О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 356
[населено място], 22.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети юли през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №1045 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. Х. П. срещу определение №441/05.02.2016г. по т.д.№329/2016г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено определение от 29.10.2015г. по т.д.№6011/15г. на Софийски градски съд, ТО, 6-18 състав, за прекратяване на производството по иск за прогласяване нищожността на решенията, взети по т.6 и 7 от дневния ред на заседания на СД на [фирма] от 24.09.2015г., предявен от С. Х. П., в качеството му на член на съвета на директорите на дружеството.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: „Има ли правен интерес членът на управителен орган на АД да предяви установителен иск, с който оспорва решение, с което се освобождава като член на управителния орган?“ Позовава се на противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с приетото в определение №698 от 09.11.2010г. по ч.т.д.№344/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и в определение №338 от 15.10.2008г. по ч.гр.д.№1568/2008г. на ВКС, в които се приема, че преценката дали е налице правен интерес от установителния иск, е обусловена от твърденията на ищеца относно неговите засегнати права. Позовава се и на противоречие с решение №133 от 22.10.2011г. по т.д.№171/201г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №134 от 08.10.2009г. по т.д.№38/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК.
Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в производството.
Настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на същата до касационно обжалване.
Формулираният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд е приел, че производството по иска по чл.71 от ТЗ е недопустимо не поради липса на правен интерес у ищеца, а поради това,че се касае за специален иск предоставен само на съдружник или акционер в търговското дружество. Този негов извод е съответствие със задължителните разяснения в ТР №1 от 06.12.2002г. по тълк. д. №1/2002г. на ОСГК на ВКС. В т.3 от същото се приема, че при иск за установяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство проверката не следва да се простира по отношение законосъобразността на самото вписано обстоятелство (решение на общо събрание на управителен или надзорен орган на дружеството). Ако е вписано решение на съвет на директорите или надзорен съвет, членът на дружеството разполага с иск по чл. 71 ТЗ.
Аргумент за изключване проверката на самото обстоятелство е това, че искът за установяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство може да бъде предявен освен от член на дружеството, още и от всяко трето заинтересовано лице. Ако установителният иск е предявен от член на дружеството и се извърши проверка относно законосъобразността на самото обстоятелство – това би било заобикаляне на чл. 71 и чл. 74 от ТЗ. Ако искът е предявен от трето лице, то това би дало възможност за ревизия на решение на орган на дружеството, което е недопустимо. Освен недопустима, такава намеса е и неоправдана тъй като за третото лице решенията на органите на дружеството не са задължителни и то може да се защити чрез оспорване на действията, произтичащи от тези решения, без да е необходимо в отделен иск да се установява тяхната незаконосъобразност.
Дори да се приеме, че съдът неправилно е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл.71 от ТЗ, а се касае за установителен иск, както твърди касатора в частната си касационна жалба, това би бил установителен иск не за право, а за факт. Нищожността на решения на управителните органи на търговските дружества може да бъде установявана само с изрично предвидения в закона иск по чл.71 от ТЗ, а друг установителен иск за този факт, с който да търсят защита трети лица, чиито интереси са засегнати от тези решения, не е предвиден в закона. В този смисъл цитираната от касатора задължителна практика на ВКС не е относима към настоящата хипотеза, тъй като се отнася установителни искове за установяване на права или правоотношения, какъвто не е настоящия случай. Цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК касаят хипотези на установителни искове за нищожност на договори, каквито са изрично предвидени в чл.26 от ЗЗД и активно легитимиран да ги предяви е всеки, който има правен интерес, съответно чиито права са засегнати от сключената сделка.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определение №441/05.02.2016г. по т.д.№329/2016г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №441/05.02.2016г. по т.д.№329/2016г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.