗД за акцесорния иск по чл.92 ЗЗД – от датата на подписване на договора или от датата на изпълнението му, или от началната дата на неизпълнението?; 3/ Следва ли да се приемат за „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД договорни плащания, след като в договора е уредено периодично плащане на задълженията в процентно отношение до пълно погасяване? Касаторът счита, че въпросите са решени в противоречие със задължителна практика на ВКС: Решение № 400/01.04.2016г. по гр.д. № 7379/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 153/09.10.2015г. по т.д. № 2304/2014г. на ВКС, I т.о., Решение № 93/24.06.2015г. по т.д. № 65/2014г. на ВКС, I т.о. и ТР № 3/18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС. Без да свързва с конкретна аргументация касаторът посочва и допълнително основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са изпълнение изискванията на чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК.
Според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събрани по делото доказателства. Становището на касатора в изложението относно несъгласието с фактическите изводи, които е направил въззивният съд въз основа на събраните доказателства и навеждането на оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с несъбиране на поискани писмени доказателства и неназначаване на нова експертиза, а оттук за неправилни правни изводи относно качествено изпълнение на задълженията на изпълнителя, както и за необсъждане на възражението за погасяване на вземанията по давност, цели да обоснове неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК и не представлява формулиране на изричен правен въпрос.
По отношение на поставените правни въпроси относно приложението на чл.110 и чл.111 ЗЗД касационната инстанция съобрази следното:
Начинът на формулиране на въпросите предполага при даването на отговор на същите да се обсъдят конкретни клаузи от процесния договор, тъй като началото на давностния срок, както е приел и въззивният съд по отношение на главното парично задължение настъпва съобразно правилото на чл.84, ал.1 и ал.2 ЗЗД: ако денят е определен в договора- от изтичането му, а ако липсва такъв – от поканата. Въпросът дали в конкретния договор моментът за изпълнение на главното задължение е изрично уговорен е фактически, а не правен. Според приетото от ВтАС неустойката е уговорена за забава при изпълнение на главното задължение, следователно началото на давностния срок за това акцесорно задължение е поставена в зависимост от изпадането в забава на длъжника по отношение на главния дълг, а както вече бе посочено установяването на последния момент изисква преценка на доказателствата по делото. Третият въпрос относно давността при «периодични плащания» е ирелевантен за спора, защото съобразно приетия от ВтАС начален момент на изпадането в забава на длъжника – 11.05.2016г. и момента на подаване на исковата молба – 27.06.2016г., е без значение дали касаторът се позовава на кратката тригодишна давност по чл.111 ЗЗД или на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, след като и двете не са изтекли към датата на подаване на исковата молба.
Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. С оглед оплакванията в касационната жалба настоящият състав на ВКС не може да направи извод за констатиране на някой от гореизложените пороци без извършване на проверка по същество на въззивното решение.
Горното налага извод за недопускане на касационно обжалване на решението на ВтАС.
Ответникът по касацията е представил доказателства за извършени разноски пред настоящата инстанция в размер на 2520лв., изплатено адвокатско възнаграждение, които следва да му се присъдят.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №218/05.10.2017г. по в.т.д. № 244/2017г. на Апелативен съд- В. Т. в обжалваната част.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма] сумата от 2520лв., представляваща направени разноски за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: